За същността на иманентните и трансцедентни обекти във феноменологията на Едмунд Хусерл

 

Es liegt im Wessen phänomenologischer Untersuchungen,

dass sie nicht gekürzt referiert werden kőnnen,

sondern jeweils neu widerholt und durchlaufen werden műssen.

(Martin Heidegger)

Темата за трансцендентните и иманентни обекти се появява отчетливо при Хусерл едва с излизането на Ideen zur einer reinen Phаnomenologie undphӓnomenologischen Philosophie, през 1913 г. Първите по-съществени разработки по темата биха могли да се намерят в лекциите от 1905 г Vorlesungen zurPhänomenologie des inneren Zeitbewusstseins, ръкописите от 1907 г., излезли впоследствие под името Ding und Raum и отчасти в Logische Untersuchungen Band II(1901 г.) и една значително по-ранна статия на Хусерл, наречена Intentionale Gegenstӓnde. Именно нейното на съдържание, а така също и на параграфи 38, 39, 40 и 42 от Ideen ще бъде отделено централно внимание в текста. Разделението на иманентни и трансцендентни обекти е важно за цялостното развитие на феноменологията, доколкото чрез тези понятия: 1. Хусерл обогатява наследеното понятие за интенционалност по линия на Франц Брентано и 2. се извършва един много важен ход в проблема за корелацията между представа и предмет.

В своите най-ранни философски търсения Хусерл е под влияние на т.нар. психологизъм, който е изключително модерен в края на XIX век в Германия. Първите му съчинения засягат обширно поле от разнообразни теми: логика, наукоучене, изследване на психологичните актове, анализ на понятието за число и др. Получавайки сериозни критики от страна на Готлоб Фреге, че психология и логика са две сфери, които не трябва да се смесват, Хусерл радикално преосмисля своите позиции. Двата тома на Logische Untersuchungen (1900 - 1901 г.) са първата сериозна равносметка в мисленето на Хусерл. Във втория том той въвежда множество понятия, които след това се оказват централни за по-нататъшните му философски търсения. Постепенно са въведени: феноменологичен анализ,преживяване и интенционалност.

Изходната критика към психологията се корени в неправилното разработване на проблема за възприятието. То бива интерпретирано като разделено междувътрешно възприятие и външно възприятие. По този начин се изпада в груби грешки, тъй като предметите винаги се мислят, съзерцават и дават в различна модалност, но като действително съществуващи. От гледна точка на представите, то няма какво да гарантира тяхната обективност. Затова, смята Хусерл, вече трябва да се разглеждат не предметите, а начинът по който те придобиват значение в отделните актове (вж. LU Band II, § 3 Die Schwierihkeiten der reinphänomenologischen Analyse, s. 10-12). Подобен подход се съпротивлява в най-голяма степен на обикновения (делничен) начин на мислене. Феноменологията не може да се възприема вече като психология. Присъщата й „чиста" дескрипция, т.е. същностно виждане, осъществимо на основата на отделните съзерцания на преживяванията и нейната дескриптивна фиксация на съзерцателните същности в чистите понятия, не е емпирична дескрипция. Напротив, тя изключва (редуцира) естественото съществуване на всички емпирични (натуралистични) аперцепции и полагания.

Logische Untersuchungen са важни, тъй като тук Хусерл осъзнава задачата на бъдещата феноменология, а именно: да се занимава с възприятията, съжденията, чувствата и т.н. като такива, т.е. да изследва онова, което им е присъщо a priori в неограничената им всеобщност. Изходният пункт още тук се ориентира къминтуитивното схващане на същностите в съзерцанието. Занимавайки се с позициите на Хюм, Лок и Кант, Хусерл достига до положението, че актът на мислене би могъл да е отнесен (насочен) дори към несъществуващи и/или невъзможни обекти. Logische Untersuchungen си поставя мисията за детайлно разграничение относно идеята за познанието, заедно с нейните конституитивни актове и закони. В позициите си Хусерл изхожда от понятието за интенционалност, разработено в Pscyhologie vom empirischen Standpunt (1874 г.) на Франц Брентано.

Целта, която си поставя Брентано е: класификация на психическите феномени и тяхното делене. Това трябва да се осъществи не на основата на някакъв произволен (или външен) принцип, а според тяхната същност. На преден план изниква въпросът: Каква е природата на психическите феномени и какво ги разграничава от от физическите? (вж. Heidegger, Prolegomena zur Geschichte des Zeitbegriffs, s. 26). По какъв начин за преживяването може да се яви нещо, което да бъде предметно? Досегашните опити на психологията в Германия от средата на XIX век предлагат единствено натуралистични обяснения на поставения въпрос. Вилхелм Вундт определя целите и задачите на психологията, ориентирайки ги към проблема за съзнанието. Въпреки че Фехнер разработва много от началните импулси на новата наука, то именно Вундт разграничава предмета на психологията и я обособява като самостоятелна научна област. Темата за съзнанието сега намира нови теоретични разработки и решения, а влиянията в трудовете на Вундт се задават предимно от емпиризма и асоционизма. В този модел аперцепцията (виждането, съзерцанието) е сведена до резултат от единството на усещанията. За последните винаги е необходимо да бъде наличен дразнител (предмет). Именно дразнителите биват възприемани с най-голяма отчетливост, а останалата част - в много по-малка степен. Моделът, предложен от Вундт, впоследствие ще бъде доразработен от Хусерл, който ще обогати темата за фоновостта на аперцепцията. Една т.нар. „тъмна" страна винаги присъства при възприемането на обекта, дори когато върху този фон не се рефлектира. По този начин, когато наблюдавам предмет от определено положение, доизграждаме неговата проекция и за онези от страните му, които не попадат в нашето възприятие.

Проблемът, ръководещ мисленето на Вундт, касае отношението на корелация между сложното психично явление и неговата сума от характеристики. Аперцепцията е творчески синтез, тъй като от комбинацията на елементите възниква ново качество (впоследствие тези позиции на Вундт ще бъдат критикувани от гещалтпсихологията, според която цялото никога не е способно да бъде сведено към своите части). В мисленето на Вундт обаче остават множество неясни моменти. Освен в модела на трите етапа на дразнене, свързани с възприемането и реагирането спрямо предмет, то неясноти и противоречия се съдържат и относно същността на предмета за съзнанието. Само като представа ли съществува, отнася ли се към други, предходни, представи и каква е корелацията между представа и предмет? Впоследствие Брентано в неговия модел на психология преорентира проблемите на Вундт към темата за психическата активност, т.е. ракурсът се сменя от наблюдение на видимия обект към самия акт на гледане.

Параграф § 3  на LU Band II (Die Schwierihkeiten der rein phänomenologischen Analyse) директно обявява феноменологичната нагласа за widernatȕrlich, т.е. подхождайки от подобна перспектива, сме длъжни не да се „разтваряме" в отделните актове, а да осъществяваме рефлексия спрямо тях. По този начин ще превърнем в обект на изследване отделните актове и иманентният смисъл на съдържанието им. Импулсите, идващи от Intentionale Gegenstӓnde и Ding und Raum, в LU Band II опитват да разграничат в същността на преживяванията отношението на представа и съждение. За Хусерл е повече от очевидно, че употребата на думата представа вече е проблематична и довежда до множество обърквания. Присъщата чиста дескрипция, с която Хусерл се противпоставя на психологизма, се осъществява на основата на exemplarische Einzelanschaungen von Erlebnissen. Дескриптивната фиксация на съзерцаваните същности в чистите понятия не е емпирична дескрипция, а редуцира естественото осъществяване на всяко емпирично (натуралистично) полагане.

Моделът, който Вундт предлага не прави подобно разграничение. Предметът се възприема като дразнител, но корелацията външно - вътрешно дори не се появява в мисленето на Вундт. Всички въпроси, свързани с реалното съществуване на предмети и същността на природата са окачествени от Хусерл като проява на метафизичност. LU Band II са ориентирани към конституитивната проблематика, която впоследствие ще се превърне във водеща за мисленето на Хусерл. Необходимо е преди всичко да се проясни идеята за познанието заедно с нейните елементи и закони (този мисловен ход някак присъства още в първия том наLogische Untersuchungen, когато Хусерл се опитва да намери корелацията между логическите истини и онова, което ги изгражда като такива).

В Intentionale Gegenstӓnde (манускрипт KI56) мисленето на Хусерл вече се отдалечава от влиянието на психологическите позиции. Постановката му би могла да се обобщи до следното: всяка представа полага съдържание, което съставя значението й. Дали обаче всяка представа се отнася (и трябва да се отнася?) към конкретен предмет? Приемайки класическото положение, че на всяка една представа в мисленето следва да съответства реален предмет, произтича следната трудност: за всяка представа трябва да има предмет, трябва да й съответства нещо. Но съществуват множество представи, в които няма никаква нагледна репрезентация (тук се отнасят т.нар. недействителни предмети: еднорог, кентавър и други митични създания, кръгъл четириъгълник и т.н.).

В класическия вариант на логиката, когато изказвам каквото и да е съждение, например, за гръцкия бог Зевс:

1.      Зевс живее на планината Олимп.

2.      Зевс е женен за богинята Хера.

То се явява неистинно, когато бъде прието дословно, т.е. когато приемаме изискването за налично съществуване на онова, за което говорим. Хусерл се ориентира не само към единичните представи (в случая тази за бог Зевс), но и към общите такива. Те винаги се отнасят към някакъв конкретен предмет от действителността, към неопределено множество (човек, лъв и т.н.). Трудността произтича от това, че терминът Existenz се употребява в смисъла на реално битие Dasein. Би могъл да се постави и въпросът за природата на математическите обекти и доколко те съществуват в действителност? Според разсъжденията на Хусерл, триъгълникът, демонстриращ абстрактното понятие не се явява геометрична фигура, а служи на геометъра като символ. Новото в интерпретацията е, че съзерцаемата форма притежава съществуване както и нагледното съдържание. Важно е да се отбележи, че с този свой ход Хусерл по никакъв начин не се опитва да извърши хипостазиране на същности. Напротив, онова, което се стреми да покаже е, че когато имаме налична дадена дефиниция за пространство, бихме могли да изведен всякакви обекти, съществуването на които се явява следствие от основоположенията.

В голяма степен мисленето на Хусерл е все още догматично, доколкото следва една линия на обосноваване, присъща за Етиката на Спиноза, и доколкото приема определение за пространство, което е чисто математическо и се гради върху идеята за точка и права. По-важно обаче е нещо друго. Изводът е, че се нарушава равенството между представа и критерият за съществуване. Структурата на представата и тази на предмета вече могат да не се разглеждат само като паралелни един на друг. В Intentionale Gegenstӓnde Хусерл въвежда дефиницията за иманентни и действителни предмети.

Едва през 1913 г., с излизането на Ideen Хусерл ще акцентира върху детайлния анализ на иманентните и трансцендентни обекти. Главната интенция на Ideen е опитът за разкриване на същността на съзнанието, чрез изследване на възприятието. Хусерл отдавна централно място на възприятието в своите феноменологични изследвания. То бива възприето като най-главен акт на „чувствения опит", играе роля на изначален опит (Urerfahrung) и се явява съзнание за телесното самоприсъствие на обекта (бодърствуващият живот на съзнанието е свързан с постоянно възприятие).

Позициите на Ideen се сблъскват с една трудност, която заляга още в LU Band II. По какъв начин би могъл да се изгради един нов език, с помощта на който да се изследват детайлно понятия, след като първо трябва да се ревизира унаследения философски език? Порочният кръг се завърта и тук с питането: по какъв начин от наивната, делнична нагласа, може да се достигне до функциите на съзнанието. Феноменологията се захваща с дескриптивен анализ на понятия като:съзнание, възприятие, представа и т.н., но компендиумът, с който тя разполага се простира единствено до утвърден философско-понятиен език.

Една от трудностите произтича от положението във физиката от XIX век (по-конкретно при Хелмхолц). Физиците различават във вещта първични и вторични(субективни) качества. Всяко същностно съдържание се интерпретира като „просто явление". Представящата се в живата телесност вещ, с всичките й качества е обявена за „истинната вещ". Тя бива мислена като атом, йон или друга физична единица, под формата на едно празно X, носител на математически определения. По този начин „истинната вещ" се намира не във възприемаемото пространство, а в „обективно-физическото". Наличното във възприятията е само явление и е чисто субективно.

Ideen се обявява именно против подобна интерпретация на предмета. Положенията, от които Хусерл изхожда са: 1. Светът винаги е даден първоначално в своята естествена нагласа, 2. Единственият способ, който притежаваме е възприятието, 3. Необходимо е да извършим редукция (впоследствие епохе) и да достигнем до актовете на съзнанието. Онова, което ни е дадено е: живата и телесна вещ в нейното конкретно настояще и моят собствен начин на възприемане. В § 38 на IdeenХусерл се захваща с осъществяване на рефлексия над актовете и разграничава иманентни и трансцендентни възприятия. Трансцендентното е външното спрямо съзнанието, то винаги остава случайно от гледна точка на положението и начините си на възприемане. Иманентното е вътрешният обект или по-точно възприятието заедно с иманентно възприетото (това двойно разграничение влиза в разрез с положението на Франц Брентано за класификация на феномените). Възприятието притежава своя обект в себе си. В § 39  на Ideen Хусерл директно свързва в едно цяло съзнанието и вещността, доколкото чувственото възприятие играе ролята на праизконно възприятие. Примерът, който посочва е с конкретното възприятие на един стол. Предметът е трансцендентен, той винаги остава един и същ. Онова, което се изменя е моят изглед, моето възприятие за него, което е съставено от различни моменти Сега (Хусерл разграничава Wahrnehmungs-Jetzt иSoeben-Vergangenheit), които преминават във-вече-не-настояще. Цялостност на предмета имаме единствено във акта на спомнянето.

