Какво ново около феноменологията?

Давам информативна справка на няколко нови издания, които са преведени скоро на немски език или пък са автентични феноменологични изследвания. Текстовете са свързани с феноменологията, нейния исторически контекст и нейното по-нататъшно развитие в Германия и в страни като Франция и Америка (в които феноменологията намира различни форми на съществуване и до днес).

1. Jean-Luc Marion: Gegeben sei
Entwurf einer Phänomenologie der Gegebenheit
ca. 544 Seiten
Verlag: Karl Alber, 2015
ISBN 978 3 495 48660 3

Jean-Luc Marion "Gegeben sei"
[2015]

"Wir haben also in Folgenden lediglich eine Thematik. Wenn sich das Phänomen anstatt sich konstituiren zu lassen (Husserl), als das definiert, was sich in und aus sich selbst zeigt (Heidegger), dann kann sich diese Selbst nur insoweit bezeugen als es sich zuerst gibt. Fehlt es an der Möglichkeit, dorthin zurückzusteigen, wodurch sich das Phänomen gibt, dann lässt sich nicht mehr begreiflich machen, dass es sich zeigen kann (...) Einzig eine Phänomenologie der Gegebenheit kann zu den Sachen Selbst zurückkommen, weil sie diese, um dorthin zurückzukommen, zuerst sehen muss, weil sie diese folglich kommen sehen und ihren Eintreff entragen muss." 

"Gegeben sei"kann als das zentrale Werk der Philosophie Jean-Luc Marions gelten. Erstmals seit seinem Erscheinen 1997 liegt es jetzt auf Deutsch vor. Der Karl-JaspersßPreisträger (2008) plädiert darin für eine radikale Erneuerung der v.a. von Edmund Husserl und Martin Heidegger geprägten Phänomenologi. Dabei bildet der Begriff Gegebenheit den Leitfaden. Zunächst wird in dieser Studie dargelegt, dass Phänomene auf ihren originären Status als Gegebene zurückzuführen sind. Anschliessend unternimmt der französische Denker den Versuch. Gabe im Ausgang von reiner Gegebenheit neu zu definieren und aus ihrem ökonomischen Deutungsrahmen herauszulösen. So ist das Feld bereitet, um die Charakterzüge von dezidiert gegebenen Phänomenen festzulegen und die Stufengrad ihrer Gegebenheit auszumessen, was eine philosophische Theorie von Offenbarung impliziert. In einem letzen Schritt argumentiert der Autor dafür, dass sich Subjektivität von dieser Warte aus als hingegebene vesretehen muss.

2. Stefan Schmidt
Grund und Freiheit. Eine phänomenologische Untersuchung des Freiheitsbegriff Heideggers
Verlag: Springer, 2016
ISBN 978 3 319 20574 8

In der vorliegenden Studien geht der Autor den mannigfaltigen Zusammenhängen von Gründung und Begründung in der Welt nach, um mit Martin Heidegger zu zeigen, dass all diese Zusammenhänge Freiheit voraussetzen , aus Freiheit hervorgehen oder doch zumindest freiheitsbedingt sind. Die Analyse des ontologischen Freiheitsbegriff Heideggers nimmt so die Gestalt einer phänomenologischen Destruktion von Grund an. Der Fokus des Buchesliegt auf Heideggers tatsächlichem Gebrauch des Begriff Freiheit. Ausgangpunkt der Untersuchung ist das Diktum "Die Freiheit ist der Grund des Grundes". Dieser Satz fällt in Heideggers metaphysiche Periode, die sich auf den Zeitraum von 1928 bis 1930 beschränkt und in der er versucht einen positiven Begriff von Metaphysik, eine Metaphysik des Daseins zu entwerfen. Zur Aufschlüsselung dieses Diktums konzentriert sich die Untersuchung daher auf eben jenen Zeitraum.
Im ersten Kapitel wird der Begriff des Grundes systematisch und philosophiehistorisch untersucht, um unsere Praxis des Begründes von Welt präsupponiert. Das zweite Kapitel widmet sich Heideggers positivem Verständnis von Freiheit und weist nach, wie die beiden Begriffe "Grund" und "Freiheit"mittels des Weltbegriffs miteinander verwoben sind. Das dritte Kapitel zieht ein Resümee und setzt die Ergebnisse in einen breiteren phänomenologischen Kontext, der nicht allein auf Heidegger beschränkt bleibt. Das vierte und letzte Kapitel setzt sich mit den ethischen Implikationen von Heideggers ontologischem Freiheitsbegriff auseinander.

3. Joachim Feldes
Das Phänomenologenheim. Der Bergyaberner Kreis im Kontext der frührn phänomenologischen Bewegung
Verlag: Traugott Bautz, 2015
342 Seiten

ISBN 978 3 95948 092 5

Diese Arbeit, die zum Sommersemester 2013 der Fakultät für Geisteswissenschaften der Karls-Universität Prag als Dissertation vorgelegt wurde, verdankt sich der Ermutigung von Seiten einer Reihe wohlmeinender Freunde und Schüler, die mich 2004 fragten, ob ich nicht „endlich“ meine damals vorliegenden Einzelstudien über Edith Stein und ihre Beziehung zu Bad Bergzabern zu einer umfassenden Darstellung zusammenfassen wollte. Diese Anregung löste spannende Forschungen aus, die mich unter anderem nach Frankreich, Großbritannien, Italien, Polen und in die Schweiz führten, und mir den Blick für den sogenannten Bergzaberner Kreis öffneten, einer Gruppe, die für Stein von zentraler und die frühe phänomenologische Bewegung zumindest von gewisser Bedeutung war.

