Мартин Хайдегер и феноменологическата традиция от началото на ХХ век

И докато днес (11.05.2015 г.) слушах с удоволствие докладите на Елена Борисова, Десислава Узунова, Боряна Владимирова и Александра Колева на конференцията, организирана от Съюза на учените към Филологическия факултет на ЮЗУ "Неофит Рилски" - Национални филологически четения, получих и сборник от предната конференция. Никакво внимание на обърнах на факта, че се намирам със снимка на корицата. Подсмихнах се иронично и все пак се замислих, каква е съдбата на всички докторанти, които правят нещо смислено или не дотам смислено през тези три години?
Някои от тях съумяват след това да станат част от академичния живот на България, но други? Все още съм на мнение, че човек трябва да се образова заради вътрешната потребност, която изпитва от знанието. Няма нищо по-ценно от това, колкото и идеалистично да звучи в свят, в който ценността е насочена към работните кадри (Системата произвежда само кадри, кадрите биват произведени и образованието се свежда до производствения процес на Кадри-Образование-Работна ръка).

Информация за събитието може да намерите тук: https://www.swu.bg/news/14-04-2015-%D1%82he-scientific-everest-%E2%80%93-a-dream-a-living-reality.aspx

Всеки сам избира пътя си на реализация. Скромният ми текст, който фигурира в горепосочения сборник е следният:

Философското наследство на Мартин Хайдегер условно би могло да бъде разделено на няколко значими периода. Първият от тях обхваща времето между 1911-12 г. до издаването, през 1927 г. на проекта „Битие и време“; вторият би могъл да се разграничи именно чрез идеята за изграждане на херменевтична онтология на Dasein, или от 1927 г. до към края на 30-те и 40-те години на XX век. Тогава мисленето на философа радикално се разграничава от тенденциите на европейския субективизъм и това ново начало бива именувано чрез употребата на термина Поврат (Kehre); този последен етап от философското развитие на Хайдегер се стреми, както да преосмисли редица положения, залегнали в „Битие и време“, така също и да предложи напълно нови интерпретации на редица остарели философски понятия.

През всеки един от етапите, мисленето на Хайдегер се занимава с множество от проблеми, затова е трудно да се разграничи доколко т.нар. ранен период е изцяло под влияние на идеите на католицизма, или пък средният период се занимава предимно и само с човешката екзистенция. Несъмнено обаче въпросът за битието и това, по какъв начин сме способни да мислим и говорим за него, остава водещ за цялото му творчество. Още през своите студентски години на обучение Хайдегер се запознава с дисертационния труд на Франц Брентано – „За многозначността на съществуващото по Аристотел“ (Von der mannigfachen Bedeutung des Seienden nach Aristoteles).

Какъв обаче е културно-философският контекст в Германия от края на XIX и началото на XX век, в който Хайдегер попада? Обобщавайки накратко няколко века историко-философска традиция, би могло да се изведе следното: епохата на Просвещението е знакова не само в исторически, но и във философски план, доколкото днес се свързва с името на Имануел Кант и неговия опит за ново начало във философията чрез идеята за обрата към субекта и извеждането на чисти разсъдъчни понятия, които да гарантират възможността за априорно познание. „Критика на чистия разум“ е грандиозен проект, намиращ своите последователи или епигони в лицето на Фихте, Шелинг и Хегел. Философските системи, които развиват са интерпретации на новата и водеща роля, която трансценденталната субективност започва да придобива още по времето на Рене Декарт и принципа на cogito ergo sum.

XIX век обаче бива запомнен и с краха на големите философски системи на немския идеализъм и мощните критики, които те получават от редица мислители (именно Ото Лимбман обявява Фихте, Шелинг и Хегел за епигони на Кант в своето съчинение – „Кант и епигоните“). След като немските университети биват завладяни от различни проявления на хегелианството и шелингианството, изведнъж се оказва, че този вид философия, философията на духа, бива обявена за спекулация и шарлатанство.

Оттук насетне започват да се търсят и проправят нови пътища във философското мислене; и докато то се оказва в задънена улица, науката и научното познание (математиката, физиката, химията, биологията) се развиват с все по-бързи темпове. Това оказва влияние и върху философията със зараждането на позитивизма, опитите за преосмисляне на Кантовия трансцендентализъм и появата на една нова наука, наричаща себе си психология. Последната не само, че е продукт на XIX век, но и дълъг период от време няма ясна рефлексия относно методите и своя обекта на познание, а така също и върху своите исторически първоначала.

Философската мисъл намира алтернативата срещу развитието на науките в изграждането на т.нар. теория на познанието (развита основно от неокантианството). Постепенно се заражда идеята за изграждане на една философия на науката, която да притежава собствена предметна област и свой метод, ориентиран към фактите на науката. Поради тази причина е необходима и специфична област, каквато е психологията, на базата на която се търсят основания за легитимация на теорията на познанието. Допускайки предпоставката, че познанието е акт на съзнанието, то теорията на познанието е възможна когато преди това е анализиран научно животът и дейността на съзнанието (Декартовото res cogitans отново става основна тема във философията).

За съвсем кратък период от време т.нар. психологизъм постепенно успява да се превърне в модно течение в различни университети в Германия и Австрия. Два са първоначалните центрове, в които новата наука може да бъде изучавана – в Лайпцих, в школата на Вилхелм Вундт, който развива т.нар. от него експериментална психология и във Виена, при Франц Брентано и неговата дескриптивна психология. Генерализирайки, би могло да се обобщи, че експерименталната психология на Вундт и дескриптивната на Брентано са сходни с понятията „рационализъм“ и „епиризъм“, използвани през XVII – XVIII век.

Две напълно противоположни учения за човешката душа и подходите за нейното изследване са предложени от Вундт и Брентано. Първият отдава приоритет на експеримента пред спекулативните теории, докато другият се интересува от т.нар. от него психически феномени и тяхната най-характерна особеност – това да бъдат отнесени към нещо, да притежават интенционалност.

Постепенно чрез идеята за психически актове, поток на съзнанието и въвеждане в обръщение на понятието психика учени и философи като Вундт и Липс предприемат опит да изведат идеалността на логическите закони от реалността на психичните актове. В спорове относно адекватността на подобни търсения се развива философията в края на XIX век. И Мартин Хайдегер се озовава в техния център, малко преди окончателното им преодоляване. Каква обаче е феноменологическата традиция и по какъв начин философът попада в нея?

Едмунд Хусерл е сред основните критици и противници на това логически и идеални закони да бъдат обяснявани чрез емпирични принципи на психологизма. Въпреки, че в своя дисертационен труд, под ръководството на математика Вайерщрас, Хусерл е под силно влияние на модните за времето му идеи, няколко години по-късно, през 1901 г. и 1902 г. той публикува своите два тома на  „Логически изследвания“, в които яростно критикува представителите и идеите на психологизма.

Идейното развитие на Хусерл, също като това на ученика му Хайдегер, е многопластово. В своите „Логически изследвания“ той все още е далеч от концепцията за една нова наука, каквато трябва да бъде феноменологията. Онова, което го интересува е да защити логическото и неговата идеалност, показвайки, че то не може да се сведе до емпиричното. Вторият том на „Логически изследвания“ ще се окаже и бъдещият трамплин (и в частност VI-тото логическо изследване) към последвалата след 10 години идея за феноменология.

Затова да се търси феноменологията в началото на XX век е все едно да се търси решение на средновековния проблем, колко ангела могат да се съберат върху една карфица. Несъмнено обаче феноменологията няма една рожденна дата, а е плод на дълга мисловна разработка от страна на Едмунд Хусерл; и голяма част от тезите и проблемите, които той развива в своите „Идеи за една чиста феноменология и феноменологична философия“ са откриваеми в „Логически изследвания“. Поради тази причина феноменологическата традиция, развита от Хусерл не започва и не се ражда през 1912 г. с публикуване на „Идеи“, а е процес на ставане още в най-ранните му произведения.

Поставяйки Хайдегер във феноменологическата традиция, трябва да се отбележи, че неговата поява е именно в десетгодишния период между 1901 г. и 1912 г., когато феноменологията на Хусерл си проправя път като единно и ново учение за фактите на съзнанието. Хайдегер не само чете лекции по феноменология, но и внимателно проследява теоретичните ходове на учителя си, критикува ги и постепенно развива свой модел и начин на философстване. Затова и мисълта на Хайдегер е колкото феноменологична, толкова и отвъд-феноменологична, тъй като още през  20-те години на XX век той търси нови пътища във и отвъд феноменологията, насочени към фактичността. Последната според него бива заложена в принципа на Хусерл – Zu den Sachen selbst, но така и не бива цялостно реализирана.

В своя текст Das Realitȁtsproblem in der modernen Philosophie Хайдегер започва да разработва голяма част от темите на своите бъдещи философски занимания – като например, какво можем да намерим отвъд пределите на субекта? В текста са разгледани и редица изследвания по „най-нова“ логика, а водещият въпрос в тях касае същността на науката – що е логика? Т.нар. школско определение гласи, че тя е наука за законите и формите на мисленето и познанието на света. Но „закон“ може да бъде интерпретиран двузначно: от една страна имаме природни, повтаряеми закони, които са неизменни, а от друга – чисто човешки закони, които са въведени чрез житейската практика. По какъв начин трябва да мислим тогава законите на логиката?

Според програмата на психологизма логиката наистина се занимава със законите на мисленето, но мисълта по своята същност е част от психическата деятелност. Законие на логиката са всеобщи, защото най-висшата психическа деятелност притежава такава организация. Но ако живият организъм можеше да има друга организираност на познавателните процеси, законите на логиката също щяха да бъдат различни от вече познатите. Следователно е абсурдно логика и структура на психика да се отделят като две различни области. Първичен е психическият акт и от него се извежда логическото съдържание, гласи тезата на психологизма.

В тази своя работа Хайдегер реабилитира учението на Кант за съждението, което единствено може да заема позицията „истинно – неистинно“. По тази причина съждението се отделя от психическия процес и се явява пробив отвъд психологизма, защото в душевните впечатления (наречени по-късно с метафората поток на съзнанието) липсва интенционалност.

През 1913 г. излиза текстът на Хайдегер – Die Lehre vom Urteil im Psychologismus. Ein kritisch-positiver Beitrag zur Logik. Според руския изследовател и преводач на Хайдегер – Бибихин, това е първата самостоятелна работа на философа, в която той ясно извежда границата между психологическо и логическо. Реабилитираното от Кант Urteil се явява в опозиция на четири мощни философско-психологически програми от XIX век: 1) учението на Вундт за разграждане на преживяванията на съзнанието до отделни елементи, подобни на атоми; 2) психологическите интерпретации на логиката от страна на Хенри Майер, 3) Интенциалността на Франц Брентано и 4) психологизмът на Теодор Липс.

В основата на повечето от тези учения стои едно важно за всички тях понятие – аперцепция. Застъпено като централно в „Критика на чистия разум“, понятието бива мислено като особен вид съзнание на човека за самия него, но и като функция на съзнанието, която синтезира многообразието в нагледа (в системата на Кант аперцепцията се явява основанието за възможността на категориите, които намират своето единство именно в нея). Впоследствие аперцепцията бива реабилитирана и използвана за нуждите на психологията, търсейки в нея следните няколко момента: 1) ясно и отчетливо осъзнаване на отделните възприятия, 2) концентриране на вниманието и 3) синтезираща деятелност на мисълта.

В теориите на Вундт и Липс именно аперцепцията е първата и неразложима цялост, на базата на която са възможни теоретичните разделения между субект, обект и акт на познание. Хайдегер ще обърне внимание на понятието през 20-те и 30-те години, когато започва постепенно да се занимава с Кантовата философия. На този етап обаче водеща е идеята за съждението (Urteil), чрез която тезисите на психологизма ще бъдат преосмисляни.

Въпросът, който психологизмът в учението на Вундт и Липс се задава е: в хода на какви психически процеси се оформя съждението (Вундт) или във вида на какви психически актове се осъществява то (Майер). В своите тези психологизмът признава единствено чувственото възприятие и се стреми да докаже, че не съществува друга сфера освен тази на чувствено възпринимаемото; но ако психолохическото може да се демонстрира чрез опита, то по какъв начин бихме могли да демонстрираме логическото, се пита Хайдегер в своя труд от 1913 г. Би могло да се даде следния пример: Днес виждаме книга на рафта, забелязвайки, че тя е с жълта корица; след известно време различаваме няколко жълти книги на лавицата и накрая, след няколко дни четем друга книга, чиято корица отново е жълта. В трите случая изказвам едно и също съждение – Книгата е жълта, но при наличие на различни обстоятелства.

За психологизма съществени са отделните впечатления, които преживявам; затова по никакъв начин не може да се говори за жълтото или жълтостта като особена логическа форма. Но през т.нар. поток на цялото психологическо многообразие на отделните актове и съждения относно различните жълти книги, все пак остава нещо устойчиво, идентично и тъждествено. Какво означава в случая, че положението „книгата е жълта“ не се е променило, въпреки различните контексти, в които попада? Според тезата на Хайдегер, ако не извършваме съждение, то не бихме имали нищо идентично. Връщайки се към тъждественото съждение „книгата е жълта“ става видно, че не психическото състояние, а предметът е тъждествен.

От тази теза се заражда и един от централните проблеми за творчеството на Хайдегер от преди написването на „Битие и време“, който ще се позове на Кантовата теза, че битието не е реален предикат. Какъв всъщност е топосът на жълтостта на книгата? Избягвайки някои от класическите интерпретации на съждението, Хайдегер се насочва към употребата на gelten (нещо важи, има стойност, валидно е, счита се за...). Съждението „книжата е жълта“ има смисъл доколкото жълтостта на обложката има стойност (es gilt) и означава нещо.

