В
статията се разглежда проблемът за психическите феномени в учението на Франц
Брентано. Начинът по който философът го обособява в своето съчение „Психология
от емпирична гледна точка“. Обособена е тяхната специфика и е показана
разликата между физически и психически феномени. Учението на Брентано е
интерпретирано като основен идеен източник за възникналата в началото XX век
феноменология на Едмунд Хусерл.
Брентано
е сред философите, които възраждат учението на Аристотел през XIX век
ставайки по този начин част от неоаристотелианската традиция. Съчиненията,
особено логическите, на Аристотел оказват голямо влияние на виенския философ
още в неговия дисертационен труд, който той пише под ръководството на Адолф
Тренделенбург (1802 – 1872 г.). Още тук проличава неговата ориентираност към теми,
касаещи начините на мислене на битието. Интерпретирайки учението за категориите
на Стагирит, Брентано не само го конспектира и изглага в ясен вид, но и
подхожда напълно индивидуално към някои основни проблеми. Така например, според
Брентано, категориите не могат да обхванат всичко реално съществуващо във
всичките му разновидности. Бог също така не може да бъде подведен под една или
друга категория, тъй като не се допуска дефиниция относно неговата същност.
Категориите биват мислени като най-общи понятия, обозначаващи висшите родове на
реално съществуващото – т.е. те фиксират само най-общи модуси на битието в
субстанцията.
Какъв
обаче е проблемът, с който Брентано се сблъсква все още пишейки своя
дисертационен труд – Von der mannigfachen
Bedeutung des Seienden nach Aristoteles ? Става въпрос за следната
трудност: как изобщо сме способни да мислим битието непротиворечиво (не е
случайно, че дисертацията на Брентано е сред философските съчинения, които
оказват най-голяма влияние за развитието на Мартин Хайдегер като самостоятелен
мислител). От позицията си на свещеник Брентано спокойно би могъл да пребивава
в схоластични и неосхоластични интерпретации, позоваващи се на Августин, Тома
или друг философ. Опитвайки се да конструира една адекватна логическа граматика
на битието Брентано далеч надхвърля границите на тогавашните католически
интерпретации и неусетно се превръща във водещо име в една напълно нова сфера –
психологията.
От
перспективата на модерната психология името Франц
Брентано се използва по-скоро като част от историческото развитие на самата
наука, отколкото като учение, оказващо влияние върху модерни концепции. Когато
през XIX
век
психологията се заражда като наука, има само два места, на които тя може да
бъде изучавана: при Вилхелм Вундт в Лайпцих и при Франц Брентано – във Виена. И
докато първият съсредоточава интересите си предимно върху развитието на т.нар. експериментална психология (до голяма
степен повлиян от разбиранията на учителя си Хелмхолц), то другият се ориентира
към проблема за актовете на
съзнанието. Целта и в двата случая е една и съща: да се подходи по нов начин
към стария проблем за съзнанието, описвайки се неговото адекватно функциониране,
без да се използват спекулативни твърдения или конструкции. Именно в тази
насока се ражда и замисълът за една Психология
от емпирично гледище, която Брентано публикува през 1874 г.
Обръщайки
внимание на заглавието, две са понятията, които веднага създават насочеността
на изследването: „психология“ и „емпирия“. Още в своя дисертационен труд (но и
в почти всички свои съчинения) Брентано не просто заема дадени философски
понятия, а уточнява начина на употреба, който ще бъде валиден в неговите
изследвания. Противоречие между заглавие и замисъл има: изходната нагласа на
автора е „емпирична“, но става въпрос за „идеално съзерцание“ като методология
на изследването. За философа трябва да се сложи край на многото съществуващи
психологии и да се създаде една и стабилна наука (по модела на математиката,
физиката и химия). Поради тази причина емпиричното няма да бъде
експериментално, както това ще се случва в школата на Вундт.
Първата
реалност с която психологът се сблъсква като свой обект на изследване е душата.
Още от Аристотел е характерно душата да се мисли като нещо живо, притежаващо
жизненодеятелност, характерна за одушевените същества. Съвременната употреба на
това понятие разглежда „душа“ по-скоро като субстанциален носител на представи
и други качества (нека припомним модерното разграничение, с което се слага
началото на Новоевропейската философия, отделящо двете централни сфери: res extensa
и
res
cogitans). Объркването в
понятието идва и от смесването с „дух“ и „субект“, с които винаги бива мислено
менталното у човека.