От какво се поражда трудността. Като налично даден трансцендентният предмет подлежи на все нови и нови възприятия. В Vorlesungen (1928) Хусерл ще въведе понятията ретенция и протенция, а така също и ще изкаже положението, че ние винаги започваме възприемането си от някакъв момент Сега и към него наслагваме все нови и нови възприятия. Но докато трансцендентният предмет остава незавършен, то иманентният би могъл да се приеме за такъв. Това е така, тъй като пространственото битие се явява от различни страни; вещта винаги може да съгласува многообразните възприятия, които никога не са завършени. По този начин пространствената вещ играе ролята на интенционално, но незавършено единство.

Сигурност имаме едва тогава, когато боравим с рефлексията над преживяванията. Светът на явлението може да се подложи на различна интерпретация, но в сферата на преживяванията подобно нещо е недопустимо. Според Хусерл в § 41 на Ideen съзнанието синтетично свързва всяко ново възприятие с предходното. По този начин възприятието се превръща в едно безкрайно Сега (още наричано Поток), в което се явяват различни нюанси на цвета на предмета или други негови качества. Всеки предмет подлежи на различен брой времеви континууми. Оттук произтича и съществената разлика между Phänomen (разбирано като явление на самите преживявания на съзнанието) и Erscheinung (мислено като явление на самия предмет, на неговите отделни качества).

Още в Ideen, а преди това и в лекции от 1905 г. са видни парадоксите, които произтичат от тези философски положения: 1. Вещта не е дадена абсолютно, а само едностранно, т.е. ние никога не бихме могли да имаме един цялостен наглед за нея (подобен наглед принадлежи на едно безкрайно същество, каквото е Бог). Самият Хусерл пише, че към възприятието на вещта принадлежи и известна степен на неадекватност (вж. § 44, Ideen) и 2. Иманентната даденост, мислена под формата на поток, винаги съдържа само условно точки Сега.

Интерпретирайки предмета като интенционално единство на възприятието Хусерл се опитва да ревизира много превърнали се в остарели положения на логиката и философията. Разделението, което извършва между иманентни и трансцендентни обекти принадлежи към принципното различие на видовете даденост. С този свой ход Хусерл освобождава мисленето на представата като неизменно свързана със съществуването на конкретен предмет (дори за мисленето на Кант е валидно положението, че нагледът е онзи начин, чрез който едно познание се отнася към предметите непосредствено. Нагледът обаче се получава само доколкото предметът ни е даден). Впоследствие Мартин Хайдегер, в своите лекции Prolegomena zur Geschichte des Zeitbegriffs ще продължи да интерпретира възприятието като интенционално и като ненуждаещо се от конкретен предмет, тъй като душевното преживяване вече има структурата на отнесеност към..., т.е. вече не е необходимо на към всяка представа да се отнася конкретен предмет.

Публикувана в: http://notabene-bg.org/read.php?id=296

Литература:

1. Brentano, F., 1973, Pscyhologie vom empirischen Standpunt, F. Meiner Verlag.

2. Heidegger, M., 1979 , Prolegomena zur Geschichte des Zeitbegriffs, Vittorio Klosterman, F.am Main, Band 20.

3. Husserl, E., 1973, Ding und Raum, Martinus Nijhoff, Den Haag. Herausgegeben von Ulrich Claesges. Husserliana Band XVI.

4. Husserl, E., 1976, Ideen zur einer reinen Phӓnomenologie und phӓnomenologischen Philosophie, Martinus Nijhoff, Den Haag. Herausgegeben von Karl Schumann. Husserliana Band III/1.

5.  Husserl, E., 1928, Vorlesungen zur Phänomenologie des inneren Zeitbewusstseins, hrsg. von Martin Heidegger, Max Niemeyer, Halle.

6. Husserl, E., 1901, Logische Untersuchungen. Untersuchungen zur Phänomenologie und Theorie der Erkenntnis, Max Niemeyer, Halle.

7. Гуссерль, Э., 2005, Интенционалные предметы, в: Избранные работы, изд. Территория будущего, Москва.

8. Мах, Э., 2003, Познание и заблуждение. Очерки по психологии исследования, изд. Лаборатория знаний, Москва.

9. Мотрошилова, Н., 2003, Идеи I Эдмунда Гуссерля как введение в феноменологию, изд. Феноменология-Герменевтика, Москва.

10. Разеев, Д., 2004, В сетях феноменологии, изд. С.-Петербургского университета, СПб.

11. Шульц, Д., 2002, История современной психологии, изд. Евразия, СПб.