В
трите тома на своето изследване – История
на сексуалността Мишел Фуко отново се ръководи от своята централна идея за
генеалогия. Още в предговора на книгата той открито заявява, че онова, което прави като методология е
напълно чуждо на историческото изследване или пък на една история на нравите,
описваща тяхната систематика. Тезата на философа е: „да се види как в модерните
западни общества се е конституирал един „опит“, в който индивидите трябвало да
се разпознават като субекти на сексуалност“ (Фуко 1994: 8).
По
какво изследването на Фуко се различава от историческия преглед/хронологията на
сексуалните нрави? Вместо да вмества фактите, които използва в някаква схема,
да се опитва да ги впише в теория, Фуко, така да се каже, оставя понятията,
които употребява да му разкрият сами смисъла, в който са били използвани.
Затова се анализират конкретните практики, с помощта на които индивидите са
подтиквани да обръщат внимание на себе си, да тълкуват и разпознават себе си
като субекти на желание.
Затова
История на сексуалността цялостно се
вписва в проекта на философа за анализ на субективността от гледна точка на
практиките, които са я оформили в културната европейска история. Водещ мотив тук
е начинът, по който модерният човек изгражда опита за себе си чрез определени
културни практики. Т.нар. от Фуко техники
на себе си са всъщност подобни практики, чрез които хората си определят
правила за поведение и се стремят към преобразуване на самите себе си.
Според
тезата на анализа, в античността се появява и развива тематиката за връзката
между сексуално въздържание и достъпа до истината. Това обаче не са
предписанията и забраните на римо-католическата църква, нито пък първоначалните
забрани, въведени от християнството. Напротив, Фуко многократно се опитва да
обособи и отдели античността от християнството, показвайки как при гърците се
формират едни практики на поведение, които са колкото общи, толкова и различни
с онези на най-ранните християни.
Анализът
на Фуко се ръководи от едно (само)разгръщане на понятията. В основата се намира
ta
aphrodisia, което не притежава
един точен и ясен превод. Именно и езиковите употреби в ежедневната практика се
опитва да анализира и изведе текстът на Фуко. Понятието бива разбирано от
гърците като удоволствия на любовта и в много отношения е прекалено общо. За
сметка на това понятието за сексуалност
– такова, каквото го мислим днес (особено след развитието на психоанализата) се
заражда сравнително късно – през XIX
век.
Освен aphrodisia биват анализирани още
три понятия: chresis, enkrateia, sophrosune.
APHRODISIA бива
мислено като онова, което в сексуалното поведение се разпознава като „етическа
субстанция“. В античността не бива строго упоменато какви ласки са забранени
или позволени, т.е. отсъства регламентираността на християнските норми. Това са
по-скоро актове, които доставят известно удоволствие, без непременно да се
свързват със сексуално сношение с друг човек. Въпросът, който античните гърци
си поставят е: С каква сила човек бива теглен от удоволствията и желанията?
През
разглеждания период „сексуалната дейност се възприема като естествена, тъй като
тъкмо чрез нея живите същества могат да се възпроизвеждат, видът като цяло – да
избягва смъртта“ (Фуко 1994: 59). Трябва обаче да се има предвид това, че
гърците характеризират сексуалното удоволствие не като носител на нещо
отрицателно (дори на нещо зло – какъвто е случаят с християнството), а като
низше, тъй като това е действие, което е общо за хората и за животните.
CHRESIS от своя страна
позволява да се схване типът подчиняване, което практиката на тези удоволствия
трябва да спазва, за да бъде морално оценостена. Тук биват мислени моменти от
живота, когато е добре/подходящо сексуалният акт да се извършва. Фуко обръща
внимание на това, че за античните гърци съществува една особена пресметливост и
едно благоразумие в начина, по който човек разпределя и контролира своите
актове.
ENKRATEIA
е
мислено като овладяване, което определя нагласата, която античният човек трябва
да притежава към самия себе си, за да се реализира като морален субект.