 Um also die Beziehung zwischen Stein und Bergzabern ausreichend darstellen und hinreichend beurteilen zu können, ging es nun nicht mehr nur um eine, sondern im Kern um sieben Personen. Dass ich angesichts dieser wesentlich umfangreicheren Aufgabe nicht verzagt bin, dafür haben sehr viele Menschen gesorgt, die ich hier leider nicht alle aufzählen kann, auch wenn dies mehr als angemessen wäre. Sie alle sind mir in den zurückliegenden Jahren zu guten und wertvollen Bekannten, Kollegen und Freunden geworden, die meine Arbeit und mein Leben bereichert haben. Mein Dank gilt den römisch-katholischen und anglikanischen Bischöfen, vor allem Dr. Anton Schlembach und Dr. Geoffrey Rowell, die meine Arbeit wohlwollend unterstützt haben. Besonders herzlich danke ich Frau Prof. Dr. Dorothea Sattler (Münster), Frau Dr. Margie Tolstoy (Cambridge), Frau Prof. Dr. Angela Ales Bello (Rom) und meinem Doktorvater, Herrn Prof. Dr. Hans Rainer Sepp sowie Herrn Prof. Dr. Jan Sokol (Prag) für ihre kritische, geduldige und immer hilfreiche Begleitung meiner Forschungen. Schließlich gilt mein aufrichtiger Dank meiner Frau Jutta und meiner Mutter Katharina. Ohne Euch hätte ich es nicht geschafft.

Платоновият „Пир” в контекста на своите български преводи

Текстът бе публикуван в коледния брой на "Литературен вестник" и предизвика някои възражения на доц. Димка Гичева-Гочева (http://dimkasdiary.blogspot.bg/2015/12/blog-post_20.html). За мен остава все още под въпрос, защо доц. Гочева се хвана за една дума - "противоположно", която извади от цялостния й контекст и започна някаква своя кампания. Искам още веднъж да й благодаря за думите, с които ме окачестви. Аз никога не бих си позволил да обидя човек, когото не познавам.
Искам да подсетя за няколко неща:

1. НИКОЙ в България, или където и да било другаде, не държи изключителни права за интерпретацията на Аристотел, Платон, Кант или каквато и да било друга част от философията. Мисля си, че отмина ерата, поне от 1989 година насам, в която един човек имаше право да казва кое, какво и как е релевантно и да бъде последна инстанция по дадени въпроси (не вярвам също така, че доц. Гочева някога може да стане Димка ЕООД върху Аристотел - при цялото ми уважение спрямо работата й на изследовател и преводач).

2. В случай, че доц. Димка Гичева-Гочева води своя лична война с катедра История на философията, не разбирам с какво думата "противоположно" задейства негативизма в нея (визирам продължението на критиките й: http://dimkasdiary.blogspot.bg/2015/12/blog-post_22.html) и тя реши отново да ни (пре)разкаже тезата на Мишел Фуко за властта.

И не на последно място, доц. Димка Гичева-Гочева (която аз безкрайно много ценя и уважавам като преводач и изследовател) искам да Ви подсетя, какво сама сте написала в своите книги - става въпрос за Вашите изследвания "Университетът: накъде?" и "За Европа и университета". Все още не мога да разбера, как се случва така, че преподавател пише толкова красиви и идеалистични неща за знанието и това, как трябва да се осъществява преподаването, а няколко години по-късно си позволява да изважда думи от техния контекст и да води несъществуващи войни?

Публикувам своя текст тук. Надявам се ще видите, че единствената ми цел бе да покажа някои наглед малки промени в превода на Георги Гочев и недоуменията, които могат да се появят пред читателя, който НЕ е филолог. Тук става дума за съвсем различен интерпретативен хоризонт от онзи, който се привижда на доц. Гочева.
Самият аз съм изкарал магистратура, свързана с превод и знам какво значи човек да превежда и каква къртовска работа е това. Никога не бих си позволил да нападна или обидя преводач, особено когато той е превеждал от език, който аз слабо познавам.
Не на последно място - уважението ми към Георги Гочев като преводач е несъмнено, към Иван Христов, чието име също съм споменал - отново е несъмнено.
През тези 10 години, в които съм слушал лекции в два различни университета, при различни преподаватели, никой никога не си я позволявал да раздава квалификации за компетенциите на студентите. Всички те са били професионалисти и са се държали с мен и колегите ми като с равни (т.е. именно като с колеги). Затова не мога да си обясня грубия език и нападките лично към мен от страна на доц. Гочева?!
Заявявам ясно, че НЯМАМ ЖЕЛАНИЕ да участвам в личните войни на доц. Димка Гичева-Гочева с катедра "История на философията". Единственото, което искам е просто да създавам що-годе смислени текстове и да правя нещо смислено - войните, пререканията и кавгите не са по моя вкус.

Ето го и самия текст (на стр. 7 в: Литературен вестник)

Издателство „Изток-Запад” стартира нова серия – „Извори” – за философска и хуманитарна книжнина. Сред издадените до момента автори са Платон, Марк Аврелий, Мирандола, Лайбниц и др. На читателя са предложени както осъвременени издания на вече познати текстове, така и изцяло нови преводи. Такъв е случаят и с първата книга от поредицата – „Пир” на Платон, в превод на Георги Гочев.

Първоначално текстът бе издаден през 2011 г. от издателство „Планета 3”, а след него последваха и още няколко диалога на Платон, преведени от Богдан Богданов (става дума за „Федър” от 2007 г. и за „Федон” от 2011 г.). С превода на „Пир”, чието оригинално заглавие е Symposion, Георги Гочев предложи един нов прочит на текста, различаващ се значително от предните две издания – дело на Геновева Цанкова-Петкова и Георги Михайлов. Когато диалогът бива преведен за първи път през  1946 г. от Геновева Петкова е избрано заглавието да бъде предадено на български език с дума, която по някакъв начин да отговаря смислово на античните събирания (симпозиуми) и това да се стане чрез нечленна форма, а именно с пир. Няколко десетилетия по-късно, през 1982 г., когато голяма част от диалозите на Платон са издадени в академично четиритомно издание, е осъществен нов превод от страна на Георги Михайлов.

