Из:
„Ницше“ на Мартин Хайдегер (том 6.1 от събраните съчинения на философа в изд. Vittorio
Klostermann)
Държавата на Платон:
отдалечеността[1] на изкуството (мимезиса) от истината (идеята)
Необходимо
е още веднъж да бъде поставен въпросът: как изкуството се отнася към истината?
Какво е местоположението[2] на
изкуството в това отношение? Изкуството е μίμησις. От същността на μίμησις-а
необходимо се постига характера на отношението му спрямо истината. Какво е μίμησις?
Когато се обръща към Глаукон[3], Сократ
казва (595 с): μίμησιν ὅλως ἔχοις ἄν μοι εἰπεῖν ὅτι ποτ᾽ ἐστίν; οὐδὲ γάρ τοι αὐτὸς
πάνυ τι συννοῶ τί βούλεται εἶναι[4] [Би ли
могъл да определиш какво нещо е подражанието? Впрочем и самият аз не съм съвсем
наясно какво представлява то][5].
Така
двамата започват своята беседа, έπισκοποΰντες[6], „здраво
удържайки поглед[7]
върху самия предмет, изречен в думата“, доколкото έκ της ειωθυίας μεθόδου, [докато
оставате по познат начин по пътя зад предмета[8]], защото
именно това гърците разбират под „метод“. Познатият способ за придвижване за
който става реч, е използваният от Платон начин за разпитване на съществуващото
като такова[9].
В своите диалози Платон винаги повтаря тази тема. Методът, естеството[10] на
неговото поставяне на въпроси в никакъв случай не е някаква застинала техника[11], а се
разкрива според навлизането[12] в
битието, затова когато в приведения от нас откъс същността на метода бе
изразена в един сбит тезис, казаното съответства на онова ниво на философия на
Платон, което се набелязва във връзка с развитието на темата за държавата и по
никакъв начин не е най-висшо за подобно разпитване, което сега е важно за нас,
доколкото тази характеристика на метода притежава особено значение.
Сократ
(т.е. Платон) говори за това така (596 а): εἶδος γάρ πού τι ἓν ἕκαστον εἰώθαμεν
τίθεσθαι περὶ ἕκαστα τὰ πολλά, οἷς ταὐτὸν ὄνομα ἐπιφέρομεν [за всяко определено
множество, на което даваме и съответното име, обикновено ние имаме един
определен вид][13].
Тук εἶδος означава не понятие, а изглед[14] за
нещо. В изгледа една или друга вещ приства не в своята особеност, а по-скоро в
своето настояще, същност. При-състието[15]
означава битие; затова битието се долавя в съзряното[16]. Как се
случва това? Съотвеният изглед бива положен. Как трябва да мислим нещо такова?
Приведеният тезис, който сбито трябва да опише същността на метода, напълно
естествено се представя така: за едно множество от единични неща, например
единични къщи бива положена идеята (за къща). С подобно обичайно разбиране
относно Платоновото учение за идеите не ни се предоставя възможност да
постигнем основата[17] на
метода. Не става дума само за полагане
на εἶδος-а, а за наченка[18],
благодарение на която срещаното от нас се полага преди всичко в цялото свое
многообразие на единично относителното единство на εἶδος-а, и обратно,
последното се полага спрямо първото, като по този начин двете биват положени в
отношението си едно спрямо друго. Полага се, взета спрямо тази наченка,
установява се и се представя на изгледа не само идеята, но преди всичко
многообразието на единичното [Einzelnen] като съотносимо с единното [Eine] на неговия единнен [einheitlich] изглед. Подобно
действие е едно самоустановяване[19] между
множеството на единичното и единната „идея“, която трябва да улови и двете в
единния изглед и да определи тяхното взаимоотношение.
Същностното
указание при подобно начинание има езикът, с чиято помощ човекът навсякъде
установява своето отношение към съществуващото. В думата, в непосредствено
изказаното, се пресичат двата изгледа[20], един
път като обърнат на едно или друго непосредствено изказано: на тази къща, на
тази маса, на това легло, втори път като обърнат към това, как единичното бива изразено
в думата: това е като къща, в съответствие с видяното от изгледа. Само когато
разтълкуваме основанието на „метода“ по подобен начин, се придвижваме напред,
към онова, което Платон има предвид. Отдавна вече сме привикнали да възприемаме
множественото единично спрямо всеобщото. Откриетието на Платон се съдържа в
това, че многообразието на единичното като такова се появява в кръгозора[21] на
неговия изглед. Само тогава, когато отново го извършим (т.е. направи повторно
посоченото от Хайдегер), приведеното положение за „метода“ ни предоставя
правилно ръководство за онова, което трябва да се спотайва[22] зад μίμησις.
