Ще започна от по-далеч.
Мартин Хайдегер става ученик на Едмунд Хусерл. Преди това той получава много
сериозно католическо образование и е подготвян за теолог; дисертацията,
която пише е свързана с проблема за категориите, чрез които битието се
мисли при Дънс Скот (един философ, който аз, за съжаление, познавам слабо).
Няколко думи за Хусерл.
Онова, с което той се захваща е т.нар. феноменология или наука за феномените.
Дотук звучи общо и банално. Какво обаче има пред вид Хусерл. Когато 1900-1901
година илизат „Логически изследвания“ в тях той поставя пред света целия
фундамент на своите философски размишления. Преди да използва термина
„феноменология“ Хусерл употребява „наукоучение“ (Wissenschaftlehre) или учение за
науката. Отново искам да уточня, че двете понятия (феноменология и наукоучение)
вече са използвани в различен контекст: първото като наука за развитие на
съзнанието или за начина по който човек достига до идеята за своето
самосъзнание и този процес се разгръща в диалектиката на цялото историческо
става – това е Хегел; и идеята, че може да се започне един фундамент във
философията с нещо, което трябва да бъде най-най-най-пръвното й (бих казал)
положение, т.е. тъждеството Аз=Аз, от което се разгръща цялата диалектика на
съзнанието, в което последното „получава“ или изгражда света, които дотогава
винаги му противостои като нещо външно:
- Subject - мислене, чисто съзнание, априорни принципи, Аз
- Object - предмет, свят, не-Аз
Започвайки се с
тъждеството АЗ=АЗ, от него може да се изведе не-Аз и оттам да започне една
мисловна диалектика, която според „Наукоучение“ на Фихте е най-първият принцип
на всяко едно човешко познание.
Хусерл също разработва
темата „съзнание“ само че в много по-различен план от този на Хегел и Фихте или
от този на неокантианците (с които Хусерл поддържа добри взаимоотношения).
Друго важно за Хусерл е, че преди да „влезе“ във философията, той учи
МАТЕМАТИКА и е добре запознат с т.нар. точни науки. В края на 19-и век, освен
разцветът на науките, се появява и тенденцията философията да бъде използвана
като слугиня на науката, защото в последната има само отделни мнения, докато
науката дава закономерност в мисленето. Хусерл добре е запознат с тези теории,
но онова, което го интересува е въпросът за КРИТЕРИЯ? Или – ученият винаги
борави с дадена методология, но никога не е сигурен, че е обяснил своите последни
предпоставки (какво е „число“ и как се изгражда идеята за него? Какво
представлява „множество“? – това се все въпроси от дисертацията, която Хусерл
пише: „Върху понятието за число“). Следователно, въпреки претенциите си за
строгост и обоснованост, науките не могат да претендират за това, защото,
ползвайки дадени методи, те не знаят как са стигнали до тях, а и не могат да
обяснят основните си градивни елементи, които съставят тяхната наука.
Единственото, на което са способни, е да дедуцират множество логически
положения от определени предпоставки. Тук се явява задачата на „наукоучение“-то
на Хусерл, което е призвано да отговори на въпроса за научността или
ненаучността на дадена теория, въвеждайки за тази цел критерий за научност.
Задачата на този критерий е да изясни въпроса: ЩО Е ИСТИНА? – на този етап
гносеологията е водещата област, която занимава Хусерл.
Най-съвършен признак на
истината се оказва ОЧЕВИДНОСТТА според Хусерл. Истината Хусерл мисли като
противоположно на факта. Фактът е единичен и случаен, има конкретно „място“ във
времето, докато истината важи за всеки един субект, който я изказва, независимо
кога и как ще направи това. Затова наукоучението, което преминава в рамките на
десет години във феноменология, започва да третира проблема, КАК ИСТИНАТА СЕ
ПРЕЖИВЯВА ОТ СУБЕКТА? Сферата на това изследване е съзнанието. Има обаче един
проблем: ПСИХОЛОГИЗМЪТ!
19-и век е време, в
което психологията се ражда като наука. А редица мислители като Зигварт или
Вундт се опитват да дадат нови интерпретации на темата „съзнание“; по-лошото за
Хусерл е, че те намесват и областта „логика“ в техните изследвания, давайки
обяснението, че логическите закони могат да бъдат обяснени чрез психическите
процеси на отделния индивид. Хусерл вижда в това заплаха, защото, какво ще
гарантира тогава постоянната истинност на един логически закон?
Още малко продължавам с
Хусерл: той опитва да предложи, чрез феноменологията, нова интерпретация на
старите теми „съзнание“, „субект“, „свят“ и отношението между тях.
Феноменологията изследва феномените или начините на даване на предмета за
съзнанието, защото предметът винаги е даден уникално и различно в отделния акт.
А онова, което феноменологията я интересува е структурата на този акт (тази
тематика Хусерл унаследява от Брентано и неговата идея за емпирична
психология).
Едмунд Хусерл и синът му Герхард, април 1929 г.
1927 година Хайдегер
дава за публикуване в списанието за феноменология и феноменологични изследвания
своя текст „Битие и време“, с посвещение на Едмунд Хусерл. Какво обаче прави
Хайдегер?
1.
„Битие и време“ претендира, че по своя
жанр (ако мога така да се изразя) е онтологично произведение, т.е. се занимава
с проблема за БИТИЕТО! Къде обаче е „скандалът“ в този труд.
Винаги когато във
философията се говори за „битие“ то се мисли доста неопределено; мисли се като
„субстанция“ (т.е. като протяжност, като някаква обща форма на света), която
може да се опише чрез различни категории. Първият, който говори обстойно по
този начин за битието е Аристотел, въвеждащ десет основни категории, чрез които
може да се говори за съществуващото от действителността. За Аристотел все още няма „съзнание“ и
„обект“ така както те се мислят след Декарт насетне в европейската философия.
Няколко века по-късно Кант ще отнесе тези категории към разсъдъчната способност
на човека, ще им намери „място“ в разсъдъка и ще ги обяви за основни принципи
на човешкото познание (след него Хегел ще каже, че тези категории са напъхани
статично в съзнанието и е необходимо да се изведе тяхната вътрешна логика и
структура!).
Когато „Битие и време“
се появява на бял свят то НЕ говори за „това“ битие и не предлага
интерпретация, как битието би могло да се мисли и опише чрез категориите. Не!
Хайдегер пише, че: във въпроса за битието трябва да се пита още по-радикално, а
именно – да насочим взора си към онзи, който пита и който поставя въпроса за смисла
на битието (водещият въпрос за „КОЙ?“ е централен за аналитиката на Dasein). Следователно трябва да
анализираме човека, но този човек НЕ трябва да бъде мислен: хуманистично, като
съзнание, като Аз или като някаква статична същност. „Битие и време“ предлага
нова интерпретация на човека, който пита за битието; предлага нова
интерпретация на мястото на човека в света. В рамките на субект-обектното
отношение винаги говорим за: някакъв субект, който мисли, който „няма“ свят в
себе си, а единствено свят, който му противостои и задачата е да се провери как
„вътрешният“ свят и „външният“ свят се съотнасят или как „външният“ успява да
си намери „място“ във вътрешния.
За интерпретацията на
Хайдегер преди тези въпроси има нещо много по-фундаментално: аналитиката на Dasein. Това понятие трябва да се мисли
като конкретното присъствие на човека в света (грубо е да се каже, че Dasein е човек или съзнание, а е по-скоро
онова, което Хайдегер мисли под „човек“). И вместо категории, книгата се
занимава с изследване на ЕКЗСИТЕНЦИАЛИИ: Страх, боязън, про-падане, любопитство
и др. Защото когато говорим за човека, то не бива да мислим, че той се намира
някъде „извън“ света и след това трябва да получава/изгражда свят, напротив,
човекът е „в света“ и тази връзка трябва да бъде направена зрима.
Интерпретациите около Dasein са огромни. Последният пребивава
„във времето“ и това пребиваване НЕ е историческата интепретация, която се дава
на човека в историята; Dasein
битува с Другите в едно неистинско съществуване и се пита, как индивидът се
превръща в Dasein,
как за него се появява нещо такова като смисъл? (защото при тълпата Man господстват
общите умонастроения: „прави се“, „говори се“, „мисли се“, „ходи се в Мол-а“ и т.н.).