В бележка в края на текста Михайлов аргументира накратко своя избор на заглавие с членна форма по следния начин: според него става дума за конкретно събиране, за точно определен пир, т.е. за пирът, проведен у Агатон, чийто гости са Федър, Павзаний, Ериксимах, Аристофан и Сократ. Четирите тома събрани съчинения на Платон, сред които е поместен и този превод, продължават да се считат за академичн образец, който налага определени стандарти при четенето на философските диалози. Благодарение на изследванията на Богдан Богданов, Цочо Бояджиев, Невена Панова и други коментатори и преводачи не само на Платон, но и на античната култура, у нас вече съществува изградена рецепция по отношение на творчеството му. Напълно противоположна е, например, ситуацията с текстовете на Аристотел, спрямо които културата ни е все още наваксваща с преводните издания (с тази задача се е заел Иван Христов, чиято цел е цялостно издаване на Аристотеловите съчинения в двуезични томове).

Въпросът с превода на диалога Symposion засяга няколко проблема, които не са свързани толкова с наличието или отсъствието на членна форма в заглавието. Няма установена преводаческа норма дали то трябва да бъде превеждано или да се запази в оригиналния си вариант, чрез неговата латинска транслитерация (на гръцки то е Το Συμπόσιο). Оттук произтича другият проблем – по какъв начин съвременната култура осмисля този античен пир, който притежава строга ритуалност и не може да се сведе само до събиране с приятели по някакъв повод, на което всички се веселят и пият алкохол. Умеем ли да мислим symposion по гръцки, в неговата автентична събитийност?

Какво всъщност представлява един συμπόσιον? Най-често това са събирания на мъже, провеждани в мъжката част на къщата, на които по изключение се допускат жени (единствено хетери). Организират се по различни поводи – сватба, погребение, заминаване или завръщане на близък приятел и др. Освен тази празничност на тях се обсъждат сериозни философски теми, а ритуалната част от вечерта е съпроводена с изпълнение на химни към бог Дионис и провеждане на игри, най-известната от които е κότταβος. Това превръща симпозиумите не само във весели вечеринки, а по-скоро в събирания, които притежават конкретна събитийност. В този смисъл те са и места, натоварени със символно значение поради провежданата ритуалност и дискутираните теми.

За съжаление в изданието от 2015 г. на „Изток-Запад” подобен въвеждащ коментар или цялостен предговор отсъстват. Такъв обаче е поместен в текста от 2011 г. (на изд. Планета-3), в който Георги Гочев обяснява по-важни моменти около проблемите, разисквани в диалога, а така също се предоставят исторически сведения и за участниците в него. Това позволява на читателите-неспециалисти изграждане на достатъчно добра подготовка при по-нататъшното занимание с текста. Такава със сигурност е необходима не само заради времевата отдалеченост, в която Платон и неговото писмено наследство се намират, а и поради необходимостта от цялостно разбиране на античната култура.

Онова, което отличава превода на Георги Гочев от този на Георги Михайлов е опитът на първия да избегне високия академичен стил на изказ. Диалогът се основава на устно събеседване между участниците, той притежава характера на нещо, което се случва тук (и което едва по-късно бива предадено чрез писмена форма). Именно в него се дискутира за смисъла на даден проблем и се показват начините, по които участниците разбират темата. Събеседва се на Агората или какъвто е случаят с „Пир” – на конкретно събиране между приятели. Диалогът носи всички преимущества и недостатъци на устната реч, че дори и на битовия език, от сферата на който се зараждат впоследствие и философските понятия. Затова диалогът, събеседването не са подобни на схолия или трактат и не съдържат тяхната стилова „сухота“ в изложението и научна сериозност относно разискваните проблеми.

Сравнявайки двата превода – на Михайлов и Гочев – няма как да не бъдат отчетени някои по-важни преводачески решения на Георги Гочев, заслужаващи внимание. Още в самото начало на текста (175 Е) – в разговор между Агатон и Сократ, свързан с природата на знанието и начините на неговото „получаване”, Сократ очаква да се изпълни с καλῆς σοφίας. Михайлов превежда израза като „красиво знание”, а Гочев – като „красива мъдрост”. На пръв поглед е преведено буквално от страна на Гочев, но смислово „мъдрост” препраща директно към начина, по който гърците разбират философията (ἡ φιλοσοφία – т.е. като обичане на мъдростта). „Знание” препраща към ἡ ἐπιστήμη и един напълно различен смислов контекст. Съвременното разбиране за знание се свързва с научното знание, с точните науки, които само метафорично биха могли да бъдат наречени „красиви”. Преводаческото решение на Михайлов е смислово по-отдалечено и от античния контекст, в който съществува ясна разлика между мъдростта (ἡ σοφία) и знанието (ἡ ἐπιστήμη).

Любопитен е фактът, защо Георги Гочев решава да избере различния вариант по отношение прозвището на Аполодор, който от „благ” (в превода на Михайлов), сега добива определението „Лудия”. Казусът засяга една късна историческа корекция на Платоновия текст, според която прилагателното μανιακός бива заменено с μαλακός. В античната традиция μανιακός се свързва с особеното състояние, което обзема прорицатели и поети – състояние, което се възприема като боговдъхновение. За съвременните читатели лудостта отново се мисли в много по-различен контекст и се свързва с конкретно психично състояние, различаващо се от нормата (т.е. здравото). Не така стои въпросът в гръцката култура, в която чрез боговдъхновените люде на практика говори божеството. Въпреки че Аполодор не е сред персонажите, които разказват възхвално слово за бог Ерос и така ролята му за смисъла на диалога е второстепенна, то все пак е удачно да се осмисли дали замяната на μανιακός с μαλακός през вековете е била само стилистична.