[1] Хайдегер употребява израза der
Abstand, чийто
буквален превод е: разстояние, отдалеченост, дистанция. Буквално, според
речника на Langenscheidt
[Atlantis
KL Verlag, 2008]: „räumliche Entfernung zwischen zwei Dingen, Personen ~ Distanz, Zwischenraum“ S. 47 Затова става дума за
отстояние между две неща, т.е. пита се в какво „отношение“ се намират те едно
спрямо друго. „Отношение“ нарочно е в кавички, за да не се измества тематиката
към проблема за релациите (напр. какъвто той съществува в англосаксонската лингвистична традиция).
[2] Буквалното питане на Хайдегер е:
Wo
steht
die
Kunst
in
diesem
Verhältnis? , т.е. къде стои, къде му е
мястото. Използвам „местоположение“ за да конкретизирам липсата на Dativ (виден чрез въпроса за място в
немския език – Wo?)
в българския език, надявам се уместно.
[3] Въпреки, че в изданието на
Александър Милев на Държавата [Наука
и изкуство, 1981; Изток-Запад 2014] името е преведено като Главкон, се
съобразявам с бележка по друг повод на проф. Мирена Славова, че то трябва да
бъде Глаукон. (Текстът не е сверяван с преводаческите решения на Георги Гочев,
Нов български университет, 2015).
[4] Цитатите от старогръцки са сферени
с изданието на онлайн източника за антична литература Персей, в: http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A1999.01.0167%3Abook%3D10%3Asection%3D595c
[5] Държавата, 2014. С. 424
[6] Έπισκοποΰντες [pres act ptcp mas nom|voc pl] на ἐπι·σκοπέω; съответно
предлогът ἐπι има различни значения според падежа след думата: към (с В.п.),
при (с Д.п), при, върху (с Р.п), а глаголът σκοπέω е със значение – наблюдавам,
гледам. Това директно кореспондира със значението на ~ den Blick festhaltend
по-нататък в текста.
[7] Изразът гласи: ~ den Blick festhaltend. Тук смисълът се създава от festhalten, което буквално следва да се преведе като „приковава поглед“; думата е със
значения на държа (здраво), задържам. Другият имплицитен и възможен контекст е
свързан с придържане към някакво мнение, към традицията. Все пак това е добре
позната техника на Сократ в диалозите, да започва от общоизвестното и да се
насочва към онова, което се различава от мнението, δόξα-та, което е общоприето
и споделяно от всички.
[8] Доколкото die Sache е със значение на вещ, предмет,
нещо [Хусерл: „Zu
den
Sachen
selbst“
– връщането към самите неща, т.е. отказа от използване на
метафизични/спекулативни теории и отдаване предимството на (феноменологичното)
описание], но и работа, тема, дело, процес. В този случай е оставане в
полезрението на въпроса за мимезиса, фокусиране върху проблема откъм самия
него.
[9] ~ nach dem Seienden als solchem. Тук
отново трябва да се удържа под внимание т.нар. онтологическа разлика между
битие-съществуващо (Sein-Seiende), въведена в „Битие и време“ и
темата за многообразието на битието, която препраща към текст, който оказва
силно влияние върху мисленето на Хайдегер. Става дума за дисертацията на Франц
Брентано, Von der mannigfachen Bedeutung
des Seienden nach Aristoteles, по-подробно виж Band XIV от събраните съчинения на
Хайдегер и текста в него – Mein
Weg in der Phänomenologie.
[10] В случая превеждам die Art със основно значение на
начин/способ чрез естество заради утвърдената вече форма „естеството на метода“
на български език.
[11] ~ eine starre Technik.
Буквално една скована/неподвижна техника. Възможната препратка би могла да бъде
свързана с начина по който понятието „метод“ се мисли след Фихте, Шелинг и
Хегел, т.е. като нещо „в движение“, което осъществява непрекъсната синтеза,
т.е. разширява познанието и с това се противпоставя на считания за „статичен“
разсъдък и неговите априорни форми. Това вече налага една „друга“ интерпретация
и върху понятието за метод, от която Хайдегер опитва да се предпази.
[12] Das Vordringen е отглаголно съществително от vordringen със значение на навлизам,
прониквам; „in
etw. vorstoßen: in den Weltraum, in unerforschte Gebiete“ (Langenscheindt, S.1191), тук е видно, че става
дума за навлизане в нова и непозната
област, която или не е добре изследвана, или изобщо не е позната, което
кореспондира с интенцията за „забрава на битието“ в традицията на европейската
метафизика.
