Постмодернизмът започва с идеята, че модерността не е успяла да се справи със задачите, които си е поставила и които са заложени в нейната програма. Винаги когато говорим за модерност, дори за постмодерност, задължително трябва да се връщаме към изворите и началата от където тези понятия се раждат. В случая едно от централните имена, с които т.нар. ново време се свързва е това на Рене Декарт (1596 - 1650). Доброто познаване на философските му възгледи е задължително не само за историците на философията, не само за хората, занимаващи се с наука, но за всеки, който счита себе си за съвременен и модерен, тъй като все още програмата на модерността битува в различни вариации в нашата съвременност.
Един от най-важните въпроси за философските търсения на Декарт е този за възможността за достоверно научно знание (науката, такава, каквато я познаваме днес, се ражда именно тогава, с промененото отношение, което човек започва да има спрямо природата, мислена като обекти без собствена цел, които трябва да бъдат подредени и подчинени от страна на човека); другият централен въпрос е този за метода, посредством който такова знание може да бъде получено по достоверен начин. Разликата с епохата на схоластиката е именно в тази идея за знанието, което вече не се дава като откровение (като епифания), а човек сам трябва да извърви пътя до неговото получаване, изграждане, конструиране. Проблемът е това - съществува ли достоверно знание, което да може да се използва за фундамент на цялата сграда на науката? (в "Критика на чистия разум" Кант привежда подобен пример, че когато един строител започва да изгражда една къща, той трябва да изгради здрави основи, върху които в последствие ще се държи цялото).
Времето, в което живее Декарт обаче е все още епоха, в която: 1. нито религиозните вярвания и заблуди са изцяло преодолени и 2. съществува широко разпространена гледна точка на скептицизъм, която не вижда по какъв начин бихме могли да притежаваме достоверно знание за нещата (образец в това отношение са "Опити" на Монтен). Необходимо е първо да се преодолее този скептицизъм. Първите опити в тази насока са направени от Марен Марсен (1588-1648), които опровергава в своите трудове различни положения на скептицизма, придържайки се към идеята за достоверност на науката. Математиката служи за идеал в това отношение не само за Марсен, но и за Декарт. Единствената разлика между двамата е, че първият не обосновава цялостно своите тези срещу скептицизма, за разлика от Декарт, създаващ стриктна и ясна методология.
Схоластическата метафизика се опира на Бог като гарант за достоверност на знанието; последното от своя страна е ориентирано към наследството на Аристотел, в частност неговите произведения, занимаващи се с въпроси, свързани с природата - "Физика", "За небето" и "За възникването и загиването" (в последните две се съдържа космологията на Стагирит и учението му за елементите). Първите опити за преодоляване на тази картина за света все още не са цялостни и остават в нейните граници. Става дума за т.нар. теория за импулса (импетуса), явяваща се критика на аристотеловите възгледи. Според космологията, предложена от Аристотел съществуват пет основни градивни елемента - земя, вода, въздух, огън и ефир. Всеки един от тях се стреми или към центъра или към звездния ефир, т.е. на всеки вид материя съответства естествено място във вселената. Елементите на водата и земята в естественото си движение се стремят към центъра, считайки се за абсолютно тежки; елементите на въздуха и огъня се стремят нагоре, към границата на подлунната област, считайки се за абсолютно леки.
Теорията за импетуса се интересува конкретно от движението на телата, т.е. причината за движението на телата се явява вече не някаква сила, вложена в тях от външен източник, а от ново качество, което отсъства в неподвижните тела (в хода на движение на тялото импетусът постепенно се изчерпва). Възгледите обаче не успяват да се изградят в единна и цялостна теория.та, тези сили се явяват като последни и независими причини на явленията. Все пак тези възгледи са първата критика към разбирането, че телата са управлявани от тайнствени сили и качества, същността на които не може да бъде изяснена; скрити в тела През XX век в научните среди е изказана хипотезата, че тези възгледи са първите предшественици на представата за инерция. Факт е обаче, че именно чрез подобни критики към аристотеловия модел на света, постепенно се изграждат абстрактните понятия на модерната физика.
