събота, 25 март 2017 г.

Домът на Едит Щайн във Вроцлав (Бреслау). Едно посещение

   
Домът на Едит Щайн във Вроцлав бе сред културните ми посещения преди няколко седмици в Полша. Съвсем случайно разбрах, че е родена в този град и се оказа, че съм на правилното място, за да се отправя по следите на феноменологичната история. Всъщност текстове на Щайн съм чел твърде малко, винаги съм я възприемал по-скоро като асистентката и секретарка на Едмунд Хусерл, на която й е дошло в повече да се занимава с неговите постоянни започвания и уводи във феноменологията и е решила да отиде в манастира на Кармелитките. На пръв поглед нещата звучат дори леко банално – в едно смутно време, когато националсоциализмът набира все по-голяма популярност в Европа, е някак логично да се откъснеш от академичната среда (особено, когато си с еврейски произход) и да намериш обежище на едно по-спокойно място.

Зад тривиалната история обаче се крие много по-интересен живот. Бих казал дори, в пъти по-разнообразен откъм дейности, занимания и интереси от редица популярни имена и съвременници на Едит. Това бе и първият факт, с който се сблъсках докато четях различните информационни табели за живота й.

Къщата се намира недалеч от центъра на Вроцлав. Дотам се стига с трамвай за около 15 минути или някъде към 9 спирки. Точният адрес е Nowowiejka 38. Там ще ви посрещнат основно три жени, които се занимават с архива на Едит. Основните езици, които ползват са английски и полски. Една от жените (по-скоро момиче) говори немски. Къщата е отворена за посещения и след като попитате любезно дали може да видите и стаите, в които са живели семейство Щайн, няма да имате никакви проблеми те да ви бъдат показани заедно с кратка история около някои факти от животана Едит и нейната майка.

Домът на Едит Щайн във Вроцлав на Nowowiejka 38
Освен, че следва в Гьотинген и Фрайбург, Едит учи също така и в университета в Бреслау. Последният е отворен за всички любопитни туристи и предлага една особена атмосфера, в която да се потопите. Добре ще е да знаете полски, защото хората там са любезни и могат да ви разкажат много допълнителна информация, която трудно ще откриете в интернет. Университетът се намира в старата част на града (на около 100-ина метра от него, в една малка уличка, ще намерите и плоча, посветена на друг известен жител на Бреслау - Кристиян Волф). 


Домът на семейство Щайн е отворен както за посетители, така е и място за различни конференции. Именно от конферентната зала се открива изглед към улицата, където и днес минава трамвай. Жената, която бе и мой гид, ми разказа за силната връзка между Едит и нейната майка. Всеки път, когато дъщеря й заминавала на някъде, тя взимала трамвая, минаващ пред улицата, а майка й сядала на прозореца, за да я изпрати и да й помаха за довиждане. 
От мебелировката на къщата са запазени само шкафове с книги, които са допълнени с рамки със снимки на различни членове на семейството и някои от приятелите и интелектуални колеги на Едит. Самата тя е живяла в малка и преходна стая. Онова, което днес може да порази всеки "модерен" човек е именно липсата на пространство и усамотение, в които тя на практика е живяла. Съседната стая е тази на майка й. В този видео клип ви предлагам и кратка разходка в стаите на двете жени. Нямам представа дали религиозната атмосфера (първата стая, с която видеото започва, е тази на Едит) е доминирала и тогава в живота на Едит в толкова голяма степен или пък, напротив, някъде там е имало купчина с книги по философия, които са вълнували съзнанието й?
Публикувам и още няколко снимки от посещението си там:






















понеделник, 26 декември 2016 г.

Най-добрите 20 албума за 2016 година

Още една година е на път да си отиде и несъмнено е време за малък предговор - или какво слушах най-много през 2016 година. Както винаги 20-те албума, на които съм се спрял, са подбрани изцяло на субективни и лични критерии. Сред големите ми увлечения несъмнено бе заплесването по исландската музика - Olafur Arnalds, Eivor и др. Тази година някак класическата музика не успя да ме впечатли с някакви кой знае колко интересни издания. Тройката от любимци - Нетребко, Гаранча и Кауфман се занимаваха предимно с концертна дейност, не толкова със записи в студио. Що се отнася до "лекия" рок, то тук нещата бяха на ниво и макар да не съм все още фен на Arctic Monkeys, то подкрепям с две ръце другия проект на Алекс Търнър - The Last Shadow Puppets!
Ето ги обаче и моите 20 заглавия за 2016 година ...


20. Alle Farben - Music is my best friend

Няколко дни слушах песента със същото заглавие и всеки път забравях да си запиша, какво се пееше в тази песен (а беше така просто?). С изненада установих, че става дума за германски диджей, който е успял да се представи доста добре като цял във втория си студиен албум.
Препоръчвам с няколко ръце ремиксите, които младежът прави, включително и на тракове на Parov Stellar.
Добър албум, но в цялостно отношение има доста неща, които му липсват, за да бъде сред фаворитите ми за тази година.





19. Anoushka Shankar - Land of gold

Любимият ми албум на Анушка до този момент. Дали обаче не бях лекооо пристрастен, тъй като това е първата съвместна работа между изпълнителката и немския музикален лейбъл - Deutsche Grammophon.
Отлично свършена работа като цялостна концепция за албума, дори тамбурата, на която свири този път не ми идва в повече. Но въпреки всичко на моменти може да ти надуе главата, стига да не си в правилното настроение...




18. Gwen Stefani - This is what the truth feels like

Огромни очаквания към този албум и един доста дълъг период, в който с нетърпение чаках реализирането му. За моя лоша изненада в него НЕ присъстваше Baby Don't Lie - нямаше го дори в Deluxe версията на албума.
Няма как да не бъда пристрастен към глава (и визията!) на тази жена. Любимият ми сингъл от този албум ще си остане Send Me a Picture. Късно е обаче да очаквам някаква самостоятелна реализация на песента ... 