От гледна точка на употребените прякори в текста, вариантът на Георги Гочев осмисля и името на бащата на Ерос по един интересен начин. Богът е дете от любовта между Афродита и Порос (Πόρος). Името на последния трудно се превежда на български, доколкото съществителното τό πόρος притежава широк аспект от значения, сред които „превоз”, „пролив”, „море”, „път”, „изход”, дори и „доход/постъпление” (оттук в гръцкия съществува и отрицателната форма ἡ ἀπορία – „безпътица”, „безизходица”, както и трудно решим проблем във философско отношение). Умелият превод на името Порос, в случай че не остане под формата на транслитерирана форма с бележка под линия, трябва да обхване качествата, които бащата на Ерос притежава в описаната реч на Сократ.

Вариантите отново се различават в значителна степен. Така в 203 D Георги Гочев превежда речта на Сократ, в която се описват качествата на Порос, по следния начин: „поклонник на хитростта, майстор на ключалките”, докато в текста на Михайлов същото е преведено чрез „жадуващ за разум и изобретателен”. Затова и във втория вариант Порос е Способ, което е в синхрон с изобретателността; докато в превода на Гочев тази сръчност на божеството е уловена чрез избора на име – Прихода.

С тези примери спецификите между двата превода не се изчерпват; те не касаят само стилистичните и смислови похвати, които преводачите използват, а засягат цялостното разбиране, което всеки един превод внася по отношение на античната култура (така например Георги Гочев вече издаде и своя превод на „Държавата” от Платон). Вслушвайки се в думите на един от мислителите, който през миналия век се опита да предложи свой автентичен прочит на античната философия – Мартин Хайдегер – не трябва да забравяме тривиалния на пръв поглед факт, че преводът не се състои само в пренос на значения от един език в друг, от чуждото езиково пространство в родното (или обратно). Намирайки се в границите на собствения си език, ние постоянно превеждаме думите, с които боравим; говоренето се явява в самото себе си превод, същността на който не се изявява само в това, че преводното и превежданото принадлежат към различни езици. Във всеки разговор, че дори и монолог, се осъществява изначален превод, а замяната на думи е само следствие на онова, което се е пре-вело в друга истина, в друга яснота, т.е. е станало възможно то да бъде запитано. Затова рефлексиите върху подобни текстове не касаят единствено стилистичната страна на проблема, а възможността в преведеното да се опитаме да доловим казаното, за да го разберем.

Husserl Circle Meeting: Chicago 2016

Husserl Circle Meeting: Chicago 2016

Dear Members and Friends of the Husserl Circle:

It is my great pleasure to announce that the forty-seventh annual meeting of the Husserl Circle will take place on June 15–18, 2016, at Loyola University Chicago. The conference will be held at the Water Tower Campus, which is conveniently located in the heart of downtown Chicago and in the close vicinity of Lake Michigan.

Presenters will have approximately thirty minutes. For consideration, please submit either (1) a full paper of approximately 4,500 words accompanied by a 150 word abstract, or (2) a more substantial abstract of at least 500 words clearly outlining the paper by February 1, 2016. Preference will be given to full paper submissions. Decisions will be communicated by March 1, 2016.

We are arranging special conference rates at one or two hotels near the conference location and will communicate details concerning lodging soon.

If you have any questions, please do not hesitate to contact me. I look forward to welcoming you in Chicago next June!

Hanne Jacobs, 
Convenor

Assistant Professor of Philosophy

Loyola University Chicago

info: Husserl Circle

10th URPh Annual Seminar 2016 - Imagination as an Act: Phenomenological Approaches

10th URPh Annual Seminar 2016 - Imagination as an Act: Phenomenological Approaches

дата: 25-29 април 2016

място: University of Liège (Белгия)

For its 10th edition, the Research Seminar will focus on the topic of imagination taken as a mental function which is different from both perception and conception.

Kant notoriously made of imagination some (rather floating) intermediary between the receptivity of sense experience and the spontaneity of understanding. By staying on the ground of descriptive psychology and by using the terms of "mental acts" or "mental functions" rather than of "faculties", Brentanians were able to analyse the elements/components of the act of imagination (intentional mode, real content, intentional content...), its founding relations with other kinds of acts, as well as the role it can play in the cognitive and evaluative functions of the mind.

Like sense perception, imagination involves hyletic components, which, as Husserl claims, puts it amongst acts of intuition and allows it to fulfill meaning intentions. However, unlike sensations, images do not present themselves on the mode of actuality, which means that they can only play part of the role of fulfillment: like sensations they provide concrete instances of what was thought in a general way, yet unlike sensations they do not confirm the effective reality of what was just conceived. They result either in a de-realising attitude towards the presented objects (which are explicitly taken as unreal) or in a suspensive attitude towards the ontological status of the presented objects (which are considered without concern for the question of their existence). Such a freedom from the question of actuality is also what allows imagination to consider unrealised possibilities. Now, to imagine possibilities is not the same as to conceive them. First of all, imagination considers singular and concrete possibilities while conceptual thought only considers general possibilities - it is not the same to think about "golden mountain" and to imagine one. Secondly, while considering possibilities, imagination seems to be restricted by some specific constraints: not all what is theoretically conceivable can be presented in space and time and therefore can be imagined - a "surface without colour", a "triangle which is neither scalene nor isosceles nor right-angled" or a "round square" can be conceived yet not imagined.

From such descriptive features of imagination result some essential epistemic, esthetic, moral and political functions.

By meeting their limits, imaginary variations help to identify material essences. The illustrative but also exploratory role of the construction of figures and diagrams supporting mathematical proofs confirms the importance of intuition in what first seemed to be a pure matter of understanding. And such intuition is not so much perceptive as imaginative, since figures are not given for their effective singularity but as standing for a lot of similar figures whose features can vary within some limits.

Imagination also provides concrete representations that help to "materialize" ideologies and facilitate their affective investment by connecting them with sensibility. This explains both the didactic efficiency of pictures and the fact that they can be instrumentalized. On another side, imagination allows to consider alternatives to the actual situation. By suspending the actual determinations and by unlocking ideologically shaped situations imagination works on many grounds as a critical tool: struggle against assigned identities, deconstruction of normative evidence, reconfiguration of common/shared territories, play with kinds and roles, and so on. The work of opening possibilities and promoting indecision which imagination often practices by using artistic tools (either literary or visual) allows new determinations.

In so far as it inhabits within the tension between concepts and sensibility, imagination is the function on which creativity stands. It allows the reconfiguration of the relations between sensibility and understanding, which are both mobilized by artistic creation. Through imagination, art throws us into some free play of the faculties since - as Romantics will say after Kant - it leads to two suspensions : suspension of the cognitive power of understanding (which determines sensibility according to categories) and, through de-realisation, suspension of the interested nature of sensibility.

The seminar aims at investigating such descriptive features and functions of imagination which separate it from both perception and conception. It will particularly be relevant to:

1. finely analyze the act of imagination (and its elements/components) on the ground of descriptive psychology, by contrasting it with perception, meaning intention, as well as with other mental functions such as memory;
2. study the specific role of the act of imagination (by contrast with sense experience and intellectual conception) within knowledge, but also within political and/or artistic representation and creativity

Invited speakers:

·         Margherita Arcangeli (Université de Genève)

·         Roland Breeur (Husserl Archives, KULeuven)

·         Chiara Cappelletto (Università degli Studi di Milano)

·         Annabelle Dufourcq (Radboud Universiteit, Nijmegen)

·         Augustin Dumont (Université de Montréal)

·         Kathleen Lennon (University of Hull, UK)

·         Alain Loute (Université Catholique de Lille)

·         Delia Popa (Université Catholique de Louvain)

·         David Rabouin (REHSEIS, CNRS)

Call-for-papers:

Proposals (title and abstract, maximum 700 words) are invited from senior researchers as well as graduate students, and must be sent to B. Leclercq (b.Leclercq[at]ulg.ac.be) by January 5, 2016. Please use only the electronic submission form (doc.txt)

The abstracts will be evaluated by the URPh board through a blind-review process. Acceptance or refusal will be notified by January 15.

Practical details:

The seminar will take place from April 25 to 29, 2016, at the University of Liège (Belgium).

Registration is not required for attendance. At the participant's request, the Philosophy Department will issue a certificate which can be used for doctoral certification (ECTS).

The talks will be in English and French. Passive understanding of French is recommended.

The Doctoral School does not cover the accommodation and travel costs of the CFP speakers. Information on accommodation is available.

Organizing committee:

Maud Hagelstein

Alievtina Hervy

Bruno Leclercq

Raphael Gely

Contact

maud.hagelstein@ulg.ac.be – ahervy@ulg.ac.be - b.leclercq@ulg.ac.be

Кризата в българските университети

Повод за това малко отклонение е този клип https://www.youtube.com/watch?v=zyr5kk-oLFo, който открих случайно. Първо искам да уточня, че знам колко банална е употребата на думата криза, тъй като за криза започва да се говори още през XX век, когато понятието все по-учестено циркулира от научните среди. Кризата се свързва с проблема за фундаментите в редица дисциплини и опитите за тяхното преосмисляне. Проблемът намира един от своите теоретични завършеци в текста на Едмунд Хусерл - "Кризата на европейските науки и трансценденталната феноменология". Проектът и интенцията в случая са други и те са видни от самото заглавие и негласното противопоставяне, което се оформя между науките и периода на криза, в който според Хусерл се намират и евентуалното решение на този проблем - феноменологията като алтернатива за кризата с началата или фундамента на частното знание. 

Отчитайки кризата в университета ще тематизирам само един от нейните аспекти, тъй като за други някак не чувствам нужната компетенция и осведоменост за да говоря. Става дума за порочната практика с броя на студентите и финансирането на един държавен университет. Преди няколко години, когато бившият вече министър на образованието Даниел Вълчев бе на посещение в ЮЗУ "Неофит Рилски", той изказа една своя теза, която аз напълно подкрепям: университетите трябва да бъдат като фуния, но обърната такава, т.е. всички трябва да имат равен достъп до правото за получаване на знания, но не всеки трябва да излиза от тази фуния. Или с други думи: всеки е добре дошъл да учи, но университетът трябва да спазва определено ниво на стандарти и да се допускат до дипломиране само кадри, които успешно покриват тези изисквания и критерии. 

Какво се случва иначе? - допуска се процес на обезценяване на знанието или на обезценяване на дипломите, защото:

1. В 90% от случаите студентите достигат до последен курс на своето обучение и, макар и с 1-2 години закъснение, успяват да се дипломират;

2. Уеднаквяването на образованието чрез диплома за завършен бакалавър всъщност прави така, че от цял випуск историци, всеки един от тях се влива в пазара на труда с професионална квалификация "историк", независимо от неговите компетенции и умения. По този начин университетите произвеждат кадри с дипломи, уеднаквяващи Х, който е покрил успешно нормите на системата и У, който е покрил минимално същите такива.

Оттук се появява и кризата в образованието, което създава от всички свои субекти дипломирани специалисти с различни квалификации; и вместо системата да селектира само онези с най-добри възможности, тя уеднаквява всички. Следвайки логиката на Дарвин ще оцелеят не само най-добрите, а всички, защото университетската система успява да ги приобщи. 

Докато образованието се мисли по подобие на предприятие, което има за своя функция да създава само образовани кадри, които да запълват определени работни места, до тогава ще има и подобни порочни практики. От друга страна субсидията на един университет и на един факултет се определя от броя на студентите, които учат там и за които студенти Държавата плаща субсидия:

Чл. 9. (1) Държавата упражнява функциите си по управлението на висшето образование чрез Народното събрание и Министерския съвет. (Закон за висшето образование, виж: http://lex.bg/laws/ldoc/2133647361).

Чл. 13. (1) (Предишен текст на чл. 13 - ДВ, бр. 48 от 2004 г., изм. - ДВ, бр. 107 от 2014 г., в сила от 01.01.2015 г.) Държавните висши училища се създават и осъществяват дейността си въз основа на предоставена държавна собственост и трансфери от държавния бюджет (пак там). 

Поставеният въпрос в дискусията от горния линк повдига отново въпроса за бъдещето на образованието и неговата форма на субсидия, която създава практиката университетите да приютяват т.нар. "мъртви души", но и да им позволяват успешно преминаване през различните нива на образователния процес. Пита се: трябва ли количеството да доминира за сметка на качеството?

Чел ли е Евгени Онегин трудовете на Адам Смит?

I. Основни понятия в теорията на Адам Смит:

Сред по-важните тези на труда на Адам Смит Изследване на природата и причините за богатството на народите биха могли да бъдат откроени някои по-важни такива. Богатството на обществата се създава чрез труда в процеса на производство. То зависи от населението, което е ангажирано с това производство, а така също и от нивото на производителност на труда. Началните глави на труда на Адам Смит започват с анализ на процеса на труда, при който ключова роля играе понятието за разделение на трудовия процес. От последното зависи и нивото на производителност. Целта на производствения процес е загубата на време да бъде сведена до минимум.

Главният двигател на едно общество и на неговия просперитет се оказва трудът. Възникването на разделението на труда Смит обяснява чрез склонността на хората към обмен, т.е. човек произвежда освен продукти, които са необходими за него, но още и такива, които остават в излишък. Именно те могат да се превърнат в стока за размяна с излишъците на други хора. Примерът, който Смит посочва в Богатството на народите, книга II, глава За природата, натрупването и приложението на капитала е, че натрупването на запас трябва да предхожда разделението на труда. Въведено е и понятието капитал, под което се разбира онази част от натрупания запас, която се очаква да донесе доход. Другата част от този запас отива за личните нужди или за частно потребление.

Тази идея на Адам Смит е важна, тъй като чрез нея се опитва да обясни процеса на производство в едно общество. То би могло да се изведе до положението Стока-Пари-Стока, под което се мисли движението на капитала (впоследствие в Капиталът Карл Маркс застъпва обратната теза по отношение движението на капитала, а именно че последният се формира чрез процеса: Пари-Стока-Пари, като при неговия анализ акцентът е даден изцяло върху формирането на принадена стойност или печалба от страна на капиталиста). Съответно капиталът може да се прилага по два начина: 1. или за производство и купуване на стоки или за 2. подобрение на земята (т.е. влагане на допълнителни инвестиции към основния капитал).

Според Адам Смит търговецът намира за по-лесно да купува стоки с пари, отколкото пари със стоки не защото богатството се състои в притежанието на повече пари, отколкото стоки, а защото парите са установено средство за търговия, срещу което се дават стоки в замяна. Това е директна критика към учението на меркантилистите, тъй като за самия Смит натрупването на монети и ценни метали не се счита за съкровище.

Обработването на земята е в основата на просперитета на един народ. Смит осъжда многократно, както хората, които не произвеждат нищо (тъй като и те се издържат от годишния продукт на земята). Затова той пише: "както капиталът на отделното лице може да бъде увеличен само с това, което то спестява от годишния си доход или от годишната си печалба, така и капиталът на обществото (…) може да бъде увеличен само по същия начин" (Смит 1983: с.326). По този начин главните фактори за богатството на едно общество са: разделението на труда, нарастването на капитала и държавната намеса в икономиката.

Адам Смит е сред мислителите, които полагат основите на понятието за стойността на един продукт. Тя се определя от полезността на даден предмет (неговата потребителна стойност) и от възможността за придобиване на други предмети (неговата разменна стойност).

II. Характеристика на понятието икономика в контекста на романа Евгени Онегин:

На анализ е подложен следния цитат от романа на А.С. Пушкин Евгений Онегин:

Зато читал Адама Смита
И был глубокой эконом,
То есть умел судить о том,
Как государство богатеет,
И чем живет, и почему
Не нужно золота ему,
Когда простой продукт имеет.
Отец понять его не мог
И земли отдавал в залог.

Контекстът, в който откъсът е интерпретиран обхваща няколко нива: едното е чисто историческото. В него се подлагат на анализ както историческия хоризонт, в който романът на Пушкин възниква, така също и политическите условия, които са изразени в посочения цитат. Целта е да се анализира контекста, в който романът Евгени Онегин вплита трудовото учение на Адам Смит. Преди конкретния анализ е необходимо да се направи една съвсем малка преводаческа бележка по отношение на смисъла. Трудът на Адам Смит носи заглавието Изследване на природата и причините на богатството на народите, а Пушкин употребява думата государство – държава. В полето на съвсем различна (т.е. литературоведска) интерпретация остава въпросът за езиковата употреба на понятията народ и държава. Факт е обаче, че тази разлика следва да бъде направена, ако анализът трябва да остане обективен в своите цели.

            Анализът на цитата ще започне с историческия контекст, при който възниква романа на А.С. Пушкин – това в Русия от началото на 19-и век. Обръщайки поглед на икономическото положение на Русия, то в пъти изостава пред това на западноевропейските държави, като например Англия и Франция. По-сериозно съприкосновение със Запада Русия среща след войната с Наполеон. Просветителският век, който започва с реформите на Петър Велики (1682 – 1721), продължава и при неговата най-успешна наследница – Екатерина II (1762 – 1796). Реформите, които двамата предприемат са насочени както към модернизиране на Русия, така също и към нейният икономически възход. В териториално отношение страната има предимството да разполага с голяма площ. Единствената пречка, която се намира пред бързото й икономическо развитие (според теорията на Адам Смит) е проблемът, който съществува с крепостното право.

            Започналите реформи рязко намаляват при управлението на Александър III и особено при Николай I. А.С. Пушкин е сред хората, които подкрепят модернизацията на Русия, нейното отваряне към Западния модел на управление (т.е. заимстване на успешни стратегии и визии за икономическото и културно развитие). Войната с Наполеон обаче оказва неблагоприятно влияние на наследниците на династия Романови. Голяма част от военния елит са хора, образовали се във Франция, т.е. те са запознати с модерните и нови идеи, които по това време са на мода – идеите на френското Просвещение (свобода, равенство, братство). Пушкин е сред писателите, които подкрепят протестите на декабристите и също се обявява срещу политиката на бездействие и стопиране на всякакви бъдещи реформи. Това поражда и неговото недоволство и е сред един от главните мотиви за създаване на поемата Евгени Онегин.

            Затова поемата на Пушкин е директно обвързана с историческите събития от неговото време. С каква цел му е било необходимо да използва авторитета на Адам Смит? Като начало 1) учението на Адам Смит е не само модерно и дискутирано в страните от Западна Европа, но и се опитва да рационализира една нова сфера от социалния живот, която засяга пряко, както управляващите, така също и обикновения народ и 2) според икономическото учение на Адам Смит именно земята е източникът, който създава богатство. Огромна част от населението на Русия е селско, т.е. една правилно проведена икономическа политика би била от полза както за владетеля, така също и за просперитета (и свободата) на руския селянин.

            Въпросът, който изниква пред Пушкин и неговите съвременници е следният: възможно ли е позитивно икономическо развитие на Русия в условията на имперско самодържавие (периодът обхваща управлението на император Николай I)? Адам Смит многократно подчертава в Богатството на народите значението на селото за икономическото развитие на града и на народа в цялост. Земята създава както готовия продукт, който бива изкарван на пазара за продан и с него селянинът си възвръща вложените пари, така също поражда и излишък (или печалба).

            Според възгледите на Адам Смит в едно общество съществуват три основни класи, всяка една от които използва съответната част от годишния продукт, произведен от земята: "Целият годишен продукт – пише Адам Смит – на земята и труда на всяка страна, или – което се свежда до същото – цялата цена на този годишен продукт, естествено се разпада (…) на три части: рента от земята, работна заплата и печалбата от капитала, и образува дохода на три различни класи на народа: онези, които живеят от рентата, онези, които живеят от работна заплата, и онези, които живеят от печалбата" (Смит 1983: с. 251). Разделението на обществото в Русия не изпълнява следното условие по няколко причини. Доколкото можем да говорим за класи, то имаме: дворянство, селячество и аристокрация (т.е. владетеля и неговото семейство). Продуктът, който земята произвежда обаче не е правилно организирана, тъй като голяма част от продукцията отива за дворянството, което реално я притежава. По този начин то само консумира продукта, а не го използва за продажба и по-нататъшни инвестиции, т.е. дворянството не превръща земята в източник на печалба.

            Според тезите развити от Адам Смит в Богатството на народите индивидът, който не мисли в перспектива, т.е. по какъв начин трябва да се инвестира в земята (с цел увеличаване на капитала) е обявяван нееднократно за прахосник. Този ход е вреден както за отделния земевладелец, така също и за държавата: "всичко, което намалява способността му да обработва земята, неизбежно държи най-важната част от държавните приходи под равнището, което би могло да бъде достигнато иначе" (Смит 1983: с. 807).

            Без да бъде излишно отклонение от основната тема, то през 1829 г. Пушкин пише съчинение, което днес е известно под заглавие Роман в проза. Някои изследователи виждат в текста наченки на Евгени Онегин заради сходния сюжет, който авторът изгражда. Още по-важното тук е, че името и учението на Адам Смит отново се споменават. Контекстът на употреба е по-широк и се добива по-голяма яснота начина, по който Пушкин интерпретира теорията на английския икономист. Цитат на едно от писмата на героя Владимир гласи следното: "Не аз, а ти си изостанал от твоя век – и при това с цели десетилетия. Умозрителните ти и важни разсъждения принадлежат към 1818 година (…) Имам честта да ти съобщя, че днес всичко това се е променило. – Френския кадрил замени Адам Смит, всеки се забавлява както намери за добре. Аз следвам духа на времето" (Анинкин 1999: с.65).