Преструктиране на формите на отношение към себе си и преобразуване на
практиките и техниките, върху които се опира това отношение – именно това се
превръща в основно отношение за античния грък. Enkrateia, според тезата на
Мишел Фуко, успява да господства над удоволствията и желанията, но има
необходимост да се бори, т.е. да ги преодолява. Въздържаният човек не се оставя
да бъде увличан от своите удоволствия, не ми се поддава при най-малкото желание
за осъществяването им. Противниците, срещу които човек се бори, се намират в
самия него. Силата на желанията не изчезва, но умереният субект успява да я
владее и не бива повличан повече от капаните на необуздаността (при Аристотел enkrateia бива
мислена като овладяване и победа).
Тук
е необходимо да се изведе и друго важно за структурата на История на сексуалността понятие – askesis, което е свързано с
упражняването на душата по отношение осъществяване на функциите й. Но какъв вид
упражняване по-конкретно е askesis
и защо е важно за анализа на Фуко? Важно е да се отбележи онова, на което
френският философ обръща внимание – понятието успява да оцелее, макар и в
различни интерпретации, в по-нататъшния ход на историко-философското развитие.
То се превръща в елемент за наставляване на душата и предмет на обучение: „да
направляваш самия себе си, да ръководиш своя дом, да участваш в управлението на
града, са три практики от един и същ тип“ (Фуко 1994: 93).
SOPHROSUNE
е
състояние, което човек се стреми да достигне чрез упражняване (тук е именно
значението и ролята на askesis)
и сдържаност в практиката на удоволствията. Това се харакатеризира като
свобода!
Личностната
свобода на индивидите е свързана с владеенето, което те са способни да
упражняват върху самите себе си. На подобна свобода й противостои единствено
робството на себе си от себе си (но за сметка на това на подобна интерпретация
са й чужди природният детерминизъм или волята на едно всемогъщо същество). Един
свободен атински гражданин следва да е в достатъчна степен господар на своите
удоволствия. Без значение какъв ще бъде изборът на негов обект – мъж или жена.
Като
sophron
бива мислен онзи човек у когото различните части на душата се намират в
разбирателство и хармония. Фуко привежда и анализ на няколко по-конкретни
практики, свързани с разработваните от него понятия: практиката на режима
(Диетика), практиката на домашното управление (Икономика) и практиката на
ухажването (Еротика).
Диетиката
е свързана конкретно с модели на поведение, които трябва да бъдат следвани и
спазвани – най-често те са под формата на предписания за определен начин на
въздържание. По този начин един атлет, например, съумява да извоюва морална
победа над себе си и запазва ненакърнена силата на тялото, която сексуалният
акт би разпилял навън. Икономиката е
свързана с конкретното управление на стопанството. Важното тук е, че икономическото
изкуство учи на практиката на управляването като цяло, тъй като когато човек
ръководи правилно своя имот, той ще съумее да ръководи добре и държавата.
Еротиката е другата сфера, в която са създадени определени практики на
въздържание.
Фуко
разглежда отношенията на мъж с момче и показва, че гърците все още са далеч от
нашите понятия за норма и отклонение – хетеро и хомосексуалност. Не съществува
разграничение между двата вида любов, защото практиката с момчета и тази с
момичета не са класификационни категории. Важна тук е ролята на желанието. Едно
и също желание се насочва към всеки, който е желан – момче или момиче. Любовта
на мъж към момче се свързва преди всичко с практиката на обучение. Сложността
тук произтича от въздържанието, което свободният атинянин следва да си наложи –
колкото и да иска да притежава обекта на желанията си, той преди това трябва да
го ухажва, да го спечели и едва след това евентуално да го притежава. За Фуко в
Еротиката играта в отношенията е много по-сложна, отколкото в Диетиката и
Икономиката.
Чрез
анализите си на конкретни практики от ежедневието Фуко предлага една
интерпретация на човешкото поведение без да теоретизира излишно. Методологията
на История на сексуалността цели да
изведе на преден план практиките, показвайки чрез тяхното описание една
възможна интерпретация начините, по които човек е мислил себе си в античността.
Литература:
1. Фуко,
М., 1994, История на Сексуалността. Употребата на удоволствията, том II, изд. Евразия-Абагар, Плевен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар