Когато
Едмунд Хусерл издава през 1913 г. своето произведение Идеи за една чиста феноменология и феноменологична философия
(нататък използвано само като Идеи)
той се опитва да ревизира и допълни някои свои теоретични положения от Логически изследвания. Произведението е
замислено като програмно и обобщаващо идеите на техния създател от периода
между 1902 до 1912 г. В него, в систематизиран вид, се представя опит за едно
ново философско учение, което има за цел да бъде особен вид критика на разума.
Голяма
част от вече развитите интенции на Логически
изследвания и други междинни текстове (Основни
проблеми на феноменологията, Вещ и
пространство и Феноменология на вътрешното
съзнание за време) в периода до 1913 г. намират нова интерпретация в Идеи. Отново на преден план е изведена
критиката срещу програмата на психологизма от XIX век
(изграждан по модела на Вундт, Зигварт и Лотце). Тенденцията за реформиране на
традиционната логика е доразвита в конкретен анализ на актовете на съзнанието и
взаимоотношението между ноема и ноеза. По този начин към познатия проблем за
природата на идеалните същности е предложено ново решение. Главният критически
двигател на Хусерл се явява въвеждане на понятието редукция; тя гарантира осъществяването на своеобразно
„превключване“ на съзерцанието от сферата на фактите към областта на
феномените. Принципът на редукция (или както Хусерл впоследствие го нарича –
εποχή) е основна демаркация между частните науки с техните методи на изследване
и феноменологията.
В своето най-общо и банално определение
феноменологията бива мислена като: наука за феномените, наука за съзнанието или
наука за същностите. Рядко бива отчитан фактът, че т.нар. Phӓnomen
трябва първо да бъде „открит“, т.е. съзнанието трябва да положи усилие, за да
успее да го съзерцава и описва по начина, по който той непосредствено се явява.
В тези свои теоретични позиции мисленето на Едмунд Хусерл изхожда от принципа
на Кант, че единствено чрез нагледа едно познание се отнася до предметите
непосредствено. Оттам насетне търсенията и изследванията във феноменологията се
насочват по различни от Критика на чистия
разум пътища.
За
голяма част от феноменолозите, последователи на Хусерл в Гьотинген (сред тях са
имената на А. Райнах, М. Гайгер, А. Койре и Е. Щрьокер), излизането на бял свят
на Идеи е своеобразно предателство от
страна на техния учител; текстът бива възприет като връщане към принципите на
схоластиката (мислена в своята негативност) и като крачка назад от постигнатото
в Логически изследвания, т.е.
тръгване по спекулативните пътища на немския идеализъм. Сред основните критици
на позициите на Хусерл е и Ал. Пфендер (основно в своето произведение Das Bewusstsen des Wollen,
в което се опитва да изгради една психология от нов тип) за когото Идеи срива замисъла на Хусерл за
цялостно реформиране положенията на класическата логика.
Поради
тази причина текстът на Идеи е
преломен момент, както за теоретичното развитие на Хусерл, така и за цялостното
изграждане на проекта за феноменология. За първи път, след множество малки
текстове и лекции, Хусерл систематично и цялостно разработва структурата на
една особена и нова наука, която си поставя като цел за изследване – достигане
до полето на феномените. В Идеи бива
изграден и по-голяма част от понятийния апарат на феноменологията; въведени в
употреба са понятията: ноема, ноеза, ейдетична редукция, жива
телесност, а така също нова интерпретация е дадена и на познати понятия,
сред които: съзнание, акт, представа
и предмет. Но именно понятието
редукция се оказва централно за този нов начин на мислене, стремящ да се
отграничи от останалите (частни) науки.
Факторите,
които пречат за адекватно разбиране на този замисъл са два: 1) това е всеобщо
критикуваният подход към съзнанието и предметите на опита от страна на модерни
за времето си учения, каквито са физиката и психологията; те се занимават
винаги с реалното съдържание на нещата от света и в своите изследвания не
извършват теоретична крачка напред от вече утвърдените си позиции. Обект на
изследване за тях е предметът в неговата единичност и случайност, и съзнанието,
в неговата естествена (всекидневна) нагласа.