17. Drake - Views

Първият албум на Drake, за който мога да кажа откровено: любов от първо слушане! Това никога не е бил моят стил музика, но тук харесвам почти всяко парче. Държи се на ръба на комерса, без да изпада в някакви крайни състояния.
Тази година изпълнителят отнесе напълно прехвалените проекти на колежките си Rihanna (Anti) и Beyonce (Lemonade).








16. Olga Scheps - Satie

Родената в Кьолн руска пианистка е в своя вихър пред пианото именно с музиката на Ерик Сати. Разбира се, няма как да не бъда отново пристрастен, тъй като минимализмът в музиката отдавна ми е легнал на сърцето (благодарение на тези си увлечения, успях да открия за себе си красотата на исландската музика).









15. Celine Dion - Encore un Soir

И до сега не мога да кажа и една дума правилно на френски език, което не ми пречи буквално да обожавам френската култура - в частност тяхната литература и музика. Винаги съм харесвал гласището, което тази жена притежава. Това НЕ е просто глас, а изключително добре оттрениран глас, който пресъздава емоция с почти всяка нота...
Не очаквах Селин да издава каквото и да е в близките няколко години, след всички неща, които й се случиха.
Албум, в който тъгата и радостта от живота просто са преплетени една с друга (текстовете си ги видях в превод на немски - само да спомена).

14. Radiohead - A Moon Shaped Pool

И музиката на тази банда се научих да слушам една на стари години (благодарение на един доста висок човек, който ми беше шеф за известно време - нека е жив и здрав за (на моменти!) доста добрия вкус!).
Не е сред най-добрите им албуми, но определено изпитвам носталгия към Burn that Which. 









13. The Jezabels - Synthia 

Сред музикалните ми открия за тази година са австралийската банда - The Jezabels, който творят във вече доста широко популярния стил indie rock.
Интересен албум, на моменти съвсем леко какафоничен, но групата има какво да предложи на меломаните, освен добре познатия сингъл Pleasure Drive.









12. The Lumineers - Cleopatra

Също сред нещата, които привлякоха вниманието бе и този албум. Интересни текстове на песни - без излишен драматизъм. Последният обаче се проявява във видео реализацията на няколко от проектите в албума. Доста сладникави клипове, някак по американски банални в областта на това, колко е важно да изживяваме всеки един миг ...
Като изключим тези забелжки към някои от клиповете им, голяма част от песните в този албум могат да се слушат многократно!





11. David Bowie - Blackstar

За съжаление последният албум в творчеството на Боуи! :( Мисля си, че всякакви описания на този албум ще бъдат излишни... Когато говорим за творец от такова величие, човек много трудно може да бъде критичен - особено, когато няма и подходящото музикално образование...










10. ZHU - Generationwhy

Открит като предложение от YouTube, с онова толкова дразнещо "препоръчано за вас", на което почти никога не се доверявам. Но тук сайтът за видео споделяне уцели направо в десетката ...
Младежът прави от доста години музика, макар да е доста по-млад от мен. Първият му албум Nightday също си заслужава едно ухо за феновете на по-електронното звучене ...








09. The Last Shadow Puppets - Everything You've Come To Expect

Почти не съм сред почитателите на другия проект на Алекс Търнър - Arctic Monkeys - по който почти всички са в истерия, но тук Търнър определено ми допада много повече ...
Слушан десетки пъти тази година в Spotify и може би този звук от китарите няма скоро да ми омръзне.
Видео клиповете, реализирани от този проект също са доста интересни и ги препоръчвам ако не сте ги гледали.





08. Bastille - Wild World 

Проект, пълен със заряд и много енергия. Така накратко мога да опиша музикалното си преживяване от последния албум на групата. Определено ми харесват и как звучат на живо от лайфовете на BBC.
Единственият недостатък в случая е, че съм слушал твърде малко албума. Въпреки това го намирам за достоен за топ 10 на всеки меломан.








07. Olafur Arnalds - LateNightTales

Олафур Арналдс (надявам се, че името му звучи по сходен начин?!) е сред фаворитите ми в графата "исландска музика".
Звук, който сякаш идва от дълбините на нещо нечовешко. Албум, който предполага спокойствие и място, в което човек спокойно може да се уедини. Иначе всякакви други опити ще са напразни ...







06. Yuna - Chapters

За тази жена знам твърде малко - най-важното е, че има превъзходен глас; останалото е, че е създала един много лиричен и спокоен албум. Без излишен шум. Музика, която отново е за самотници ... Но пък каква музика!
Бях скептичен няколко седмици да си пусна Юна за първи път, тъй като някак не харесвам Usher, но мога да съжалявам за изгубеното време.








05. Biffy Clyro - Ellipsis 

Това е Албумът! Дълги години не бях слушал нещо подобно в съвременната рок/алтернатив музика. Коментарите ми ще бъдат (отново!) излишни ...
Със сигурност заглавие, което дългооооо време ще се слуша.











04. Silbermond - Leichtes Gepäck

Този албум мисля, че бе издаден в края на 2015 година. Въпреки това го поставям с лека ръка в любимите си 5 за настоящата такава.
Тук просто обичам всяка една от песните! От едноименната Leichtes Gepäck, през доста натъжаващата ме B69 и любимата ми - Menschlich als zu menschlich. 
Да, твърде много поп и леко комерсиално звучене, но пък албумът ме спечели основно заради лириката на всяка една песен вътре в него!






03. Eivør Pálsdóttir - Slør

Както в случая с френските албуми на Селин, така и при тези на Еивор, не разбирам нито една дума от онова, което се пее. Въпреки всичко музиката на тази жена е най-красивото нещо, което съм откривал след музиката на Kate Bush.
Трябва да уточня, че албумът също е от края на 2015 година, но пък е сред нещата, които не съм спирал да слушам през тази година.








