Текстът е част от конференция, организирана от Съюза на учените, на която участвах тази година. Очаквам до месец, най-много два, да получа и хартиения носител със сборника, в който ще бъде отпечатан. Няма защо да казвам, че това е само скромен опит, рефлектиращ върху една огромна по своята проблематичност тема - тази за психологизма и опитите за неговото преодоляване, с които започва истинският мисловен път на Едмунд Хусерл във философията.
Темата
за възможността за преодоляване на различните психологически позиции в сферата
на теория на познанието през XIX
век, които извеждат структурата на мисловните процеси само откъм техните емпирични и билогогични аспекти, е сред водищите в двата тома на „Логически
изследвания“. Първият том от 1900 г. се явява пролегомена към чистата логика; в
него са анализирани някои от водещите философски и научни теории, които свеждат
абстрактните и идеални същности до емпирично изводими актове в мисленето. По
този начин се достига до релативизъм, който според Хусерл опровергава същите
тези теории. Вторият том, издаден през 1901 г., разглежда конкретно проекта за
чиста логика според т.нар. наукоучение (Wissenschaftslehre), чийто фундаменти
след едно десетилетие ще послужи за основа на създадената от философа
феноменология.
Психологизмът
в Германия е свързан с няколко предпоставки. Философските такива се отнасят до опитите за преодоляване на
понятиети за субстанция, заемащо централна роля при изграждане на различни
онтологични и познавателни модели. Субстанцията (или подлежащото) е основният
елемент, върху който се конструират по-нататъчния ход на разсъжденията. Пример
в това отношение е фактът, че в споровете през XVII-XVIII век между рационализъм и
емпиризъм, доминираща роля заема тематиката за субстанцията и атрибутите като основен способ за мислене на
биващото. С разработването на това понятие започват всички класически текстове
от този период, сред които „Етика“ от Спиноза или „Монадология“ на Лайбниц.
„Под субстанция разбирам това, което съществува в себе си и се схваща чрез себе
си“ [5, с.61] или друга възможна дефиниция: „монадата, за която ще говорим тук,
не е нищо друго освен проста субстанция, която влиза в съставните“ [2, с.39].
Научните предпоставки
се развиват в две направления. От една страна се предлага ново тълкуване на
субстанционалистките концепции за душата в границите на новосформиращата се тогава
наука психология; направен е опит за преодоляване на тезата, че душата (или
Аз-ът) е неизменен и трансцендентен придружител на всички представи в мисленето.
Вместо този метафизичен модел са предложени такива, боравещи с описание на
усещания и анализ на емпирични данни. От друга тези процеси са допълнени от
зараждането на позитивизма (О. Конт) и неговото продължение от страна на Рихард
Авенариус и Ернст Мах. В този случай философското познание е сведено до анализ
или обобщение на научни факти, а мисловните процеси обяснявани откъм
биологичното устройство на човека, чрез т.нар. принцип за икономия на мисленето
(Denkökonomie), разработен от Авенариус и
допълнен впоследствие от Ернст Мах в неговите научно-философски текстове.
В
„Логически изследвания“ Хусерл отделя специално внимание на предпоставката за
икономия на мисленето и претенцията й да бъде общовалиден закон по отношение на
психическия живот[1].
Въпреки че опитите в тази проблематика отново са свързани с преодоляване на
понятието субстанция, то в случая с Авенариус и Мах, те са допълнени от изграждане
на теоретико-познавателни модели, съвместяващи научните достижения в различни
сфери. На този етап (1890-1901 г.) проектът за наукоучение на Хусерл е
обективно-идеалистичен, т.е. изключващ възможността за допускане на субект на
познанието в ролята на критерий или легитимна първооснова за валидността на
мисловните актове. Затова всяка концепция, занимаваща се с анализ на душата и
процесите в нея, се възприема от Хусерл като форма на релативизъм. Конкретната
цел на „Логически изследвания“ е да се отговори на познавателната задача – как
е възможна идеалността на логическите закони?
В
обект на критика автоматично се превръщат и идеите на Джон Стюърт Мил и
неговата „Система на логиката“[2]. Според
Хусерл историческото осмисляне на корените на психологизма довежда до изходните
му предпоставки в учението на Джон Лок за първичните и вторични идеи.
Последното е в основата на асоциативната психология на XIX век, наричана от мнозина автори с
понятието „психологизъм“. В „Опити върху човешкия разум“ Лок предлага концепция
за идеите, според която идеите за усещане предшестват тези за рефлексия, а
т.нар. сложни идеи се извеждат от простите на базата единствено на опита,
предоставян от сетивата: „нашето наблюдение,
насочено към външни възприемани чрез сетивата предмети, или към възприеманите
действия на нашето съзнание, които възприемаме или върху които размишляваме
самите ние, е това, което снабдява нашия разум с целия материал на мислене (курсив
мой – Н.У.)“ [3, c.120].
Основният
метод при изследване на психическите феномени обаче продължава да бъде
достоверността, която наблюдението (или интроспекцията, както Вунд ще го
нарече) доставя. За сметка на това психологическите търсения ще се откажат не
само от понятието за субстанция, но и от намиране на причинно-следствени връзки
в явленията, ориентирайки се към описание на процесите и техния анализ.
Концепцията на Лок свежда знанието до емпирия, базирана на усещания и
осъществяване на рефлексия като вторичен процес. В тези дейности субектът е
основа за всички познавателни процеси и се предполага, че като протичащи в
съзнанието те богат да бъдат наблюдавани и разложени до градивните си елементи.
Това
са двете плоскости, върху които се движат критиките на Хусерл в „Логически
изследвания“ – създаването на психологията, заедно с нейната познавателна
методология и принципи и опитът в сферата на теория на познанието за свеждане
на идеалността за мисленето само до емпирични, наблюдаеми и изводими опитно процеси.
Тези гледни точки, с всичките им подвидове, довеждат до различни форми на
биологизъм и скептицизъм, които за Хусерл се поместват под общото понятие за
релативизъм. Подобни теории могат да имат функция само на емпирични закони, но
никога не могат да бъдат общовалидни; онова, което е необходимо в теория на
познанието е извеждане на методология, показваща, по какъв начин се изгражда
идеалността на логическите закони (защото те са валидни независимо от това, кой
и кога ги мисли и използва за конкретни цели). Такъв е и патосът на Хусерл
срещу ученията на Мил, Зигварт, Хербарт, Мах и Авенариус, защото
„относителността на истината повлича след себе си относителността на
съществуването на света[3]“ [11, c.121].
Освен
че гореспоменатите учения в областта на изследване на познавателните процеси и
сферата на душевното се обособяват като нови научни области, те си поставят за
цел да покажат и невъзможността за общовалидност на всякакъв вид трансцендентни
същности, независими от опита. По този начин законите на формалната логика
биват сведени и обяснявани чрез отделни емпирични актове и принципи (какъвто е
случаят с Denkökonomie на Авенариус и Мах). В
историко-философски план логиката винаги е възприемана като обективен критерий
относно достоверността на знанието: започвайки от силогистиката на Аристотел и
достигайки до трансценденталния схематизъм на Кант, диалектическата логика през
XIX
век
и конкретния опит на Хусерл с „Логически изследвания“ за създаване на чиста
логика (reine
Logik).
Търсейки
начин да изведе априорността на опита
в неговата аподиктичност и строга всеобщност, макар и откъм страната на
субекта, критикувайки разбиранията за причинност в сферата на представите на
Хюм, Кант борави с логическото като гарантиращо достоверността на дедукцията на
категориите: „най-напред посредством
логиката ми е дадена a priori формата на едно условно съждени
изобщо, т.е. едно дадено познание да се използва основание, а друго като
следствие (курсив мой – Н.У.)“ [1, c.83-84].
Чрез учението за трансценденталния схематизъм сферата на логиката бива отнесена
към полето на субекта (този изходен момент определя хода на развитие на т.нар.