Това
са най-големите неприятели за феноменологията на Хусерл. Експлицитно принципите
на психологизма са критикувани още в пърия том на Логически изследвания, а по-цялостно – в статията от 1910 г. Философията като строга наука. Според
този кратък и обобщаващ програмен текст: „Ако феномените като такива са
природа, то те имат постижима и адекватно постижима в непосредственото
съзерцание същност“ (Хусерл 1993: 113). Но докато в статията се излагат само
общи положения, структурата на Идеи
детайлно анализира погрешните ходове на подобен начин на мислене.
Другият
фактор, който се оказва решаващ за неадекватно разбиране на замисъла на Хусерл
е свързан с: 2) остарелия понятиен апарат във философската традиция от времето
на създаване на Идеи. Няколко
десетилетия преди в модерната философия да се поставят темите за деструкция или за история на
понятията, още Хусерл се сблъсква, в началото на XX век,
с положението, че много от наследените понятия подлежат на сериозна ревизия. Това
създава множество двусмислици по отношение на проекта за феноменология, тъй
като не се отчита опитът за нова интерпретация, която философа предлага на
познати понятия като: съзнание, Аз, време и др.
Въпреки
че имат общо работно поле – съзнанието – феноменологията и психологията са две
науки, които коренно се различават една от друга. Полемиките на Хусерл не
прекъсват до края на неговото творчество; едно от големите му опасения е, че
феноменологията ще бъде изтълкувана погрешно като опит за изграждане на нов вид
психологическо учение. С тази цел Хусерл прибягва до въвеждане на метода на ейдетична редукция. По този начин той
съумява да предложи решение и на един централен за Логически изследвания проблем. Приемайки положението, че
съществуват идеалности, идеални
същности, то се пита, по какъв начин трябва да подходим към тяхното адекватно
изследване без опасността от изпадане в мрежите на психологизма или в позицията
на краен номинализъм?
Началните
параграфи на Идеи, а така също и
почти цялата първа глава от книгата, откриват на преден план проблема за
обособяване мястото на новата наука – феноменологията. От една страна се
поставени, в обобщен вид, всички науки, които се занимават с фактите (тук
Хусерл причислява изцяло науките за духа и науките за природата без оглед на разграниченията
между тях, които други мислители се опитват да прокарат). Изследователят борави
директно с предметите и се намира в състояние на т.нар. естествена нагласа, определяща отношението му към света. Фактичността обаче е подвластна изцяло на
случайността, доколкото при нея липсва принцип на строга всеобщност. Един
предмет, когато той ни е даден за изследване в естествената нагласа, се явява:
а) само в една и/или няколко свои страни, но никога не и в цялостна перспектива
и b)
представата ни за предмета следователно остава незавършена и би могла да
продължи in
infinitum.
Това
лишава факта от ролята на сигурен фундамент за изграждане на една наука,
занимаваща се с изследване на същностите. На това място Хусерл извършва следния
теоретичен ход, за да защити феноменологията: според него в тази случайност на
предмета се съдържа възможността за един напълно противоположен и нов начин на
възприемане. Затова обаче е необходимо да се въведе принципът на редукция;
последната се осъществява в посока към възприемащия, а предметът бива „поставен
в скоби“. Променя се наблюдението над предметите, доколкото конкретният предмет
не се отхвърля от полето на изследване като нещо несъществено. Напротив, Хусерл
вижда възможността за директна корелация между двата типа съзерцание: индивидуално съзерцание и съзерцание на същности. Така ролята на
редукцията се състои в това да ни помогне да се научим да виждаме същностите,
запазвайки тяхната жива телесност (по думите на Хусерл, в тяхното in leibhaften Selbstheit).
Нужно
е отново да се запитаме, доколко адекватен и съответстващ на предмета е този
мисловен ход? Несъмнено на този етап Хусерл мисли до голяма степен като
математик, а и примерът, който неведнъж използва, е взет от сферата на
геометрията. От една страна, боравейки мисловно с различни геометрични фигури,
ние използваме понятия за „триъгълник“, „кръг“ или „квадрат“. Решавайки,
например, задача за намиране лицето на триъгълника, ние: а) мислим за единичен
триъгълник, но и b)
никога не го възприемаме като изцяло независима единичност. За геометричните
същности можем да мислим и като за „кръга изобщо“ и „триъгълника изобщо“.
В
Пролегомени към история на понятието за
време Мартин Хайдегер отдава нужното внимание на този момент от
феноменологичното учение на своя учител. Отчетено е влиянието, което редукцията
има за смяна на нагласата и обръщане на погледа към категориалното съзерцание.