В контекста на феноменологията, такава, каквато я завещава Франц Брентано, в питането на Хайдегер се корени проблемът за начина на съществуване на интенционалния обект (впоследствие централна тема за феноменологията на Хусерл, в която ще се разграничат понятията ноема и ноеза). Докато първите текстове на Хайдегер достигат до проблематиката за възприятието и разграничението на обекта като нещо идентично и постоянно от променливостта на психическия поток на възприятията, то в лекции по феноменология той значително доразширява тези свои начални разсъждения, опирайки се на разработките на Франц Брентано и Едмунд Хусерл.

Критиките и към двамата са същностни, те касаят проблема за разделението между intentio и intentum и опита за нова интерпретация, която Хайдегер предлага относно структурата на интенционалния обект. В своите лекции по феноменология разработва проблема за фактичността (централен и важен за разбирането на „Битие и време“). Интенционалността бива мислена в качеството й на структура, но новото, което Хайдегер привнася е по отношение на възпринимаемия предмет. Връщайки се към горния пример с книгата, може да се разграничат два момента: 1) моето възприятие и 2) книгата като конкретно възприет обект. Психологизмът ще сведе в случая възприятието до нещо отделно, търсейки неговите последни основания в единичната аперцепция, а относно възприетия обект почти няма да се запита, по какъв начин той се дава във възприятието.

Проблемът за „обекта“ във философията е водещ за всяка една теоретична постройка, доколкото се търси адекватността между представата за обекта и самия него. Въпрос на интерпретация е, как ще се постъпи с обекта – дали ще бъде обявен за Dinge an sich, за съществуващ, доколкото е възприеман или за напълно отделна и обективна от съзнанието действителност. Според тезата на Хайдегер, от този първоначален негов период, предметът във възприятието съществува с конкретното си живо присъствие (“In der Wahrnehmung ist das wahrgenommene Seiende liebhaf da”, S.57).

Анализът в текстовете на Хайдегер постепенно започва да се отдалечава от традициите на субект-обектната онтология, проправяйки началото на нов тип философема. Пътят е ориентиран към проблема за фактичността, чрез който ще бъдат преодоляни редица спекулативни теории от XIX и XX век. Следователно в ранните си разработки, преди „Битие и време“, Хайдегер полага основите за преосмисляне както на модерния за началото на миналия век психологизъм, така и за все още доминиращата програма на субективизма. Тръгвайки от феноменологическите разработки на Едмунд Хусерл и Франц Брентано, Хайдегер съумява да изгради особен тип онтология, базираща се на темата за фактичността и присъствието и с това да избяга от безсъдържателните спорове относно природата на възприетия образ от страна на съзнанието, и начина на съществуване на представата.

Библиография

01.    Бибихин 2009: Бибихин, В. Ранний Хайдеггер. Материалы к семинару. Москва, 2009.

02.    Мотрошилова 1967: Мотрошилова, Н. Принципы и противоречия феноменологической философии. Москва, 1967.

03.    Brentano 1973: Brentano, F. Psychologie vom empirischen Standtpunkt. Hamburg, 1973.

04.    Drȕe 1963: Edmund Husserls System der phȁnomenologischen Pscyhologie. Berlin, 1963.

05.    Fuch 1977: Fuch, E. Aus der Marburger Zeit. – In: Erinnerung an Martin Heidegger.Weinsberg, 1977.

06.    Heidegger

07.    Heidegger

08.    Heigegger 1925: Heidegger, M. Prolegomena zur Geschihte des Zeitbegriffs. F. am Main, 1925.

09.    Hermann 1977: Sein und Cogitationes – Zu Heideggers Descartes Kritik. – In: Erinnerung an Martin Heidegger. Weinsberg, 1977.

10.    Lanz 1911: Das Problem der Gegenstȁndlichkeit in der modernen Logik: Imanuel Kants Lehre von der Objektivitȁt. Berlin, 1911.

11.    Liebmann   : Liebmann, O. Kant und Epigonen.

12.    Misch 1994: Misch, G. Der Aufbau der Logik auf dem Boden der Philosophie des Lebens, Freiburg-Mȕnxhen, 1994.

13.    Wundt 1893: Wundt, W. Eine Untersuchunger der Principien der Erkenntnis und der Methoden wissenschaftlicher Forschung. Bd I: Erkenntnislehre. Stuttgart, 1893.