Платоновият „Пир” в контекста на своите български преводи

Текстът бе публикуван в коледния брой на "Литературен вестник" и предизвика някои възражения на доц. Димка Гичева-Гочева (http://dimkasdiary.blogspot.bg/2015/12/blog-post_20.html). За мен остава все още под въпрос, защо доц. Гочева се хвана за една дума - "противоположно", която извади от цялостния й контекст и започна някаква своя кампания. Искам още веднъж да й благодаря за думите, с които ме окачестви. Аз никога не бих си позволил да обидя човек, когото не познавам.
Искам да подсетя за няколко неща:

1. НИКОЙ в България, или където и да било другаде, не държи изключителни права за интерпретацията на Аристотел, Платон, Кант или каквато и да било друга част от философията. Мисля си, че отмина ерата, поне от 1989 година насам, в която един човек имаше право да казва кое, какво и как е релевантно и да бъде последна инстанция по дадени въпроси (не вярвам също така, че доц. Гочева някога може да стане Димка ЕООД върху Аристотел - при цялото ми уважение спрямо работата й на изследовател и преводач).

2. В случай, че доц. Димка Гичева-Гочева води своя лична война с катедра История на философията, не разбирам с какво думата "противоположно" задейства негативизма в нея (визирам продължението на критиките й: http://dimkasdiary.blogspot.bg/2015/12/blog-post_22.html) и тя реши отново да ни (пре)разкаже тезата на Мишел Фуко за властта.

И не на последно място, доц. Димка Гичева-Гочева (която аз безкрайно много ценя и уважавам като преводач и изследовател) искам да Ви подсетя, какво сама сте написала в своите книги - става въпрос за Вашите изследвания "Университетът: накъде?" и "За Европа и университета". Все още не мога да разбера, как се случва така, че преподавател пише толкова красиви и идеалистични неща за знанието и това, как трябва да се осъществява преподаването, а няколко години по-късно си позволява да изважда думи от техния контекст и да води несъществуващи войни?

Публикувам своя текст тук. Надявам се ще видите, че единствената ми цел бе да покажа някои наглед малки промени в превода на Георги Гочев и недоуменията, които могат да се появят пред читателя, който НЕ е филолог. Тук става дума за съвсем различен интерпретативен хоризонт от онзи, който се привижда на доц. Гочева.
Самият аз съм изкарал магистратура, свързана с превод и знам какво значи човек да превежда и каква къртовска работа е това. Никога не бих си позволил да нападна или обидя преводач, особено когато той е превеждал от език, който аз слабо познавам.
Не на последно място - уважението ми към Георги Гочев като преводач е несъмнено, към Иван Христов, чието име също съм споменал - отново е несъмнено.
През тези 10 години, в които съм слушал лекции в два различни университета, при различни преподаватели, никой никога не си я позволявал да раздава квалификации за компетенциите на студентите. Всички те са били професионалисти и са се държали с мен и колегите ми като с равни (т.е. именно като с колеги). Затова не мога да си обясня грубия език и нападките лично към мен от страна на доц. Гочева?!
Заявявам ясно, че НЯМАМ ЖЕЛАНИЕ да участвам в личните войни на доц. Димка Гичева-Гочева с катедра "История на философията". Единственото, което искам е просто да създавам що-годе смислени текстове и да правя нещо смислено - войните, пререканията и кавгите не са по моя вкус.

Ето го и самия текст (на стр. 7 в: Литературен вестник)

Издателство „Изток-Запад” стартира нова серия – „Извори” – за философска и хуманитарна книжнина. Сред издадените до момента автори са Платон, Марк Аврелий, Мирандола, Лайбниц и др. На читателя са предложени както осъвременени издания на вече познати текстове, така и изцяло нови преводи. Такъв е случаят и с първата книга от поредицата – „Пир” на Платон, в превод на Георги Гочев.

Първоначално текстът бе издаден през 2011 г. от издателство „Планета 3”, а след него последваха и още няколко диалога на Платон, преведени от Богдан Богданов (става дума за „Федър” от 2007 г. и за „Федон” от 2011 г.). С превода на „Пир”, чието оригинално заглавие е Symposion, Георги Гочев предложи един нов прочит на текста, различаващ се значително от предните две издания – дело на Геновева Цанкова-Петкова и Георги Михайлов. Когато диалогът бива преведен за първи път през  1946 г. от Геновева Петкова е избрано заглавието да бъде предадено на български език с дума, която по някакъв начин да отговаря смислово на античните събирания (симпозиуми) и това да се стане чрез нечленна форма, а именно с пир. Няколко десетилетия по-късно, през 1982 г., когато голяма част от диалозите на Платон са издадени в академично четиритомно издание, е осъществен нов превод от страна на Георги Михайлов.