следкантова философия в лицето на Фихте, Шелинг и Хегел). Оттук насетне
изводът, че общовалидността на логическото всъщност е субективна и с това
релативна, е изводим като следствие, когато обаче критерията за всеобщност бъде
негласно игнориран.
„Логически
изследвания“ имат за подзаглавие Пролегомени
към чистата логика и започват с няколко уводни параграфа, в които се
обсъжда необходимостта от ново разработване на темата за логическото,
защитавайки неговата очевидна общовалидност спрямо емпиричното. Затова
пролегомените са изградени като полемика срещу всички опити класическите закони
на силогистиката да бъдат третирани като проявления на емпирично мислене. В
сферата на емпиричното мисленето може да извежда обобщения, но не и нормативни
истини. По този начин проектът на Хусерл за чиста логика следва тезата на Кант
за намиране на аподиктивност и строга всеобщност, с тази разлика, че на този
етап Хусерл все още изключва проблематиката за субектността.
Емпиризмът
довежда до релативизъм, а науката не трябва да бъде свеждана до сбор от отделни
актове без връзка помежду си (или свързани чрез емпирични критерии, какъвто е Denkökonomie). В тезите на психологизма,
свеждащ общите и нормативни положения до индуктивно-изводими, проблематичност
открива и Готлоб Фреге със своя проект за реформа в областта на логиката.
Именно след критическите бележки, които Фреге нанася на дисертационния труд на
Хусерл – „Върху понятието за число“ последният започва строго да разграничава
сферата на психическото от тази на логическото[4]. Според
тезите в „Логически изследвания“ знанието се отличава от мнението по няколко
основни критерия: то се базира на определено
положение на нещата (Sachverhalten)
и очевидност (Offentlichkeit). Когато става дума за
наука и научно познание, то те се базират върху систематичната връзка на
порядъка, която се извежда с очевидност, за да не остане под формата на
рапсодия от отделни възприятия и положения, несъдържащи никаква връзка помежду
си.
В
§
7
на „Логически изследвания“ Хусерл извежда три от особеностите на обосноваването
в сферата на научното, с които логическото се различава от релативността,
произтичаща от предпоставките на психологизма[5]:
-
В науката не може да включваме каквито и да било произволни мисли, тъй като
нейните положения съдържат определена структура;
-
В обосноваващите връзки на научната
сфера господстват не произвол и
случайност, а разумност и порядък (т.е. нормиращ закон); според
изводите от „Логически изследвания“ съществува една форма на обосноваване, която е валидна за отделните истинни
положения и тя се явява априорна форма.
Тя е свързана с особената обективност, мислена като отношение към общия закон,
даващо възможност да бъдат оправдани всички отделни обосновавания, тъй като
нито едно от тях не съществува изолирано само по себе си, а е част от цялото;
-
Всяка форма на умозаключение може да
бъде така обобщена и разбрана в своя чист вид, че да се освободи от връзка с
конкретната област на познанието;
Изводите касаят
логиката като наука и съдържат идеята за необратимост в предпоставката, че ако
априорното общо важи за всеки частен случай, то на базата на частните случай
няма как да се обоснове сферата на общото. С други думи логическият закон
гарантира истиността на отделните положения, независимо от това, кой и кога ги
употребява, докато само на базата на отделни положения е невъзможно дедуктивно
да се изведе всеобщността на закона. До голяма степен, освен на Фреге, Хусерл
дължи своето признание и на учението на „истини в себе си“ (Wahrheit an
sich), разработено от Болцано в неговото „Наукоучение“. Последният
от трите аргумента притежава най-голяма сила срещу принципите на асоциативната
психология и нейния извод, че съжднията в дадена научна сфера винаги са само
частни.