02. Jack Garratt - Phase

Бъдещ носител на най-малко три или четири статуетки Грами - такова виждам бъдещето на този младеж. Най-силният дебютен албум за 2016 година, а и за последните няколко години ...












01. Lucas Debargue - Scarlatti, Ravel, Liszt, Chopin

2016 година в музикално отношение бе белязана от гения на този млад пианист - Люк Дебарг! Пълна фасцинация от първо слушане. Харизма. Талант. Гений - всички онези качества, които например, романтическата душа трябва да притежава.
Въпреки че не спечели тазгодишния конкурс за пиано на името на Чайковски, Дебарг е победителят в класацията на т.нар. Zeitgeist, тъй като интерпретациите му ще се слушат със сигурност от няколко поколения. Какво в случая е един неспечелен конкурс само защото момчето нямало професионално образование?

понеделник, 27 юни 2016 г.

10-те най-открояващи се музикални албума на 2016 година


Ей така, съвсем накратичко, ще си направя обобщението за най-добрите албуми през първите 6 месеца от настоящата година. 

Няма как да не подмина най-добрия албум от жанра на класическата музика. Става дума за младото открие - пианистът Люк Дебарг, който предизвика огромен интерес към себе си през последните няколко месеца. Дискът Scarlatti, Ravel, Lizst, Chopin, издаден от Sony Music със сигурност е най-оригиналният дебютен албум, който компанията е издавала през последните няколко години. Дебарг е майстор на пианото, умее да обсебва слушателите си и въпреки че не е професионален пианист, а се занимава с музика едва от няколко години, е далеч по-развит като ниво на интерпретация от мнозина други негови колеги. 

Jack Garratt
Едно от моите открития за тази година е човекът-оркестър или Jack Garratt. Албумът му Phase е композиция, в която се експериментира с музиката. Младежът свири на няколко инструмента, автор е на голяма част от нещата в този проект и определено има сериозно бъдеще като артист. Отново дебютен проект и отново прекалено добро за да бъде пропуснато от меломаните. 

Last Shadow Puppets също е група, която открих за себе си малко късно. Феновете на Алекс Търнър от Arctic Monkeys със сигурност следят и този страничен проект на своя любимец. Лично за мен това е по-добрият музикален избор за слушане. Не че не съм почитател на Monkeys-ите, но тук нещата са някак повече като за непретнциозен слушател, като мен. Everything You've Come To Expect е заглавието на втория им, и определено по-силен, музикален проект. Със сигурност албум, който ще се слуша дълго време ...

Една от най-слушаемите поп банди в Германия - Silbermond също успяха да създадат нещо много добро в началото на тази година. Албумът Leichtes Gepäck е леко депресивен, тъй като жизнерадостните текстове са в пъти по-малко. Някаква особена носталгия се съдържа и в музиката на парчетата. Но пък други, като Indigo, компенсират. Като цяло албумът е издържан в техния стил - поп с повече китари и определено открояващият се глас на Stefanie Kloss. 

The Jezabels са инди поп и рок група от Австралия. Synthia е четвъртият им студиен албум от 2016 година. И тук китарите и синтезаторът доминират в почти всички композиции. Освен пилотния сингъл Pleasure and Drive, се открояват и други интересни предложения, сред които My Love is my Disease и Stamina. За феновете на инди звученето, това е албум, който няма как да бъде пропуснат!

Yuna
Yunalis Mat Zara'ai е истинското име на изпълнителката по-известна само като Yuna. Малайзийката издаде третия си студиен албум Chapters тази година. Освен пилотния сингъл с Usher, то целият албум си заслужава. Композициите в него напомнят най-доброто от имена в музиката като Алиша Кийс, Ашанти или Алия. Стилът е някаква особена смесица между инди поп и R'n'B. 


Голямото завръщане на 2016 година несъмнено е A Moon Shaped Pool на Radiohead. Макар да излезе официално преди около седмица, то албумът със сигурност ще бъде сред най-добрите не само в дискографията на бандата, но и в музикалната индустрия изобщо. Меланхоличен и самобитен - само с тези две думи бих определил композициите. 

This is what the Truth feels like е третият студиен албум на Gwen Stefani. Макар някои от песните, които създаде през 2014 и 2015 г. да не намериха място дори в делукс версията, то тук отново говорим за проект, който достатъчно дълго време е обмислян, по който е работено сериозно и крайният продукт е повече от задоволителен.  

Garbage
За съжаление Blackstar ще остане последният албум в кариерата на David Bowie. Албумът присъства в личните ми предпочитания не поради този факт. Някак странно се случи така, че точно когато се научих да слушам музиката му, той си отиде от този свят. Отново поредният музикален шедьовър, идващ от Острова и албум, който ще се слуша много дълго време ... Някои от текстовете на песните вътре са дори поезия, поезия в най-хубавата и музикална форма

Една от най-любимите ми групи от 90-те се завърнаха също през 2016 година с албума си Strange Little Birds. Интересното тук е, че ако преди години групата бе залитнала по-скоро към поп звученето, то рок нивото тук е доста високо. И отново гласът на Шърли е прекрасното допълнение към техния шести студиен албум. 





вторник, 7 юни 2016 г.