Проектът
на виенския философ опитва да радикализира психологията, изяснявайки нейното
основно и градивно понятие (един импулс, който ще се доразвие в мисленето на
редица видни философи от XX
век,
стараещи се по различни пътища да избягат от „клопката на субекта“). Психологията
не бива да се превръща нито в изцяло спекулативна наука, нито в такава,
основаваща се само върху емпирията. Затова следва да се радикализира и
най-фундаменталното философско разделение между външния, обективен свят (който
бива изучаван от естествознанието) и вътрешния (който е обект на психологията).
Подвигът несъмнено е огромен, отчитайки множеството неуспехи на редица големи
имена преди Брентано (напр. Спиноза, Хегел или Фехнер и неговия закон, опитващ
се да обедини „физично“ и „психично“). По какъв начин разделението между душа –
тяло, вътрешно – външно може да бъде разрешен без да се изпада в рамките на
крайния субективизън или номинализъм?
Две
от главите на Психологията на
Брентано са посветени на проблема за т.нар. психически
феномени (psychischen
Phanomene).
Философът, за разлика от своя ученик Хусерл, не детайлизира понятието феномен с
такава строгост; замисълът му е по-скоро, чрез употребата на понятието, да
покаже доколко е възможно разделението между физично и психично да бъде
преодоляно. На физическите феномени е
отделено малко внимание, доколкото те биват мислени като качества на явленията. Според стандартните
разбирания (Декарт, Спиноза, Лок, Кант, Хегел) физичното се мисли като външно
на съзнанието и като притежаващо протяжност, а психическото – без наличие на
пространствена определеност. Множеството спорове и противоречиви интерпретации,
които следват от подобно делене показват, според Брентано, неясното и негативно дефиниране на психическите
феномени, мислени по подобие на физическите (т.е. ако едните са протяжни,
другите също ще бъдат такива или ще имат напълно непротяжна природа).
Психическите
феномени притежават нещо свойствено единствено за тях, което не е характерно за
физичните – тяхната интенционалност (интенционалното, ментално, вътрешно
съществуване на предмета или тяхната насоченост към обект): „всеки психичен
феномен, пише Брентано, съдържа в себе си нещо (etwas) в качеството на обект, макар и не
по подобен начин“ (Psychologie,
S.33).
Тук не става въпрос обаче за иманентност,
доколкото това би предизвикало сериозни недоразумения. Интенционалното
съществуване е характерно само за психическите феномени, които биват дефинирани
така: „това са такива феномени, съдържащи интенционално в себе си някакъв предмет (курсив мой – Н.У.)“ (Psychologie, S.34).
На
много места в Психологията биват
опроергавани класически тези, чрез които Брентано опитва да разграничи своето
учение. При една стандартна интерпретация на явленията, обясняваща ги с
хипотезата за обективното съществуване на външния свят винаги имаме следното:
един обективно валиден свят и едно явление, което се отнася до някаква част от
този свят. Едно дърво винаги си остава дърво, независимо от възприятията ни,
свързани с него. За дървото знаем само посредством възприятието. В това се крие
следното противоречие според Брентано: ние трябва едновременно да възприемаме,
но и да не възприемаме вещта; трябва да се докаже също така и обективната
валидност на психичния феномен.
В
този случай на помощ биха могли да се използват познати философеми: а) субектността
съдържа обективни критерии за мислене на предмета; б) предмет и явление си
кореспондират непротиворечиво, доколкото се приема хипотезата на обективността
на съществуващото. За Психология-та
на Брентано на интенционалното съществуване не съответства никакво друго
съществуване. Характеристиките на психическите феномени биха могли да се сведат
до следните по-общи такива:
-
те са предмет на вътрешното възприятие (само
те биват възприемани с непосредствена очевидност).
-
присъщо им е действително съществуване.
-
винаги се явяват като нещо единно.
Внимението
е ориентирано към явленията, притежаващи физически и психически феномени.
Първата стъпка към преодоляване на поставения проблем е чрез новата
интерпретация, която Брентано дава на понятието акт. Той не бива да се мисли вече като нещо към което съзнанието се
насочва, за да обхване, а предметът винаги остава външен спрямо акта. Учението
на австрийския философ се стреми да преодолее разделението, което съществува
между акт и обект на акта, а за тази цел той извежда ново разбиране за
природата на психичните феномени.