Едва след въвеждане на редукцията сме способни адекватно да разграничим
корелацията между предмет и акт на съзнанието (именно чрез това
разграничение мисленето на Хусерл отива „отвъд“ теоретичното наследство на
Франц Брентано и учението му, развито в Психология
от емпирична гледна точка). Актовете на съзнанието имат тази особеност, че
дори когато се основават на индивидуалното съзерцание, успяват да изградят нов тип предметност.
Заедно
с Хайдегер е необходимо да се провери, дали наистина феноменологията е учение,
което не успява да се справи с класическите проблеми във философията, а остава
на нивото на мислене на понятията форма
и материя? Трябва ли делото на Хусерл
да се сведе до „старата митология на интелекта“ (die alte Mythologie eines Intellektes)? Учението на Хусерл
се опитва да подходи по нов начин към много от унаследените философски
проблеми. Както бе посочено, сред тях е и този за същността на такива идеални
същности, каквито се явяват, например, логическите закони. Следва ли те да
бъдат отнесени изобщо към полето на съзнанието? Или пък трябва да се изследват
чрез съотнасяне към конкретни твърдения на опита?
Според
интерпретацията на Хайдегер от Пролегомени
вещите не изникват едва в осъществяването на тези категориални актове на
съзнанието, а чрез тях сме способни да видим съществуваващото в неговата
предметност (Sehenlassen
des
Seienden
in
seiner
Gegenstӓndlichkeit) (Heidegger 1979: 97). Тази
предметност не се произвежда от разсъдъчната способност, както това се случва
при други „митологии на интелекта“, а се корени върху различието между
чувствени и категориални понятия. По този начин унаследената традиция, в която
най-често се мислят материал (Staff) или материален (stofflich)
сега се оказват ненужни в светлината на интерпретация на феноменологията. Тези
понятия, които са характерни за един утвърден начин на отношение към съзнанието
като разсъдъчност и на предметите като външни вещи, означават само нещо
формално пусто (gegenȕber einem formal leeren Etwas und seinem jenes bebenden Strukturen) (Heidegger 1979: 97).
Чрез
въвеждане на понятието редукция
феноменологичният подход на Едмунд Хусерл опитва да се справи с т.нар.
класически начини на мислене, които приемат негласното разделение между материя
и форма. Интерпретацията, която той се опитва да прокара и защити в Идеи се основава на различно отношение,
в което, по думите на Хайдегер: „предметността, даваща се в тези актове сама е
тази реалност, в която самата реалност става предметна“ (Heigegger 1979: 98). Една стъпка
дели горните изводи от ролята, която ще се отдаде на феноменологията и
твърдението, според което феноменологията е фундираща основа на онтологията (Ontologie ist nicht anderes als Phӓnomenologie).
След
изведените дотук тези е необходимо да се види и дали употребата на понятие
каквото е редукция всъщност се използва по толкова непротиворечив и
безпроблемен начин. На анализ ще бъдат подложени няколко параграфа ( от § 56 до
§ 62) на Идеи, за да се провери
конкретната употреба и функциите на понятието редукция в структурата на
феноменологията.
Първият
въпрос, с който би следвало да се започне е, какви са границите на редукцията,
т.е. какво трябва да се редуцира и какво трябва да се запази, за да проведе
адекватно феноменологичното изследване. Когато Хусерл въвежда израза поставяне в скоби той го отнася директно
към онова, което нарича факт и свързва с опита. Едва когато външният свят се
подложи на тази особена процедура, е възможно да възникне ново отношение към
него. Какво се случва с този ход? Най-общо казано чрез т.нар. заскобяване се
премахва директното отношение на боравене с вещите. Те продължават да
пребивават тук, но излизат извън употреба, стават достояние единствено на
възприемането, в което трябва да попаднат, за да бъдат изследвани.
Единствено
когато сме изключили полагането на света като нещо реално става възможно
обръщането към трансцендентално чистото съзнание. Негласно тук се запазва
позицията на наблюдаващия спрямо когото е абсурдо да се извърши редукция, тъй
като изследването няма да притежава опорна точка, от която може да започне. В Основни проблеми на феноменологията от
1910 г. Хусерл въвежда както общата тема за Аз-а, така също и разграничението
между емпиричен Аз и трансцендентален Аз. Следователно на изключване ще се
подложи приеманият за емпиричен Аз, за да може да се даде свобода на
трансценденталния, едва от които изследването е възможно да стартира.