В бележка в края на текста Михайлов аргументира накратко своя избор на заглавие с членна форма по следния начин: според него става дума за конкретно събиране, за точно определен пир, т.е. за пирът, проведен у Агатон, чийто гости са Федър, Павзаний, Ериксимах, Аристофан и Сократ. Четирите тома събрани съчинения на Платон, сред които е поместен и този превод, продължават да се считат за академичн образец, който налага определени стандарти при четенето на философските диалози. Благодарение на изследванията на Богдан Богданов, Цочо Бояджиев, Невена Панова и други коментатори и преводачи не само на Платон, но и на античната култура, у нас вече съществува изградена рецепция по отношение на творчеството му. Напълно противоположна е, например, ситуацията с текстовете на Аристотел, спрямо които културата ни е все още наваксваща с преводните издания (с тази задача се е заел Иван Христов, чиято цел е цялостно издаване на Аристотеловите съчинения в двуезични томове).

Въпросът с превода на диалога Symposion засяга няколко проблема, които не са свързани толкова с наличието или отсъствието на членна форма в заглавието. Няма установена преводаческа норма дали то трябва да бъде превеждано или да се запази в оригиналния си вариант, чрез неговата латинска транслитерация (на гръцки то е Το Συμπόσιο). Оттук произтича другият проблем – по какъв начин съвременната култура осмисля този античен пир, който притежава строга ритуалност и не може да се сведе само до събиране с приятели по някакъв повод, на което всички се веселят и пият алкохол. Умеем ли да мислим symposion по гръцки, в неговата автентична събитийност?

Какво всъщност представлява един συμπόσιον? Най-често това са събирания на мъже, провеждани в мъжката част на къщата, на които по изключение се допускат жени (единствено хетери). Организират се по различни поводи – сватба, погребение, заминаване или завръщане на близък приятел и др. Освен тази празничност на тях се обсъждат сериозни философски теми, а ритуалната част от вечерта е съпроводена с изпълнение на химни към бог Дионис и провеждане на игри, най-известната от които е κότταβος. Това превръща симпозиумите не само във весели вечеринки, а по-скоро в събирания, които притежават конкретна събитийност. В този смисъл те са и места, натоварени със символно значение поради провежданата ритуалност и дискутираните теми.

За съжаление в изданието от 2015 г. на „Изток-Запад” подобен въвеждащ коментар или цялостен предговор отсъстват. Такъв обаче е поместен в текста от 2011 г. (на изд. Планета-3), в който Георги Гочев обяснява по-важни моменти около проблемите, разисквани в диалога, а така също се предоставят исторически сведения и за участниците в него. Това позволява на читателите-неспециалисти изграждане на достатъчно добра подготовка при по-нататъшното занимание с текста. Такава със сигурност е необходима не само заради времевата отдалеченост, в която Платон и неговото писмено наследство се намират, а и поради необходимостта от цялостно разбиране на античната култура.

Онова, което отличава превода на Георги Гочев от този на Георги Михайлов е опитът на първия да избегне високия академичен стил на изказ. Диалогът се основава на устно събеседване между участниците, той притежава характера на нещо, което се случва тук (и което едва по-късно бива предадено чрез писмена форма). Именно в него се дискутира за смисъла на даден проблем и се показват начините, по които участниците разбират темата. Събеседва се на Агората или какъвто е случаят с „Пир” – на конкретно събиране между приятели. Диалогът носи всички преимущества и недостатъци на устната реч, че дори и на битовия език, от сферата на който се зараждат впоследствие и философските понятия. Затова диалогът, събеседването не са подобни на схолия или трактат и не съдържат тяхната стилова „сухота“ в изложението и научна сериозност относно разискваните проблеми.