Марен Марсен
Схоластичната философия приема, че съществуват два източника на знанието: вярата и разумът. Доколкото Бог се намира по-високо (античните и средновековни разбирания за света следват йерархична структура) от природните закони, той е способен да внася изменения в тях. Тази идея е подходяща за обяснение на т.нар. чудеса и непознати явления в природата, но е в противоречие с аристотеловия физичен модел. Интересна в това отношение е космологията, която Декарт създава с неговата теория за вихрите. Следвайки устрема на Бейкън, че природата може да бъде опозната, за Декарт математиката е онзи "език", с помощта на които явленията могат да бъдат обяснени с точност (от друга страна математиката е сред науките, най-слабо натоварени със схоластични идеи).
Пътят на извеждане на cogito е чрез противопоставяне на съмнението (интересно е, че този модел ще функционира и при Хусерл). Съмнението във всичко съществуващо - света около нас, собственото ни тяло, ни отвежда към единственото сигурно нещо - собственото ни съмнение. Последното е деятелност на мисълта. Оттук е видно, че: 1. ако съмнението съществува достоверно, 2. това важи и за моето мислене. (Съмняващата се) моя мисъл е, тя притежава битие, което не подлежи на съмнение. Видно е по какъв начин дедуктивният извод на Декарт е в противоречие със структурата на класическия силогизъм, въведен от Аристотел и стоящ в основата на схоластичната философия. Вместо от обща предпоставка да се дедуцират частни изводи, методологията на Декарт предполага: приемане на положения, които са верни с очевидност и изграждане на една изводима верига, в която всеки член да бъде изведен от предишния със същата очевидност както първият (в това отношение най-строгият картезианец всъщност се явява Фихте и неговата философия на тъждеството, която в много отношения е стриктно извеждане на методологията, заложена от Декарт). Никакъв зъл гений не е способен да отнеме на човека тази единствена достоверност.
Два са способите, чрез които можем да имаме някакъв вид познание според Декарт: истини, които са очевидни и данни, регистрирани чрез чувствата, емоциите и сетивата. Единствено първите притежават примат на достоверност, а съжденията, които изграждаме върху тях са истинни за разлика от съжденията, основаващи се на чувствата, които могат да ни въведат в заблуждение. Ролята на Бог в тази система също е нова - той трябва да се яви особен тип гаранция за достоверността на познавателните способности (темата за познавателните способности или за силите на субекта ще стане централна и основополагаща през следващите няколко века от хода на философското развитие), доколкото Бог не може да даде на човека мисли и чувства, които постоянно да довеждат до заблуждение; от другата страна, убеждението в реалността на телата от външния свят Декарт прави зависими от съществуването на Бога (в последствие тази идея ще намери продължение в "Етика"-та на Спиноза) и от знанието ни за неговото съществуване.
Концепцията за cogito на Декарт, която стои в основата на идеята за субекта на познание, съдържа в себе си няколко скрити предпоставки:
- че в сферата на мисленето имаме много по-голяма сигурност и достоверност, отколкото в сферата на опита и чувствата (в "Капитализъм и шизофрения" Дельоз обръща внимание на този факт, че трансценденталното съзнание се постига чрез процес на дедуциране, а сложността се състои в това, че човек постоянно трябва да пребивава само в перспективата на едно наблюдаващо себе си трансцендентално Его. Мисленето, което винаги трябва да потисне емпиричните усещания има задачата да ги изведе рационално, т.е. да ги структурира в единна теория и след това да обяснява всичко чрез нея).
- мисленето (cogito) се нуждае винаги от гарант за собствената си сигурност (при Фихте, например, положението Аз = Аз е прието за самоочевидност - с това се избягва от субстанциалисткия въпрос за началото, за първопричнината).