Първото
ниво, което те притежават е представа
мислена като тъждествена с обекта на представата: „съпровождаемият психически
акт и отнасящата се към него представа принадлежат на предмета, към който са
отнесени“ (Psychologie,
S.67).
По този начин в психическия феномен нямаме разделение между представата и
нейния обект, тъй като не може да се говори и за безсъзнателно съзнание (unbwusstseine Bewusstsein). С този ход философът
цели преодоляване на положението според което един акт може да се осмисли чрез
втори, а той от своя страна чрез друг и така се достигне до лоша безкрайност на
„представа на представа“.
Когато
слушаме определен звук ние нямаме вече разделение между слушан звуи и
психически акт на слушането, т.е. две отделни и нямащи нищо общо по между си
сфери. Психическият акт на слушането (това важи за всеки един такъв акт),
въпреки че представя психически феномен, в своята тоталност става за себе си
едновременно и предмет, и съдържание. Звучене и слушане се явяват
преживяване на звука и са дадени едновременно – за Брентано са изкуствени
всякакви разделения между действието и неговото претърпяване от някого. Освен,
че актът има представата в себе си, то следва да се обърне внимание и на друг
важен момент. Всяко познание бива мислено като съждение, а всяко съждение има
структурата, че предикатът или се приписва на субекта, или се отрича. Това
класическо разбиране също подлежи на преоценка в Психология-та, тъй като вече не трябва да говорим за свързване
(защото според тази класическа теория отново се получава да имаме разделение
между представа и обект), а за признаване на представеното във вътрешното
съзнание на психическия феномен.
Третата
характерна особеност на акта е свързаното с него чувство на
удоволствие/неудоволствие. Връщайки се към примера за слушането на даден звук
(мелодия) то тя се съпровожда и от трите свойства, характерни за акта: „това
съпровождащо чувство също се оказва (там, където възниква) вътрешно свързано
със съпровождащия го феномен и намиращото се в него, подобно на отнасящите се
към този феномен представа и възприятие“ (Psychologie, S.83). Никакво разделение между акт
на възприятие и чувство не откриваме в опита, т.е. отново нямаме два отделни
психични акта, а наличие на няколко свойства към един и същи акт, които
вътрешно се осъзнават и се сливат със своя обект, съдържайки се едновременно с
него. Затова и всеки психически акт винаги е осъзнат, а съзнанието за него се
намира в самия акт; последният притежава двоен – първичен и вторичен – обект:
1) звукът
(като първичен обект)
2) психическият
феномен (в който конкретният звук бива слушан)
Своят
тройна структура на психическия акт (представа, съждение, чувство) Франц
Брентано застъпва и доразвива и в друг свои произведения. Чрез тази своя
концепция, разработена в Психология-та,
авторът опитва да се справи с проблеми, препятстващи стабилното развитие на
темата за душата. Интенциите на произведението са няколко: а) да се преодолеят
остарелите разбирания за това що е „душа“ и обособяването й като
ментално-субстанционален център на психически актове; б) справяне с дуализма,
които съществува във философията между ментално – физично и на базата на който
до тогава са се изграждали повечето философски учения. След смъртта на философа
обаче неговият проект на бива разработван в чистия си вид. Напротив, Психология-та сред основните импулси за
други влиятелни мислители – Хусерл и Хайдегер, отиващи далеч отвъд пределите на
психологията на актовете. Поради това много от оригиналните идеи на Брентано
все още не са разработени в контекста на собственото му учение.
Използвана
литература:
1. Brentano, F., 1973, Pscyhologie vom empirischen Standpunkt,
F. Meiner Verlag, Hamburg
2. Brentano, F., 1862, Von der mannigfachen Bedeutung des
Seienden nach Aristoteles, Herder
Verlag, Freiburg im Breisgau
3. Brentano, F., 1958, Wahrheit und Evidenz, F. Meiner
Verlag, Hamburg
4. Heidegger, M., 1925, Prolegomena zur Geschihte des
Zeitbegriffs. Vittorio Klosterman, F.am.Main
5. Wundt, W., 1893, Logik. Eine Untersuchunger der
Principien der Erkenntnis und der Methoden wissenschaftlicher Forschung. Bd I: Erkenntnislehre, Bd. II: Methodenlehre.
Stuttgard, Enke
Няма коментари:
Публикуване на коментар