Феноменологичната психология на Едмунд Хусерл



Психологията е проблемната област, която вълнува Хусерл не само в първите му трудове, посветени на математиката ("Върху понятието за число" и "Философия на аритметиката"), нито само като критика на психологизма в "Логически изследвания", но се запазва като водещ мотив дори в т.нар. му късни текстове. Феноменологията може да служи като основа за едно психическо учение, но едно учение за психическото, което е изградено по модела на т.нар. емпирична психология, е непродуктивно да влезе в тази роля. На този етап отношението е еднопосочно. 
Психологическият импулс във феноменологията е наследство от идеите на Франц Брентано. Австриецът се опитва да изгради едно универсално и дескриптивно учение за психическото, показвайки го като отношение към..., т.е. като отношение в най-чистия му вид или интенционалност. По самата си структура, преди всяка възможна теоретична нагласа, съзнанието е отнесеност към предмет, то е чиста интенция, в която се създава смисъл и с помощта на която се живее в смисъла. Тези идеи на Брентано са възможни, благодарение на преоткриването на Аристотеловата философия през 19 век (по линията Тренделенбург-Брентано). Всичко, което ни е достъпно в рефлексията има свойството да бъде съзнание-за-нещо, осъзнаване на нещо или интенционалност. Такава е същностната и най-първа характеристика на психическия живот, върху това разбиране заляга и възможността за феноменологична психология, както я разбира Хусерл.

Психологията, в нейния емпиричен вариант, борави със следното разделение - предметът е обективен сам по себе си, външен е за съзнанието, което се насочва към него, което го преживява в неизменен поток от усещания и възприятия. Върху тази основа лежи и новоевропейското разбиране за делението между субект и обект, което ще бъде подложено на критика от феноменологията (или на деструкция в текстовете на Мартин Хайдегер). По този начин психологията се свежда до единствения си вариант - да бъде психологизъм, да борави само с усещанията и да не знае по какъв начин следва да гарантира тяхната достоверност (в крайна сметка за мен нещата могат да са такива и такива, а за някой друг - напълно противоположни. Тогава, може ли да се говори за някаква обективност?). 
Възможността за изграждане на феноменологична психология Хусерл вижда и в разширяване на понятието за интенционалност, в неговата двойна структура - на акт, но и на предмет. Именно подобен метод спомага за избягване на господстващата натурализация на съзнанието, която властва във философския начин на мислене още от епохата на Новото време. В този ред на мисли, дори концептът за интенционалност на Брентано не успява да преодолее адекватно тази форма на натурализъм (нито модерните за времето на Хусерл разнообразни гещалт учения за доминиращата роля на формата). 
Във феноменологичната психология трябва да се преодолее Sein-Glauben, благодарение на която светът има стойност за нас (това е особената Хусерлианска нихилация на битието, която Хайдегер ще унаследи и доразвие, връщайки се към текстовете на Ницше. Произходът й при Хайдегер обаче е Хусерлиански, а не Ницшеански!). Тук идва и ролята на епохе, на трансцендентална редукция (макар между двете да съществува разлика и Хусерл да държи на нея), с чиято помощ трябва да про-видим същността в нейната иманентност. 
Иронизирайки леко идеите на Хусерл, бих казал, че феноменологията е своего рода превключвател, който ни помага да променим нагласата си към света, за да избегнем психологизма и да осъзнаем интенционалността в двойнствената й (акт-предмет) структура. Благодарение на това ни биват разкрити интенционалните предметности като такива, разкрити като същностен състав на интенционалните преживявания. 
В конкретния текст - "Феноменологична психология", част от Хусерлиана, се изясняват няколко важни идеи: 1) отношението на проекта "Логически изследвания" към психологизма на 19 век, но и онова, което трябва да се счита за нова форма на психология; 2) отношението на Хусерл към понятието интенционалност, върху чиито основи и структури на практика се развива цялата феноменология. 


четвъртък, 26 май 2016 г.

Феноменологичен бюлетин май/2016



Съвсем накратко ще обобщя онова, което се случва с преводната и критическа литература, свързана с феноменологията през последните няколко месеца. Идеята ми е да превърна подобни прегледи в постоянни, за да мога да създавам архив не само за самия себе си, но и за всеки един, който се интересува по някакъв начин от феноменология или философия на ХХ век.


80-ят том от "Събрани съчинения" на Мартин Хайдегер излезе от печат в издателство Vittorio Klosterman този месец. Името на тома е Vorträge 1915-1932, събран и издаден от Гюнтер Нюман. Това ще бъде първата част от тези доклади, т.е. 80 и 81-и том ще бъдат обединени тематично. Онова, което е включено в него всъщност касае периода преди създаване на "Битие и време", т.е. не много добре изследвани текстове на Хайдегер (особено пък в България), в които се оформят неговите разбирания по множество теми. Засегнати са и теми около актуалния по това време спор, свързан с психологизма, първите по-сериозни четения на Хайдегер върху текстове на Аристотел и Дилтай, една философска антропология и метафизика на Dasein, разработки върху Хегел, а така също и един проблем, който ще стане част от по-късните изследвания на философа - става дума за Ἀλήθεια и ψεῦδος. Klostermann са качили анотация за тома и съдържанието тук: Heidegger. Band 80.
На Хайдегер е посветено и изследването на Дейвид Еспинет - Phänomenologie des Hörens Eine Untersuchung im Ausgang von Martin Heidegger. За онези, които се чудят, каква би могла да бъде тази т.нар. феноменологията на слушането, то ще подсетя за едно място от "Битие и време", в което се казва, че ние никога не слушаме чист шум, т.е. онова, което чуваме винаги означава нещо за нас като човешки същества. Другата сериозна препратка, разбира се е към Tonpsychologie на Карл Щумпф.


От издателство Springer също не остават встрани от изследванията и проблемите, свързани с феноменологията. Сборникът Hermeneutics and Phenomenology in Paul Ricoeur. Between Text and Phenomenon е под редакция на Скот Дейвидсън и съдържа статии, в които се правят паралели между феноменологията и херменевтиката в контекста на наследството на Пол Рикьор. Повече за изданието: http://www.springer.com/us/book/9783319334240#aboutBook
Миналият месец издателството беше подготвило доста интересно съпоставително изследване на Джейсън Алвис върху Марион и Дерида - \Marion and Derrida on The Gift and Desire: Debating the Generosity of Things.
Докато сме в контекста на френската традиция на философстване, то трябва да спомена и изданието, под редакцията на Дуейн Дейвис, а именно -  Merleau-Ponty and the Art of Perception

Макар етиката да не е сред темите, които ме занимават и интересуват, то за Хусерл тя е била от огромно значение, макар на пръв поглед да изглежда, че феноменологията си няма работа с етиката по никакъв начин. Джанет Донъхю предлага интересен прочит в тази насока със своето изследване Husserl on Ethics and Intersubjectivity: From Static and Genetic Phenomenology. Повече информация за изданието и анотация на книгата може да бъде открита 
съответно тук: http://www.utppublishing.com/Husserl-on-Ethics-and-Intersubjectivity-From-Static-and-Genetic-Phenomenology.html

Внимание задължително трябва да се обърне и на текста на Фред Керстен, който е преводачът на Идеи на Хусерл на анаглийски език. В Space, Time and Other: A Study in the Method and Limits of Transcendental Phenomenology авторът отново поставя акцент върху темата за връщането към "самите неща" и рефлексията, която се осъществява спрямо тях. Примерите са безкрайно интересни доколкото са свързани с т.нар. пасивни синтези и се опитват да проиграят многоаспектността в начина на даденост на вещта. Информация тук: http://www.zetabooks.com/featured/kersten-f-space-time-and-the-other-a-study-in-the-method-and-limits-of-transcendental-phenomenology.html

Какво трябва да се разбира под латиноамериканска феминистика феноменология нямам и най-малка представа, но явно проблемната област някъде съществува. Мариана Ортега запознава жените (и не само) с онова, което трябва да мислим под In-Between Latina Feminist Phenomenology, Multiplicity, and the Self.
И накрая привършвам с издание на един от най-важните ученици на Хусерл - Ойген Финк. Неговото изследване Sein und Endlichkeit Vom Wesen der menschlichen Freiheit вече е достъпно със своето първо издание от Verlag Karl Alber.

четвъртък, 12 май 2016 г.

Карл Льовит – Алексис дьо Токвил: Развитие на буржоазната демокрация в демократична диктатура

„Трима са хората, с които ежедневно прекарвам част от
                                                                                    своето време: Паскал, Монтескьо и Русо.“[1]