- коя е онази сила, която по-нататък ще гарантира достоверността на познавателните способности?
Подобно на cogito в предмета също има качества, които остават тъждествени въпреки всички промени, които биха могли да се случат с него. Онези качества, които се променят и изчезват не могат да бъдат автентични, те са възприемаеми от чувствата и са принадлежащи на самите неща. Истинските качества на предметите са онези, които при всички обстоятелства и всички състояния на чувствата ни остават неизменни; остават само свойствата на предмета, постигаеми чрез разума, т.е. неговите математически елементи (не трябва да се забравя водещата роля на алгебрата и геометрията за философските възгледи на Декарт), които са: протяжност, фигура, движение. Понятието за пространство (вж. главата за трансцендентална естетика от "Критика на чистия разум" на Кант) е математическо понятие, то не е свързано с чувствата; достоверно и строго познание е възможно чрез свеждане на всички качества и елементи на физическия свят до елементите на математическото познание. Науката за света е възможна доколкото може да бъде сведена до математиката! Само такава наука е достоверна, тъй като областта на чувствата не е област на истинното знание (според Декарт, а и според цялата парадигма на Новото време - чувствата не могат да имат никакво отношение към истината. Поради тази причина, когато естетиката се заявява като наука, то още в принципите й е налично противоречие, което я взривява отвътре).
"Разсъждение за метода" е текст, синтезиращ цялостно възгледите на Декарт; тук преобладава критиката на философа спрямо принципите на схоластичната философия. Въведена е идеята за развитие, т.е. развитието на природата трябва да се проследи от образуването на небесните тела до възникването на растения и животни. Методът за получаване на достоверно знание трябва да се изгради по модела на математиката (дедукцията е извеждане на очевидни истини). Това вече не е дедукцията, която схоластиката провежда чрез силогистиката, защото вместо обща предпоставка имаме очевидно и интуитивно вярно първо положение и вместо приемане на следваща предпоставка (частна), второто (и всяко следващо) трябва да бъде изведено със също такава очевидност подобно на първото. Методологията, според Декарт, трябва да бъде в сила за всяка една област на знанието, тъй като философията като метафизика, се занимава със съществуващото изобщо, а науките са онези, които са ограничили дадена сфера от цялото.
Четирите правила на Декарт могат да бъдат приложими и днес, когато се захващаме с някои проблем и се търси неговото решение. Методът бива рационализиран до следната практика:
1. Не се признава за истинно нищо, което не се познава с очевидност;
2. Всяко възникнало затруднение се разделя на толкова части, на колкото е възможно;
3. Мисленето се осъществява според порядък - започва се от най-простото познаваемо и се възхожда до по-сложни степени на познаваемост;
4. Извършват се постоянни прегледи и обзори с цел увереност, че нищо не е пропуснато в хода на нашите разсъждения.
Изводите на Декарт залягат в по-нататъшната програма на модерността, валидни са все още и днес, доколкото ние мислим света в категориите на субект и обект, доколкото науката приема света около нас за обективно познаваема действителност и доколкото психологията все още вярва, че вътрешния свят на човека може да бъде обективно описан чрез бихейвиористки или емпирични парадигми. Идеята за човека като субект и за неговите познавателни способности, чрез които светът става познаваем, са новото начало, лежащо в основата на по-нататъшното развитие на философията и науката. Философията на Декарт полага модела на мислене на субективната онтология или на философия на съзнанието, а възгледите на Декарт, Бейкън, Галилей и Нютон за природата като обективно познаваема действителност са в основата на техническата революция, случваща се все още и в наши дни.
Лиетартура:
01. Декарт, Р., 1978, Избрани философски произведения, изд. Наука и изкуство, София.
02. Глой, К., 2004, Разбирането за природата, изд. ЛиК, София.
03. Дельоз, Ж., 2004, Анти Едип. Капитализъм и шизофрения, изд. Критика и Хуманизъм, София.
Няма коментари:
Публикуване на коментар