Диференциацията
между нормално и патологично интересува Мишел Фуко през по-голяма част от неговото
развитие. Независимо дали ще разработва понятията в по-детайлния анализ на
развитието на клиниката, то френският философ постоянно съпоставя двете
понятия, изследвайки различни аспекти на културата и обществото. Най-общо
питането, от гледна точка на идеята за генеалогия, би могло да се постави по
следния начин: как се е стигнало дотам, че определени принципи и порядки в едно
общество са успели да се наложат като норма,
а други или биват табуирани, или се приемат за отклонение от нормата.
Историята
на европейското общество е пряко свързана с понятието логос, което обаче също се превръща в определен вид нормативно
понятие що се отнася до всичко останало, което е различно от него.
Изследванията на Фуко са съсредоточени именно върху появата и развитието на
тези наглед стабилни понятия, които, погледнати в историческа перспектива,
всъщност не са никак непроблематични. Оказва се, че зад привидно ясни и често
употребявани понятия всъщност се намират множество практически процеси, които
са довели до тяхното легитимиране.
Чрез
текста ще се опитам да изследвам важността на понятията норма/патология, които
стават водещи за сферата на медицината. От XIX век
насетне медицината все повече борави с тези две понятия; чрез тях спокойно
биват рамкирани множество случаи: децата в училище следва да изпълняват
задачите си според определена норма за време, сексуалността все още се мисли
през перспективата на хетеросексуалност (или нормалност) и хомосексуалност (или
отклонение/девиантност) и т.н.
Поради
тази причина понятието норма играе
ролята на коректив, то задава модел, по който обществата и отделните индивиди
следва да моделират своето всекидневие, своя личен и професионален живот.
Затова двете понятия са важни не само когато става дума за медицина и поставяне
на определена диагноза, а влизат в употреба почти всеки път, когато общуваме с
другите (най-общо казано разделяме приятелите си на „нормални“ и „леко
странни“), когато изграждаме плановете за своя живот (приема се, че е нормално
да се ожениш до определена възраст, да водиш един определен начин на живот и
т.н.).
Затова
бих искала да обърна по-конкретно внимание върху произведението Раждането на клиниката. Интересът към
нея се съдържа в следната й „особеност“ – тук Фуко показва изцяло своя
структуралистки подход, а книгата има своята предметна насоченост – медицината
като социално явление, т.е. като клиника. Още в първите страници на книгата
Фуко ни посочва, че ще става дума за проблеми, свързани с пространството,
езика, смъртта и погледа. Това са четири основни философски категории чрез
които е интерпретирано понятието клиника.
Проблемът за погледа се свежда до емпиричното изследване на самия феномен
„болест“; по този начин погледът на лекаря определя рамката на
здравото/болното, изследвайки и установявайки наличието на определен вид
симптоми. Тялото на болния от своя страна следва да се поддаде на
класифициране, трябва да бъде поставено в една/няколко схеми, за да бъде
назована болестта.
Описваните
медицински реформи във Франция, които се осъществяват през 18-то столетие са
времето, в което медицинското пространство съвпада със социалното или по-скоро,
двете пространства се пресичат в голяма степен. Централно явление е клиниката,
която се изгражда като организация, имаща право да формира критериите за онова,
което трябва да се възприема за нормално (за здраво и качествено) в един човек.
Затова болестта и здравето вече придобиват социална ценност, поради което се
налага и упражняване на контрол върху съответната сфера.
Логичното
следствие от тези процеси е един: постепенно започва да се изгражда нов понятиен език на медицината; ако до
преди това сферата на медицината не е била толкова ясно разграничена от
практики като знахарство и природолечение, то през XVIII век
бива изграден понятийният апарат, чрез който ще биват дефинирани критериите за
онова, което ще бъде норма и за отклоненията, които ще бъдат възприемани като
болест/патология. Клиниката е органът, чрез който тези норми на практика се
прилагат и изпълняват; пространството на клиниката моментално се превръща в
обособено пространство на болестта, която трябва да бъде изолирана, да бъде
държана далеч от всичко останало, което се предполага, че е здраво/нормално.
Съвсем
накратко бих искал да вметна една забележка, която е убегнала в анализа на Раждането на клиниката, а именно, че
понятията норма/патология действат на принципа на религиите и техните модели на
света, предлагащи морални интерпретации чрез понятията добро/лошо, т.е. и в
двата случая е наличен един изцяло опростен модел, който е бинарен. Хората
биват разпределяни в две категории: здрави (нормални) и болни (или патологични).
По същия начин и религията интерпретира човешките постъпки като добри (морални)
или лоши (неморални). Подобни бинарни модели се отличават с това, че те
действат на най-първично асоциативно ниво (човешкият свят е изграден от
противоположности, които са гранични: ляво/дясно, ден/нощ, горе/долу,
голямо/малко, красиво/грозно и т.н.).
Симптомът
се превръща в явление, чрез което се маркира границата на здраво и болно, тъй
като чрез него (или по-точно чрез симптомите) болестта се изразява и става
достъпна за лекарския поглед. Симптомът бива схващан като признак за някаква
болест; интересен е фактът, че в Раждането
на клиниката Фуко използва лингвистичната парадигма на Фердинанд дьо Сосюр,
когато определя симптома. По този начин симптомът се разбира не като физическо
проявление на болестта, а като разбиране на болния/пациента.
За
да влязат в конкретна употреба понятията здраво/болно е необходимо провеждането
на емпирично изследване на самия феномен болест. Това е свързано с две неща:
„погледа“ на лекаря-специалист, който е упълномощен да постави диагноза и
пространството на клиниката, в която лечението (ако такова е необходимо) ще се
проведе. Понятието пространство също
е сред важните за френския философ. Проблемът се свързва с намирането на
конкретното място на болестта в тялото. Когато мястото на болестта се определи,
лекарят е способен да назове и същността на самата болест. По този начин той
определя тялото на пациента като здраво или като болно.
С
анализите на Фуко в Раждането на
клиниката се показва и начина, по който болестта се мисли през XVII век
– тя бива интерпретирана като материална същност, намираща се извън тялото; тук е и най-съществената разлика,
която се случва за период от около сто години. Болестта, от външна спрямо
тялото, сега се „нанася“ в пространството на телесното. По-този начин е много
по-лесно да бъде определено едно лице като болно или здраво. Новите критерии,
които медицината през XVIII
век
изгражда са насочени към тези две понятия; чрез тях медицината определя кое
трябва да се възприема за норма в едно общество.
Примерът,
който искам да посоча е изцяло от сферата на антропологията и е свързан с
наднорменото тегло. В арабските страни нормата за здраво тяло е различна от
тази, която съществува в европейските държави. В единия случай като патология функционира слабото, което се
възприема за болно, недохранено и в естетическо отношение дори за грозно;
докато в другия случая патологичното е дебелото, което се мисли като отклонение
от идеала за телесни пропорции и бива възприемано в естетическо отношение за
грозно.
Фуко
отбелязва, че съвпадането между „тялото“ на болестта и тялото на болния човек
без никакво съмнение е историческо и това начало на естественонаучния подход
към медицината придобива все по-широко разпространение от началото на XVIII век.
Болестта и здравето притежават една природа, която се съдържа в (правилното)
функциониране на физическото тяло.
Друг
важен аспект са понятията за симптом,
болест и здраве, чрез които се изгражда нормата за здравото тяло, а така
също и за нормалното функциониране на съзнателната дейност на човека. Но под
„тяло“ Фуко не разбира единствено физическото тяло, а по-скоро съвкупността
между физическото и социалното. Определянето на тези понятия единствено чрез
позицията на физическото довежда медицината на задънена улица, където
фундаменталната точност е постановката за точната диагноза и изследването на
болестта. В съвременната естествено-научна медицина най-висшата ценност се
явява животът (а оттук и здравето) на пациента.
От
друга страна Фуко помества на една плоскост понятието болест заедно с понятието смърт.
По този начин той довежда болестта до ранга на философска категория, тъй като
болестта бива мислена като знак на смъртта. По този начин се оказва, че човек
умира не защото се разболява, а се разболява именно защото може да умре.
Създава се пряка връзка между живот и смърт, което бива анализирано от Фуко в Раждането на клиниката. Освен това и
самата смърт бива подложена на научно изследване, а френският философ следва
концепцията, според която смъртта бива мислена като нещо множествено и
разпределено във времето.
Феноменът
на смъртта не може да се сведе до този на болестта; по този начин той остава
извън класификацията на понятията норма/патология. Напротив, смъртта дори е
отделена в отделна категория, ставайки феномен на научното изследване. Подобно
пространство открива редица важни черти от съвременната медицинска практика –
доминирането на идеята, че със смъртта трябва (и можем) да се борим. По този
начин медицината измества своята парадигма от позицията, според която е
загрижена да открие истинската същност под видимата индивидуалност до това да
изследва безкрайното възприятие от събития в откритото пространство на
клиниката, където тялото на пациента бива етикирано чрез критериите и
стандартите за норма.
Лекарят
разчита знаците на смъртта върху тялото на болния вече не за да открие истиннат
природа. Той притежава нова функция – длъжен е да излекува болния, подвеждайки
го под стандартите за здраво/болно и нормално/патологично. Именно от тук
изникват множество въпроси и дискусии в медицинската практика – такива като
евтаназията, абортите, конфиденциалността на диагнозата и т.н. Всички те
намират своето решение в пространството на клиниката като особена територия на
властта. В това пространство в най-пълна степен се борави с понятията за норма
и патология, чрез издаването на различни диагнози, обосноваващи се на директен
емпиричен опит и наблюдение.
Библиография:
Градев, Вл., 1999, Силите на субекта, ЛиК, София.
Фуко, М., 1994, Раждането на клиниката, Св. Климент Охридски, София.
Няма коментари:
Публикуване на коментар