Алексис дьо Токвил от Оноре Домие


Токвил, чийто труд за американската демокрация се появява между 1830 и 1840 година и чийто исторически анализ на същността на старата държава и Френската революция – през 1856 година, в личен аспект запазва пълно равновесие спрямо събитията на своето време. „Дойдох на белия свят в края на една дълга революция, която разруши старата държава и не основа нищо дълговечно [Dauerhaftes]. В момента, в който започнах живота си – старата аристокрация беше вече умряла, а демокрацията още не се бе родила. Затова инстинктът ми не успя да направи избор дали да приеме едната или другата страна... Самият аз принадлежа към старата аристокрация на своето време, която презирах и на която не завиждах и не изпитвах спрямо нея особена любов в период, в който тя бе разрушена; защото хората са способни да се привързват само към живото [Lebendich]. Намирах се в достатъчна близост до нея, за да я опозная добре, но  бях и достатъчно отдалечен, за да имам възможност безпристрастно да я оценя. Същото мога да кажа и за демокрацията.“ От подобно неутрално положение между две епохи, Токвил притежава както „goüt de tete“ по отношение на демократичните институции, така също и насочен срещу тях инстинкт „instinct aristocratique[2]. Той не е нито решителен противник на Френската революция, както [Едмънд] Бърк и [Фридрих фон] Гентц, нито неин защитник. Доколкото в ancient regime Токвил притежава все още един мащаб за оценката му, има възможност да се отнесе към него с необходимата яснота. Основният проблем на неговото изследване е несъответствието между свобода и равенство. Еманципацията на третото съсловие нивелира и уравнява, но въпросът е в това – предоставя ли буржоазната демокрация също и свобода. Под свобода се разбира не само независимостта, но и достойнството на отговарящия за самия себе си индивид, без когото е невъзможно нито истинното господство, нито истинното служене. Френската революция вдъхновява първоначално не само идеята за равенство, но и за свободни институции, но почти веднага тя загубва страстта си към свободата [Leidenschaft für die Freiheit] и ѝ остава единствено стремежът към равенство. Свободата и равенството са явления на различна възраст, които преследват разнопосочни цели, макар на пръв поглед да ни се струва, че притежават еднаква сила и искреност. Много по-стар и устойчив е стремежът към равенство. За уравняването вече са съдействали християнската църква, търговията и комуникацията, паричната икономика, изобретяването на книгопечатането, огнестрелното оръжие,  колонизацията на Америка и не на последно място – литературната просвета. Доста по-млада и неустойчива е вярата, че бихме могли да станем равни само благодарение на свободата. Когато Наполеон се провъзгласява за баща на революцията свободата отстъпва място на равенството. Той се захваща с една нация, чиито закони, обичаи и нрави постепенно се разпадат [auflösen]. Именно това му позволява да установи деспотизъм в една много по-рационална форма отколкото това е било възможно преди. „След като утвърждава всички закони, които биха били длъжни да установят хилядите отношения между гражданите и спрямо държавата, по същия начин Наполеон може да създаде и изпълнителните органи на властта и да обезпечи тяхната субординираност – и всички заедно да представляват така една голяма и проста машина за управление, чиято движеща сила е той и само той“. Във време, в което отделният човек поставя достатъчно високо своята собствена ценност и независимост, обществеността се стреми към особен „политически пантеизъм“, който отнема от индивида автономното му съществуване. Висшата администрация на практика обезпечава [sicherte] властта на Наполеон вътре в страната, а военният му гений – отвъд тези предели. С това хората стават безучастни към своята съдба, отдалечават се от всяко гражданско самосъзнание в онзи вид, в който то отличава античната градска демокрация – тъй като именно там принудата на полиса довежда до открояване на ярки индивидуалности. Както в античните полиси, така също и в средновековните градове-държави с многочислените им коорпорации и права, а и в тиранията на италианския Ренесанс, съществува по-голяма лична и политическа свобода, отколкото в съвременната „деспотична демокрация“. В този случай демокрацията губи всякаква ценност, когато тя само уравнява, но не донася свобода. Защото в една демокрация единствено свободата се явява противоположност на нивелирането, унификацията и централизацията. В Америка и Англия демокрацията успява да създаде наистина едни свободни институции[3], докато на демокрациите на европейския континент, заради напълно различния им произход, не се отдава шансът да се възползват от свободата; в съответствие със собствения си произход в тяхна участ се превръща това, че те се израждат в деспотизъм[4]. Старата аристокрация изковава от гражданите една гигантска верига, многочислени звена, които се простират от отделния християнин до краля. Демокрацията разколебава тази легитимна структура на обособените съсловия и техните права и изолира всяко едно от останалите, т.е. превръща всички във равни, и по-този начин съзрели, за подчинението на една деспотична централна власт. Така на революцията се отдава да създаде от „свободния“ citoyen [гражданин] „нещо много по-незначително от човек“ [etwas Geringeres als einen Menschen zu machen]. Но едновременно с концентрацията на всички социални сили, задействани от буржоазната демокрация, деспотизмът все повече отвежда назад, към изграждане на нова изолация на индивидите. Той възпрепятства всяко съвместно действие и мислене. „Така както в подобни общества хората не са свързани помежду си чрез класите, кастите, гилдиите или родовете, те са склонни към това – да се грижат единствено за собствените си дела... и да се ограничават в егоизъм, който задушава всяка обществена добродетел. Деспотизмът е далеч от това да се бори с тази склонност, напротив, той я прави непреодолима; той отнема от гражданите всеки съвместен стремеж, всякакви взаимоотношения, необходимостта от общ съвет, поводът за съвместни действия. Те вече са били склонни да се обособят, а деспотизмът ги прави самотни, защото ги ограничава в частния им живот“.[5] Но най-голямото зло, произтичащо от демократичния деспотизъм дори не е подчинението на нивелиращата централна власт, а се състои в неискреността на подобно подчинение. Наистина, заради Френската революция, хората станаха по-независими, просветени и скептични, за да вярват в правото на абсолютната власт, която не е легитимна. [Емануел Йозеф] Сайес не успя да разбере, че борбата против аристокрацията и църквата разрушава не само привилегиите им, но и самата традиция – тази т.нар. „майка на правата“ [Mutter des Rechts]. Следствие от разрушаването на традицията е „доктрината за необходимостта“, която цени високо единството на нацията и ненавижда отделния човек.
Към края на своя живот в аристократа Токвил се заражда чувството, че е останал „старомоден почитател на свободата“, докато демократичните му съвременници желаели да имат господар и превърнали „готовността към подчинение“ „в основна черта на добродетелта“. По сходен начин в Германия тези идеи за демокрацията развива Якоб Буркхарт, който поставя въпросите дори по-остро, с намерението да подбуди съвременниците си „критично да осмислят подчиненото си положение“.
Токвил бил на мнение, че по своята същност буржоазната демокрация се стреми към безопасен и благополучен живот, към средно състояние, лишено от човешко величие. През 1830 г. в своите мемоари той отбелязва, че победата на средната класа, оредяващото дворянство и обикновения народ вече е пълна и окончателна. Токвил вече е заемал всички държавни длъжности и е свикнал да живее за сметка на промишлеността и държавните пари. Следствие от това е ускореният ръст на общото благосъстояние. Характерните черти на средната класа изграждат и двете направления на буржоазния крал. „Той бил деятелен, старателен и често нечестив дух; заради тщеславие и егоизъм – смел, но принципно с боязлив темперамент; умерен във всички неща, освен в удоволствието от благополучния живот, с една дума, посредствен; дух, който се смесва с народа или аристокрацията би могъл да произведе прекрасни неща, но който никога няма да създаде нищо по-различно от управление, лишено от мъжество и величие. Владетел на всичко [Gesamtheit], какъвто аристокрацията никога преди това не била... средната класа, когато идва на власт, приема облика на частно предприемачество. Той укрепва властта си, а след това и своя егоизъм. Представителите му се грижат преди всичко за частните си дела, отколкото за държавните, умуват много повече за личните си удобства, отколкото за величието на нацията“.[6] По едно и също време с това приватизиране, се случва и енергичното усредняване, при което личната изгода, по много объркан начин, се смесва с общата полза: малко блясък и малко нищета, но като нещо средно – благополучие; малко ненавист и малко любов, а като резултат някакви установени навици – по този начин Токвил акуратно описва, потвърждавайки предсказанието на Гьоте за всеобщото изграждане на особен вид средна култура, робския и егоистичен човек, който идва на власт от редиците на средното съсловие.[7] В подобен свят джуджето (в случай, че само то е въздигнато от вълната на народните маси) има възможност да достигне височината на планината, на която никога не би могъл да се изкачи един великан, останал на брега и не положил съответното усилие. Усреднеността на буржоазната демокрация прави невъзможно истинското историческо величие. Затова, в такова време, благотворно е всичко онова, което възвишава идеята за индивидуалността на носещата отговорност за самата себе си личност, а опасно – всичко, което увеличава властта на всеобщото, рода и вида.[8]
В упоменатия вече и обозначен от Токвил начин, в края на XIX век, Сорел се опитва да въздейства на работна класа, макар и оставайки в рамките на демокрацията, но опълчвайки се срещу буржоазния ѝ характер. Докато Токвил, под впечатление от Америка, предполага, че за демокрацията е неизбежно отсъствието на мъжествените страсти и войнски добродетели, то Сорел се опитва да свърже именно тях със социалната демокрация. Общата интенция на неговите исторически и социално-философски текстове би могла да се охарактеризира чрез следния въпрос: по какъв начин, след упадъка на буржоазните идеали и илюзии, е възможно да се обнови съвременното общество?

Превод от немски: Николай Узунов



[1] Преводът е направен по изданието: Löwith, K., 1969, Von Hegel zu Nietzsche. Der revolutionäre Bruch im Denken des neunzehnten Jahrhunderts.S. Fischer Ferlag, Stuttgart/Berlin/Köln/Mainz. S. 277 – 281. Всички означения в стандартни скоби ( ) са на автора, а всички пояснения на понятия и имена в квадратни скоби [ ] са на преводача. Бел. Пр.

[2] Tocqueville, Autorität und Freiheit. Zürich: Herausg. von A. Salomon, 1935. S. 193 f и 15; срв.: 51 и 207.
[3] Пак там: S. 132, 130, 58 f; срв.: S. 232, 213, 134, 44, 230; Das alte Staatswesen und die Revolution/ Übers. von  A. Boscowitz. Leipzig, 1857. S. 94, 318.

[4] Срв.: Goethe. Gespräche II. S. 20: „Чистият истинен деспотизъм се развива от чувството за свобода; дори той сам се сдобива с успеха на чувството за свобода“.

[5] Das alte Staatswesen… A. a. O. S. XI.
[6] Autorität und Freiheit. A. A. O. S. 154.

[7] Das alte Staatswesen… A. a. O. S. 138; срв.: писмо на Гьоте до Целтер от 06. 06. 1825 г.
[8] Autorität und Freiheit. A. A. O. S. 197; срв.: Weber M. Polit. Schr. München, 1921. S. 152. 

вторник, 26 април 2016 г.

Поява на модерните държави на Балканите през XIX век





Модерните балкански държави се сформират след разпадането на Османската империя. Последната е факторът, който доминира развитието, застоят и всички други процеси, които се случват на територията на завладените от тях държави. Империята господстава на Балканите в голям отрязък от време, което предопределя по-нататъшния ход на развитие на освободителите се страни.
Процесите, които текат вътре в самата Империя също са изключително сложни, интересни и напрегнати. През XVIII век се чувства необходимостта от извършване на реформи на много нива. Страните в Западна Европа стават с всяка изминала година все по-добре военно и икономическо развити. Постепенно на Запад започва да се изгражда идея за единна Европа, с което се засилва интереса и към държавите, попаднали под влияние на Османската империя.
Бързите темпове на развитие в европейските страни довеждат Империята до положение на изостаналост, когато нейните дългогодишни норми вече се оказват негодни за справяне с тогавашните изисквания и нововъведения в редица културни и политически области. Феодалните държави и тяхната териториална разпокъсаност постепенно започват да се обединяват, с което се поставя и началото на модерните държави в Европа. В т.нар. домодерна държава биха могли да се откроят следните няколко принципа:

·         Владетелите на отделните територии в страната не са истински суверени, а са зависими.
·         Няма разделение между публична и частна власт, а владетелят управлява в ролята си на собственик на държавата.
·         Сеньорите са независими от сюзерена като по този начин не могат да се въведат общи правила и норми за цялата територия.
·         Гибелта на владетеля в повечето случаи е свързана с гибелта на държавата, т.е. тук говорим за директна съотнесеност между владетел и държава (като под „държава“ много по-късно започва да се разбира онова, което ние днес мислим за нея, тъй като тя се свързва основно с владетеля или с владетелския род, който я управлява).

Формирането на модерните държави в Западна Европа се осъществява под идейното влияние на имена като Томас Хобс, Жан-Жак Русо, Имануел Кант и др. Просвещенски мислители. Чрез техните идеи се прави опит за изграждане на единна и силна държава, която да бъде изградена с ясни вътрешни структури, а така също и да се отдели от влиянието на католическата църква. Религиозните войни, които се водят на територията на Европа показват дифузният суверинитет, които европейските държави притежават. Държавата е смесица между частна и публична сфера, а в по-голямата част е под влияние на политиката на абсолютизъм.
Единна държава е необходима тъй като тя се явява „централизираният апарат на общото управление, но модерната държава е съществена новост в човешката история – това е действително суверенно тяло, което вече не дели властта си с никой“ (Тодоров 2012: 124). Тези процеси на централизация са продиктувани от една вътрешна логика на развитие в държави като Франция, Англия и Германия. Отчитам тази бележка, тъй като впоследствие модерните балкански държави ще бъдат изграждани по чужд на  тях модел, т.е. вместо да се анализират техните нужди и историческо и културно развитие, към общества като българско и румънското са привнесени външни модели и схеми.
Какво обаче е политическото състояние на България и Румъния? И в двата случая говорим за княжества, които впоследствие биват обединени, с цел да се създаде единна държава. Поради дълговековното управление от страна на Османската империя онова „модерно политическо“, типично за страните на Западна Европа просто няма адекватна почва за развитие. И двете страни страдат от липса на опит в собственото управление. Наистина случаят с Румъния е малко по-добър от този с България, но тенденциите и тук се запазват. „На първо място, липсата на собствен управленски опит, търсенето на нови ценности, след като излизат от империята, както и намесата на Европейските сили насочват балканските елити към заимстване на чужди модели“ (Парушева 2008: 71).
Страните от региона на Балканите изостават значително в икономическо и културно отношение. При тях е необходимо първо да се запълни именно това развитие, за да може да се премине към създаване на собствена държавност, която да следва вътрешноприсъща логика на развитие. Поради тази причина не бихме могли да отъждествие създаването  на голям брой държави в Източна Европа с онова, което следва да се отдели като буржоазна клас или с възникването на някакъв способен да поеме управлението политически или културен елит.
Най-голяма нужда за сформиране на модерните балкански държави се чувства откъм създаването на образован елит, който да се влее в държавните структури и успешно да ръководи развитието на държавата. Разлики в това отношение биха могли отново да бъдат направени. Румъния е страна, която в годините на чуждо управление все пак е била в по-близки културни отношения с империята на Хабсбургите и е чувствала влияния от страна на Франция.
По този начин става видно, че ако модерните общества и държави на Запад се формират чрез просветителски идеи, то на Балканите съществува огромен дефицит от квалифицирани кадри, които да изградят и поддържат структурата на новоизградената държавност. „В Европа наличието на силно съперничество между държавите стимулира прехода към модерни нации-държави. През XIX век именно такъв външен натиск ще  накара и Японската империя да предприеме усилия за бързото си модернизиране по западноевропейски образец“ (Тодоров 2012: 120).
След като „западният образец“ се налага като единственият възможен то пред млади държави, каквито са България и Румъния не остава нищо друго освен да го последват. Каква е обаче политическата специфика на този сблъскък между Европа и Балканите, при които се сформират модерните държави в Източна Европа? Както бе отбелязано ако Франция и Англия следват темпото на собственото си, вътрешно, развитие, то системата от институции на Балканите е силно обременена от дългото влияние на Османската империя.
Другият градивен елемент на модерните държави е обществото. Разлики отново има, съпоставяйки развитието със западния образец. Т.нар. процеси на просвещение, които се случват в Европа още от края на XVII и през целия XVIII век сформират едно общество, което е грамотно, притежава известна свобода и привилегии и се развива в модерни за времето си условия. Голяма част от населението в България и Румъния е по съществото си селско. Доколкото съществуват културни центрове, то тяхното влияние е минимално за образоваността и грамотността на населението.
Тази необразованост сред голяма част от населението довежда впоследстиве и до неприемане на изградения политически модел, тъй като: „конфликтът между държавата и населението (...) протича с особена интензивност в Гърция и Сърбия, не на последно място поради тяхното по-ранно отделяне от Османската империя. Въпреки опитите на новите елити да приобщят традиционните институции към модерната държава, те не успяват. Нещо повече: те няма как да успеят. Причината е, че става въпрос за (все още) абсолютно различни светове и неминуемо един от тях ще доминира“ (Парушева 2008: 33).
При положение, че трябва да се правят обобщения, то тук следва да се говори за огромна пропаст, която разделя балканските от западноевропейските общества. От една страна затова е виновно османското наследство, но от друга и процесите, които започват да текат на териториите на двете държави също допринасят за задълбочаване на пропастта. Политическата модернизация в Румъния и в България е започната от чужденци. В Румъния се чувства влияние от страна на Франция, докато при нас то е в голямата си част руско.
Европейските сили и Русия са двата фактора, които налагат волята си при изграждане на младите балкански държави. Следователно когато се говори за европейзация на Балканите под това трябва да се мисли един изключително сложен процес, под който биха могли да се доловят множество влияние и интереси. Изграждане на модерните държави на Балканите се колебаят между имперското наследство, което им е останало от Османската империя и от наложената им отвън европейзация (която в много отношение продължава в същите външни и чужди темпове и до днес).
Това довежда до една политическа нестабилност, която е характерна за първоначалните етапи от развитието на двете новоевропейски държави. Тя се характеризира с честа смяна на управляващите правителства, малко доверие към новия политически елит и следване на чужди политически влияния при управлението на страната. В България това е най-изявено още по време на княз Александър и възникналите спорове около либералността на Конституцията. Последната също е изградена по външен модел – по модела на сръбската и под влияние на Русия. 
За новоизграждащите се държави са необходими бързи темпове на наваксване, с които да догонят западните си съседки. Времето за реализирането на тези процеси е минимално, а „желанието да се разграничат в максимална степен и максимално бързо от имперското си минало не им оставя алтернативен избор, освен да поемат по пътя на европейския конституционализъм“ (Парушева 2008: 73). В бързите темпове на догонване обаче се изпуска нещо важно. Ако модерните западноевропейски държави сами осъществяват прехода от домодерно общество към модерно, то върху новосформиралите се балкански общества тази логика е изцяло чужда. Най-ясният образ, който се откроява в първите десетилетия след Освобождението е този на Бай Ганьо. Той най-добре описва културната изостаналост, а и политическите игри на модерния следосвобожденски елит в нашата страна.
Обобщавайки накратко разликите в процесите на сформиране на западноевропейските и източноевропейските държави, бихме могли да откроим следните по-важни особености:

·         На Запад съществува ясна логика от домодерно към модерно общество. В Балканските страни такова липсва поради невъзможността за неговото възникване от страна на Османската империя.

·         В страните от Западна Европа се осъществява разделение между властите, а и между държава и църква, т.е. говорим за модел, който е дело на историческо минало. В страните от Източна Европа няма изградени каквито и да било политически структури, а и отношенията с православната църква са напълно различни от тези с римокатолическата.

·         Обществото в Западна Европа е в по-голямата си част грамотно в някакво отношение. Въпреки че градът и манифактурата все още не са повсеместно доминиращи първите няколко века след епохата на Просвещението, то тенденциите там са за все по-големи нива на грамотност. Елититет в Източна Европа също са създавани и формирани по чужд модел: френски, немски, руски и др.

Видни са някои от особеностите, които залягат в основата на модерните балкански държави каквито са България и Румъния. Последиците от тези процеси продължават да битуват и до днес. Въпреки опитите за постоянно модернизиране, то почти никога не се взема под внимание как са възникали и как са били изградени тези институции, т.е. търсят се решения на базата на вече същестуващи модели, докато самият модел не се подлага на съмнение. Поради тази причина страните от Балканите все още изпитват силна нужда от реформации, чувства се голяма културна изостаналост – все процеси, които залягат в основата на тяхното изграждане.


Използвана литература:

1.Парушева, Д., 2008, Правителственият елит на Румъния и България втората половина на XIX и началото на XX век, изд. БАН, София.
2. Тодоров, А., 2012, Елементи на политиката. Трактат върху политическото, изд. НБУ, София.