Обективността на
идеалната сфера на истините е чиста ейдетика, която не е откъсната от опита, но
не може да се изведе от него. В противен случай всички аксиоми и положения в
математиката и физиката ще се окажат само случайни обобщения, които няма да са
валидни всеки път, а само в отделни случаи (но е закон положението, че телата
падат и токова положение може да бъде схванато и идейно допълвано без постоянно
да се експериментира с пускане на тела и проверка на валидността му – то е
положение, важащо a priori, т.е. за всички възможни тела, които са били
пускани върху земната повърхност или във всеки следващ момент ще бъдат). С
подобен пример би могла да се изведе цялостната позиция на Едмунд Хусерл, която
той разработва и защитава, взимайки за образец множество примери от модерни за
времето му психологически учения. Такъв е конкретният разискван случай с Denkökonomie изведен от
Авенариус и допълнен от Ернст Мах.
Какъв обаче е
проблемът, който Хусерл вижда и критикува в принципа за икономия на мисленето (Denkökonomie)? Сред
основните аспекти на позитивизма и последвалия емпирио-критицизъм е общият
патос за предоляване на метафизичността в мисленето, започнат от Конт. Вместо
търсене на причинно-следствени връзки и извеждане на първо основаващо (в
случай, че съществува такова), се преминава към анализ на представите. Двете
водещи предпоставки в мисленето на Авенариус и Мах са: отказ от абсолютни
изследвания и действително наблюдение. Според Авенариус в случай на присъединяване
на нови впечатления душата успява да съобщи своите представи с възможно
най-малко изменения. След нова аперцепция съдържанието на представите се оказва
сходно с това на тези до провеждане на другата аперцепция. При всяка следваща
аперцепция душата губи толкова сили, колкото е необходимо, а от множеството
такива, тя отдава предпочитание на онази, която извършва най-малко загуба на
сила. Принципът в контекста на Авенариус е свързан с проблема за свеждане на
неизвестното до нещо известно.
Ернст Мах доразвива
тези идеи на Авенариус, обявявайки принципа за най-малко сила като основа на
всички теоретични аперцепции (така според критиката на Хусерл емпиричен закон е
изведен в качеството на нормативен). В изследванията на Мах се преплита строго
научна и психологична методология при изследване на менталните феномени.
Философията е сведена до иманентна психологическа процедура на мисловна
обработка (обобщение и разбиране) на резултатите на конкретни научни
изследвания съобразно принципа на Denkökonomie. Всяко субект-обектно отношение е реално, естествено научно познание, а
всяко битие по своето съдържание се мисли като усещане, а по форма – като
движение[6].
Познанието е толкова по-истинно, колкото по-лесно се овладява – в това се
състои икономичната му природа. Този принцип е разгледан от Ернст Мах като универсален познавателен принцип,
приложим към всяка една сфера на познанието. Denkökonomie избягва всички ненужни мисли и според Мах е присъщ
на формално най-развитата наука – математиката. По този начин научните понятия
в непосредствената им познавателна функция в естествознанието се явяват
най-действено средство за принципа Denkökonomie. По отношение на всички останали (философски)
понятия като „субстанция“, „вещ в себе си“ и др. опитът, като критерий за
достоверност, излиза отвъд предела на реалната действителност[7].
Нито
математиката, нито логиката не трябва да стават разклонение на психологията.
Според Хусерл аритметиката, подобно на логиката, установява закони за числата и
техните отношения и връзки, но умножение, деление, събиране и изваждане не са само психически процеси. Не
всички правила на съждението се явяват логически правила – в това отношение
Хусерл се опитва да намери компромиса между идеалността на значението и
обособеността на акта, но от логическите правила, образуващи изконната област
на практическото ръководство (Kunstlehre) в научното
мислене, само една група допуска психологическо обосноваване – техническите
предписания за изграждане на научното познание и за критика на продуктите на
познание. Въпреки това обаче, не трябва да се смесват сферите на чисто логическите норми с тези на конкретните правила на специфичното
изкуство да се мисли.