Сравнявайки двата превода – на Михайлов и Гочев – няма как да не бъдат отчетени някои по-важни преводачески решения на Георги Гочев, заслужаващи внимание. Още в самото начало на текста (175 Е) – в разговор между Агатон и Сократ, свързан с природата на знанието и начините на неговото „получаване”, Сократ очаква да се изпълни с καλῆς σοφίας. Михайлов превежда израза като „красиво знание”, а Гочев – като „красива мъдрост”. На пръв поглед е преведено буквално от страна на Гочев, но смислово „мъдрост” препраща директно към начина, по който гърците разбират философията (ἡ φιλοσοφία – т.е. като обичане на мъдростта). „Знание” препраща към ἡ ἐπιστήμη и един напълно различен смислов контекст. Съвременното разбиране за знание се свързва с научното знание, с точните науки, които само метафорично биха могли да бъдат наречени „красиви”. Преводаческото решение на Михайлов е смислово по-отдалечено и от античния контекст, в който съществува ясна разлика между мъдростта (ἡ σοφία) и знанието (ἡ ἐπιστήμη).

Любопитен е фактът, защо Георги Гочев решава да избере различния вариант по отношение прозвището на Аполодор, който от „благ” (в превода на Михайлов), сега добива определението „Лудия”. Казусът засяга една късна историческа корекция на Платоновия текст, според която прилагателното μανιακός бива заменено с μαλακός. В античната традиция μανιακός се свързва с особеното състояние, което обзема прорицатели и поети – състояние, което се възприема като боговдъхновение. За съвременните читатели лудостта отново се мисли в много по-различен контекст и се свързва с конкретно психично състояние, различаващо се от нормата (т.е. здравото). Не така стои въпросът в гръцката култура, в която чрез боговдъхновените люде на практика говори божеството. Въпреки че Аполодор не е сред персонажите, които разказват възхвално слово за бог Ерос и така ролята му за смисъла на диалога е второстепенна, то все пак е удачно да се осмисли дали замяната на μανιακός с μαλακός през вековете е била само стилистична.

От гледна точка на употребените прякори в текста, вариантът на Георги Гочев осмисля и името на бащата на Ерос по един интересен начин. Богът е дете от любовта между Афродита и Порос (Πόρος). Името на последния трудно се превежда на български, доколкото съществителното τό πόρος притежава широк аспект от значения, сред които „превоз”, „пролив”, „море”, „път”, „изход”, дори и „доход/постъпление” (оттук в гръцкия съществува и отрицателната форма ἡ ἀπορία – „безпътица”, „безизходица”, както и трудно решим проблем във философско отношение). Умелият превод на името Порос, в случай че не остане под формата на транслитерирана форма с бележка под линия, трябва да обхване качествата, които бащата на Ерос притежава в описаната реч на Сократ.

Вариантите отново се различават в значителна степен. Така в 203 D Георги Гочев превежда речта на Сократ, в която се описват качествата на Порос, по следния начин: „поклонник на хитростта, майстор на ключалките”, докато в текста на Михайлов същото е преведено чрез „жадуващ за разум и изобретателен”. Затова и във втория вариант Порос е Способ, което е в синхрон с изобретателността; докато в превода на Гочев тази сръчност на божеството е уловена чрез избора на име – Прихода.

С тези примери спецификите между двата превода не се изчерпват; те не касаят само стилистичните и смислови похвати, които преводачите използват, а засягат цялостното разбиране, което всеки един превод внася по отношение на античната култура (така например Георги Гочев вече издаде и своя превод на „Държавата” от Платон). Вслушвайки се в думите на един от мислителите, който през миналия век се опита да предложи свой автентичен прочит на античната философия – Мартин Хайдегер – не трябва да забравяме тривиалния на пръв поглед факт, че преводът не се състои само в пренос на значения от един език в друг, от чуждото езиково пространство в родното (или обратно). Намирайки се в границите на собствения си език, ние постоянно превеждаме думите, с които боравим; говоренето се явява в самото себе си превод, същността на който не се изявява само в това, че преводното и превежданото принадлежат към различни езици. Във всеки разговор, че дори и монолог, се осъществява изначален превод, а замяната на думи е само следствие на онова, което се е пре-вело в друга истина, в друга яснота, т.е. е станало възможно то да бъде запитано. Затова рефлексиите върху подобни текстове не касаят единствено стилистичната страна на проблема, а възможността в преведеното да се опитаме да доловим казаното, за да го разберем.