Другата
негласна предпоставка, която се приема от автора на Логически изследвания е възможността по непротиворечив и директен
начин да се достигне от индивидуалното
съзерцание към съзерцанието на
същности, а последното сякаш „негласно“ е скрито в съзнанието и едва след
заскобяване на нещата от външния свят може свободно да се покаже и изследва
незаинтересовано феномените. Заради постепенното въвеждане на Аз-а в своите
лекции след 1902 г., т.е. непосредствено след издаване на втория том на Логически изследвания, мнозина
последователи на Хусерл виждат в новото разбиране за феноменология просто
старите постановки на идеализма и Кантовия трансцендентализъм.
В
§ 57 Хусерл си задава въпроса, дали чистият Аз ще се изгуби в полето на
редуциране и каква ще бъде неговата съдба в случая. Той не може да се открие
никъде сред преживяванията на съзнанието, следва ли тогава да допускаме
неговото съществуване? Според разсъжденията от Идеи този Аз принадлежи към всяко преживяване, което се появява и
изчезва във времевия поток. Неговият поглед преминава през всяко едно актуално cogito, а по този начин cogitatio може
да се сменя, докато Аз-ът следва да остане тъждествен. По някакъв особен начин
този въведен от Хусерл след редукцията чист Аз трябва да живее в отделните
възприятия без реално да го има като съставна част от тях. Това е така, защото,
както бе посочено, е необходим наблюдател на феномените, който да гарантира някакво
постоянство след приемане принципа на редукция.
Всички
външни предмети, които биват мислени от Хусерл като трансцендентности също биват изключени, т.е. под това се мисли
единствено т.нар. онтология на природата; заедно с нея биват поставени в скоби
формалната логика, положенията на отделните науки и всякакви теоретични
нагласи, които ще попречат на интуитивното наблюдаване на същности или на
осъществяване на изследване на феномените.
Необходимо
е да се отбележи, че за Хусерл редукцията не се ограничава само до една на
брой. След като биват редуцирани физическата природа и емпиричното
естествознание, става възможно да се обърне внимание на феноменологичното поле.
Последвалите редукции, които тепърва ще се осъществяват не са толкова важни
колкото тази, бих я нарекъл, насочваща редукция.
В
следващите параграфи на Идеи техният
автор по-скоро отново и отново разяснява колко сложна е феноменологичната
нагласа, как изисква внимание и старание от онзи, който я провежда и колко
лесно е да се объркаме в насочването на своето внимание към полето на
феномените. Някак недоизяснено остава, поне що се отнася до Идеи, как така естествената нагласа е,
както: а) начално звено, което трябва да се постави в скоби и да се редуцира,
така също и b)
източник на постоянен смисъл, който трябва да гарантира на феноменологията
досега с живата телесност на предметите?
Въпросите
за възможността областта на съзнанието да се приеме непротиворечиво за
абсолютно битие, остават отворени. Подвъпросен е и проектът за регионалните
онтологии, който се въвежда на страниците на Идеи и това, доколко той изхожда от вече предпоставен смисъл на
битие. Със сигурност обаче теоретичните усилия на Хусерл, с въвеждане на
понятието редукция, са насочени към създаване на нови пътища на мислене във
философията. Редукцията се явява за особен вид взаимовръзка, която служи за
елемент на преход между видовете съзерцание. Нищо обаче не гарантира доколко
този преход е логически възможен.
Използвана литература:
1. Хусерл,
Е., 1993, Философията като строга наука,
в: Философски преглед 1/1993.
2. Молчанов,
В., 1998, Время и сознание. Критика
феноменологической философии, изд. Выш.шк. Москва.
3. Мотрошилова,
Н., 2003, Идеи I Эдмунда Гуссерля как введение в
феноменологию, изд. Феноменология-Герменевтика,
Москва.
4. Heidegger, M., 1979, Prolegomena
zur Geschihte des Zeitbegriffs, Vitorio Klostermann, F.am Main.
5. Heidegger, M., 1994, Einfȕhrung
in die Phӓnomenologische Forschung, Vitorio Klostermann, F.am Main.
6. Husserl, E., 1950, Ideen
zu einer reinen Phӓnomenologie und phӓnomenologischen
Philosophie, M.Nijhof, Den
Haag.
7. Strӧker, E., 1975, Das
Problem der Epoche in der Philosophie Edmund Husserls,
Няма коментари:
Публикуване на коментар