По този начин
най-общо могат да бъдат обобщени критиките, които Едмунд Хусерл развива в
първия том на „Логически изследвания“, явяващ се пролегомени към чистата
логика. Разработването на конкретното логико-техническо учение е оставено за
анализ на втория том. Преди изграждане на каквито и да било теории обаче, е
необходимо познаване на работното поле, върху което ще се изграждат
теоретичните модели. В противен случай, без тази първоначална критична работа,
мисленето винаги се намира във възможността да достига до психологически
интерпретации на проблема за идеалността на логическите закони.
Литература
1. Кант,
И., 1994, Пролегомени към всяка бъдеща метафизика, която ще може да се
представи като наука. С.: изд. Лик.
2. Лайбниц,
Г., 2014, Монадология. С.: изд. Изток-Запад.
3. Лок,
Дж., 1972, Нови опити върху човешкия разум. С.: изд. Наука и изкуство.
4. Осипов,
В., 2010, Философия Эрнста Маха и позитивизм. Архангельск: изд. Поморский
университет.
5. Спиноза,
Б., 1981, Етика. С.: изд. Наука и изкуство.
6. Сорина,
В., 2013, Методология логико-культурной доминанты: психологизм,
антипсихологизм, субект. В: Электронное научно издание Алъманах Пространство и
Время. Том III.
http://cyberleninka.ru/article/n/sorina-g-v-metodologiya-logiko-kulturnoy-dominanty-psihologizm-antipsihologizm-subekt-elektronnoe-nauchnoe-izdanie-almanah
7. Bolzano, B., 1963, Grundlegund der Logik. Hamburg: Felix Meiner Verlag.
8. Frege, G., 2011, Die Grundlagen der Arithmetik. Stuttgard: Reclam.
9. Heidegger, M., 1993, Phänomenologie der Anschauung und
des Ausdrucks. F. am Main: Vitorio Klostermann.
10. Herbart, J., 1839, Psychologische Untersuchungen. Göttingen:
Dieterische Buchhandlung Verlag.
11. Husserl, E., 1900, Logische Untersuchungen. Prolegomena
zur reinen Logik.
12. Mach, E., 1922, Die Analyse der Empfindungen und das
Verhältnis des Phychischen zum Psychischen. Jena: Gustav Fischer Verlag.
13. Mach, E., 1905, Erkenntnis und Irrtum. Skizen zur
Psychologie der Forschung. Leipzig: Johann Ambrosius Barth Verlag.
14. Mill, J., 1974, A System of Logic Rationative and
Inductive. Toronto: Routlege&Kegal Paul.
15. Monathly, J., 2011, Edmund Husserl’s Freiburg Years 1916-1938. Connecticut: Yale University Press.
[1] Ернст Мах разработва тази
проблематика в: Mach 1905 –
Das Psychische Experiment und dessen Leitmotive [S.198-217] и Deduktion
und Induktion in psychologischer Beleuchtung [S.299-314]. Критиките на Хусерл по този
въпрос са в: Husserl
1900 – IX Das Princip der Denkökonomie und die Logik [S.192-206].
[3] Конкретният цитат гласи: „Die
Relativität der Wahrheit zieht die Relativität der Weltexistenz nach sich“.
[4] По-конкретно Фреге дава някои
насоки около този проблем в: Frege
2011, Um den Begriff der Anzahl zu
gewinnen, muss man den Sinn einer Zahlengleichung feststellen [S. 94-101].
[5] Своята гледна точка по този
проблем, измествайки фокуса върху живота като прафеноен (Leben als Urphänomen) на всяко познание, предлага Heidegger 1993 [S. 3-39].
[6] Възгледите на Авенариус все още
притежават смесица от идеалистически (Бърклиански) и емпирични принципи,
въпреки общият патос за отстраняване на представата за субстанция в сферата на
мисленето. Повече по темата предлага анализът на Осипов 2010 [С. 12-20].
[7] Ернст Мах достига дори до
изводи, според които понятието субстанция, под формата на молекули и атоми, в
естествознанието трябва да бъде отхвърлено и обявено за субективна представа,
отново на базата на принципа за Denkökonomie. Виж Mach
1905, Psychologisches und naturwissenschaftliches Denken [S.1-18].
Няма коментари:
Публикуване на коментар