В своята интерпретация Хайдегер вече не се занимава с това, как субектът преживява истината в актовете
на съзнанието, а се опитва да направи херменевтика на самия този субект и
неговото конкретно място в света, едва след което всяка друга интерпретация би
била възможна (затова Хайдегер нарича анализа си на Dasein „фундаментална онтология“).
Впоследствие Хайдегер
почти се отказва от тези свои разбирания и сам огласява, че мисленето му
извършва Kehre
(обрат, поврат) към ново начало във философията. Тук искам да уточня няколко
неща: 1. Изключителното самосъзнание на човека Хайдегер за неговата собствена
значимост. Когато, например, Платон или Декарт пишат своите съчинения, те нямат
тази позиция, че се намират на „място“, от което им е дадено да видят
значението и на самите себе си и тяхната философия. Напротив, Хайдегер говори
като ПРОРОК, като протестантски свещеник на погребение: философията умря, тя бе
нещо хубаво, поживя си добре, но за съжаление всичко свърши, амин! 2. След
обрата Хайдегер започва да мисли нещата някак „объркано“; ако сме свикнали,
например, че като субекти ние говорим („Аз ви казвам това и това“, аз съм
„собственик на тези и тези думи“, аз съм съществото, което мисли), то
перспективата на късния Хайдегер е обърната: битието (по-късно ще каже Езикът)
говори чрез нас, а ние само се вслушваме в онова, което то ни казва и нашепва,
т.е. човекът не е господар на помисленото и изговореното от него, доколкото то
е дело на битието (т.е. образно казано: застанал си пред някаква светлина и
всичко онова, което изказваш като усещане и емоция от случващото се не е твое,
а е дело на светлината, доколкото тя ти е дала пролуката, за да изкажеш тези и
тези неща и усещания!).
Анализите на „късен“
Хайдегер се насочват към осмисляне на историята на европейската философия,
нейната деструкция – връщане назад до корените й и виждане на онова, което
всъщност я е объркало. Анализите на Хайдегер започват с началата (An-fange) на мисленето при досократиците
(някои от произведенията му са посветени изцяло на Хераклит и Парменид).
Още една бележка:
Хайдегер ни казва, винаги когато в европейската философия се е говорило за
БИТИЕ то се е бъркало със СЪЩЕСТВУВАЩО. Онтологията необходимо следва да
проведе РАЗЛИКА между битие и съществуващо, защото едното понятие
(съществуващото) е подменило другото (битието). По този начин историята на
западната философия е само история на УПАДЪК И СКРИВАНЕ НА ИСТИНАТА НА БИТИЕТО,
което все повече и повече се мисли като Seiende (съществуващо).
Затова „късният“ Хайдегер се отказва да пише битие с SEIN, а използва SEYN или
SEIN
–
зачеркнато отгоре.
Вметка (2): за Хайдегер
мисленето на битието винаги се сблъсква със следната трудност, то фигурира в
езика под формата на ИНФИНИТИВ (Sein,
а не: ich
bin;
du
bist
…), но винаги, когато говорим/мислим за него, ние го правим в някаква конкретна
форма и в някакво конкретно лице. По какъв начин тогава да говорим за битието?
Разликата между Seiende и Sein е изключително важна за мисленето
на Хайдегер, доколкото той ще се опита да направи една нова „история на
битието“, но това няма да бъде: исторически разказ за това кой философ, как е
мислил и възприемал проблема за битието, това ще бъде история на самото БИТИЕ,
което се разкрива в различните епоха по различни начини (отново НЕ отделният
човек е господар на съдбата си, а по-скоро съдбата му е в ръцете на
битието). Историята на битието неминуемо
е история на Времето, а тук Хайдегер има една леко плашеща концепция: не всичко
в настоящето е присъстващо и не всичко минало е реално налично (има ги само
онези неща, чрез които SEYN
се
е проявили/ще се прояви – съществуват само мислителите и поетите, казано в
крайния му хайдегериански вариант!).
„Късната“ философия на
Хайдегер започва разглеждането на западноевропейската философия като онто-теологичен
процес или как от досократиците насетне все повече се забравя и забравя
въпросът за битието. Историята на битието е процес на забрава, т.е. процес на
НИХИЛИЗЪМ; тази история е път от яснота към тъмнота, защото се е случило нещо
много важно: ОЩЕ В СВОЕТО НАЧАЛО, при досократиците, ФИЛОСОФИЯТА Е НАМЕРИЛА
СВОЯ КРАЙ – при Платон. Още в зората си тя бива изтълкуване превратно. За
Хайдегер „да се мисли“ може единствено през времето на досократиците (след
малко ще скицирам Четворицата). Хераклит и Парменид живеят в разбирането за
битие, за тях то е мислено като „хронос“, като време; фюзисът е пораждане (но
не по начина, по който го мисли християнската традиция!) и в това пораждане
„живее“ съществуващото. Какво обаче се случва? – Платон, именно Платон, схваща
битието като „идея“ и по този начин важно става онова, което се намира пред
човека (пред-мет, пред-става). Този тип мислене дава начало на разсъдъчният тип
мислене, който е белязал развитието на европейската философия до Ницше
(последният буйстващ платоник, по думите на Хайдегер!). По този начин усещането
и разбирането, че човек е „в света“, че е негов пастир, се загубва с идеята, че
човек е нещо отделно, единично, а светът се намира пред него. По този начин не
само битието се скрива, но и съществуващото бива мислено все повече и само като
„представа за...“ (като априорни принципи, светът като воля и представа, като
идея, несъзнаваното е проблемно за Фройд, защото не е „пред мен“, няма го в
обсега ми на виждане на света, то е „в мен“, но се е скрило, не съм го
уловил!).
Ето по какъв начин може да се изобрази ЧЕТВОРИЦАТА:
Тук започва и
най-трудната част от философските разсъждения на Хайдегер. Искам да направя
отново няколко уточнения: 1. Това НЕ бива да се мисли като диалектичен процес
между четири различни елемента; 2. Значенията, които Хайдегер дава на „смъртен
човек“, „небе“, „земя“ и „Божествено“ са напълно различни от онова, което
обикновенно се мисли в тях, например, чрез християнската традиция. 3. В центъра
на Четворицата е ВЕЩТА,вече
пред-метът мислен като вещ, като
цялото на това събитие, в което той се „случва“.
Видно е, че чрез
въвеждането на концепта за Четворица Хайдегер се опитва да избяга от капана на
представното мислене и да интерпретира битието и вещите по нов начин. Това е
била и (според Хайдегер) представата за битието на досократиците или
най-истинната и изконна представа и разбиране на битието във философията.
БИТИЕТО е единно
единствено в и чрез четирите свои проявления (това вече не е битие мислено като
нещо общо и описвано чрез категории): небето
е битието като време, защото времето не е нещо външно на битието, не е a priori форма на чистия наглед, а е
най-фундаменталната част от самото битие (инфинитивът SEIN се
разгръща именно чрез времевите категории, които езиково го определят); земята е бездната, т.е. онова
цяло, на което съществуващото бива редополагано; земята е безкрайният създател
на вещите, тя е тяхното начало и техния край – от нея те се пораждат и в нея са
обречени да загинат (човекът, сътворен от глина); човекът като смъртен изразява битието като воля и като нищо;
божественото или бог (нямащ
нищо общо с християнството или с която и да било религия) мислено като свобода
и игра.
ЧЕТВОРИЦАТА Е ОПИТ, ЧРЕЗ ВРЪЩАНЕ КЪМ
РАЗБИРАНИЯТА НА ДОСОКРАТИЦИТЕ, ЗА БИТИЕТО ДА СЕ ГОВОРИ ПО НОВ НАЧИН – вече не
чрез понятията: субстанция, категории и субект, а, макар и метафорично
изказвано, това е опит за пре-тълкуване на битието така, както (според
Хайдегер) то се мисли автентично и тази автентика е налична единствено при
досократиците.
Няма коментари:
Публикуване на коментар