[13] Държавата, 2014. С. 424
[14] ~das Aussehen von etwas. Тук
става дума за това нещото да е станало зримо, да е видимо, да се е открило като
такова за да бъде доловено. За Хайдегер тази тема за скриване/откриване на
(видимостта) на битието е важна. Но видимост не трябва повече да се мисли чрез образ-а, заради натовареността от
страна на традицията на метафизиката, върху понятието „образ“: 1) образът се
мисли като нещо удвоено, репрезентирано и 2) повечето пъти предполага съзнание.
В подобна интерпретация обаче остава неразрешен въпросът за статута на образа в
съзнанието – дали той е наличен като някаква картина в съзнанието, например.
Или по какъв начин се съотнасят образ и образ.
[15] Темата за An-wesen (При-състието) е централна за
мисленето на Хайдегер. Първоначално тя е свързана с особения статут на
присъстие на Dasein
[„Бъденето-ето-на обаче е „в“ света в смисъла на погрижвайки-се-доверителното
вземане-даване с вътре-светово срещащото се биващо“; Хайдегер, Битие и време, с. 85], а след това с
присъствието на истината като събитие, при което се отнема всяка една форма на активност
на човека спрямо разкриването на истината, доколкото последната „се случва“ за
човека.
[16] ~das Sein wird daher im Er-blicken des Aussehens vernommen. Първата особеност тук се
поражда от избора на Erblicken (и
неговия начин на изписване, съотв. с „-“) със значение на виждам, забелязвам,
съзирам. Глаголът е транзитивен (и на български също) и винаги предполага
допълнение. Спорната интерпретация в случая е, в каква степен свързаността на
„виждане“ и „видяно“ препраща към тезата на Брентано, че съзнанието винаги е
„за нещо“ (von
etwas),
макар при Хайдегер да не става дума за съзнание? Втората особеност е свързана с
vernommen,
минала форма от vernehmen
– чувам, дочувам, улавям. В случая речникът на Langenscheidt извежда като първо значение
ситуацията на разпит: „ (als
Polizist oder
vor
Gericht)
einem
Zeugen
Fragen
stellen“
S.
1162 Това извежда активната роля (доколкото бихме могли да говорим за такава)
към разпитвания, от когото истината трябва да бъде придобита. В случая
разпитвано се явява битието.
[17] ~Kern der Methode
буквално ядката, костилката на метода, т.е. онова, което се намира в основата
(но не е задължително да бъде същност, отчитайки проблематиката за
съществуването на топосността на същностите в традицията на метафизиката, които
винаги отпращат към някакво „отвъд“, trans, μητά).
[18] В случая превеждам der Ansatz с неговото значение на някакво
(дефинируемо, имащо конкретно място!) начало на нещо друго. Напр. Стъблото е начало на листа. „die
Stelle, an der etwas (bes. ein Körperteil) anfängt oder sich zu entwickeln
beginn“, Langenscheidt,
S. 88
[19] ~ein Sichfestsetzen,
т.е. едно на самото себе си (sich)
определяне, установяване, фиксиране. Избрана бе словоформата „самоустановявам“,
тъй като синоним на festsetzen
e festlegen. „etw. setz sich irgendwo fest etw. bildet od. Sammelt sich irgendwo u. bleibt dort haften“, Langenscheindt, S. 384 Установяване предполага
наличие на място, което пък смислово е свързано с вече упоменатото der Ansatz.
[20] ~kreuzen sich beide Blickstellungen.
С това „пресичане“ Хайдегер иска да подчертае, че единствено в езика е налично
това двойно отношение: от една страна винаги подразбираме единичната вещ спрямо
която е направено изказването, напр. Книгата
(тази книга, моята книга, романът на Достовески, например) е на масата, но
от друга в езика е уловена и същината, или казано по друг начин, образът на
книгата като книга изобщо (онова, което европейската метафизика подразбира като
„същност“).
[21] Превеждам die Gesichtkreis чрез кръгозор, а не с хоризонт поради
следната причина. От една страна изгледът/гледката предполага поле за виждане,
т.е. кръгозор. От друга кръгозорът предпоставя и пространство за наличие на
съществуващото. Не на последно място понятието „хоризонт“ е свързано с
традицията на феноменологията (а така също с херменевтиката в духа на Гадамер,
Изер, Яус). Заради избора на „изглед“, се придържам и към кръгозор.
[22] ~beim Hinterhersein hinter.
Израз, чийто превод отново би бил двусмислен доколкото hintersein/hinter притежават доста сходна езикова
употреба; преводът със „спотайва“ е свързан най-вече с темата за скритостта,
която Хайдегер разработва като основна в своя прочит на античната философия.
Повече по темата, виж текстовете му върху фрагменти от Хераклит и Парменид.
Няма коментари:
Публикуване на коментар