            Героят на Пушкин също принадлежи към тогавашната аристокрация. Както беше споменато именно тази класа притежава правото да има, да продава и купува земя. Селяните са заприходени към земята (те са крепостни, продават се заедно със земята и се водят на практика мъртви души). Същата тази спомената аристокрация е заменила сериозното обсъждане на проблемите с френския кадрил, т.е. пред тях не стои проблемът за това, по какъв начин земята следва да произвежда капитал. А. Анинкин, в своето изследване върху творчеството на Пушкин, отделя специално внимание на темата за икономическата наука и времето на руския автор. В годините между 1810 – 1820 г. голяма част от аристокрацията се увлича от модерната за времето си нова наука икономика. Имената на Адам Смит и други икономисти са част от разговорите, обсъждани на балове и вечеринки. 1802 – 1806 г. вече е налице и първият цялостен превод на Адам Смит на руски език (осъществен от проф. Христиан Шлецер). До към средата на XIX век политическата икономия се асоцира основно и предимно с името на Адам Смит.

            Както бе посочено, на преден план излиза проблемът за икономическото развитие на Русия и за осъществяване на постепенния ръст на капиталистическите отношения. Заедно с това актуална тема става и тази за свободата на крепостните селяни. Именно декабристите са тези, които чрез учението на Адам Смит, отъждествяват икономическа и политическа свобода. Учението на Смит отхвърля крепостното право, считайки че то само възпрепятства развитието на производителните сили (за Смит за да бъде ефективен трудът, следва да бъде осъществено неговото правилно разделение. С това се покачва и ефективността му): "човек, който не може да придобива собственост – пише Адам Смит, - не може да има друг интерес, освен да яде колкото е възможно повече и да работи колкото е възможно по-малко" (Смит 1983: с.376). Частната собственост също е понятие, което не присъства в речника на руското общество от периода 1810 – 1820 година. При положение, че селяните станат собственици на своите земи, то това би ги направило независими на пазара (а също и от властта).

            Ясно става защо четенето на класици като Омир или Теокрит е несъстоятелно. Произведенията им са неактуални към събитията от тогавашната епоха. Затова и самият Онегин ги чете колкото да бъде запознат с тях. За движението на декабристите изучаването на Адам Смит е от полза. В Евгени Онегин срещу позицията на Адам Смит и неговото учение е противопоставена тази на меркантилистите, според които богатството на една нация е в парите. Не случайно бащата на Онегин не разбира, че запазването на земята би му донесло сигурен и продължителен във времето капитал. Онегин е чел Адам Смит, т.е. той е запознат с идеята, че за да имаме капитал или лихва, парите е нужно да бъдат в обръщение – да се продава продукт и с парите да се инвестира в нов.

Не нужно золота ему,
Когда простой продукт имеет

Златото не създава продукт. В това се основава и критиката на Адам Смит към учението на неговите предходници, меркантилистите. Продуктът задвижва ръста на печалба. Неговото движение – покупка и продажба – са в основата на просперитета на един народ. Последният е богат не когато има голям златен резерв, а когато произвежда продукт, който продава (превръща в стока) и след това отново инвестира в производството. В Богатството на народите четем: "на обикновен език парите често означават богатство и тази двусмисленост на израза е направила тази разпространена представа толкова привична за нас, че дори онези, които са убедени в нейната абсурдност, са склонни (…) да я приемат като несъмнена и неопровержима истина" (Смит 1983: с. 432).

В учението на икономистите не фигурира понятие като простой продукт, доколкото те говорят по-скоро за чист продукт (produit net). Логиката на Пушкиновия текст обаче се движи в тази линия на критика срещу меркантилистите и защитава изцяло идеите на Адам Смит. Чистият продукт е сред основните понятие на физиократите и тяхната теория, според която продукт се създава само в земеделието.

Анинкин дори привежда пример от творчеството на Карл Маркс, който касае посочения цитат: "в поемата на Пушкин – пише Маркс – бащата на героя не е способен да разбере, че стоката е пари. Нито, че парите са стока" (Анинкин 1999: с. 193). Карл Маркс изтъква също, че бащата на Онегин не разбира истинската функция на земята. За него тя е непотребна докато директно не се превърне в своя еквивалент – пари, т.е. за дворянина от XIX век от земята няма пряка полза. Затова мъдростта на Онегин, продължава разсъжденията си Маркс, е по-скоро абстрактна, доколкото разбира, че на Русия са й необходими пари, но тяхното изкарване е възможно чрез търговия. За последната обаче е наложително постоянно наличие на продукти за продажба. Такива обаче не се произвеждат, тъй като земята не се възприема като бъдеща инвестиция.

В състояние ли сме тогава изобщо да говорим за икономика в състоянието, описано от А.С. Пушкин? Разглеждайки теорията на Адам Смит, то става видно, че в основата на модерните (за тогава) общества разделението на труда е принципът, който движи икономическото развитие. В т.нар. примитивни общества всеки си набавя сам продуктите и нещата, от които има нужда. Когато нещо му е в излишък, той е готов да го размени с излишъка на някой друг. Целта на политическата икономия, по Смит, е да се увеличи износа на изделия от местната промишленост, т.е. да се способства върху това отделният индивид (въпреки неговата егоистична природа според Смит) да не произвежда единствено за себе си, а да разменя. Посредством търговията, вътре в страната и между отделните страни, се увеличава потреблението.

От гледна точка на земеделието (какъвто е примерът с Пушкин и Евгени Онегин) е необходимо земевладелецът да бъде поощряван да обработва своята земя, т.е. да не създава продукт единствено за самия себе си и за данъка, който дължи на земевладелеца. От това се създава мислене в перспектива, което е от полза и за отделния индивид и за народа в цялост.

III. Кое от наследството на Адам Смит остава в сила и днес?

            Би могло да се каже, че предприемачеството все още е сред главните движещи сили на модерната икономика, а така също и важен фактор за конкуренцията. Въпреки че при Смит тази тема се свързва предимно със собствениците на капитал, то именно Смит е сред първите, които отчитат този фактор. Разделението на труда и по-голямата ефективност, която следва от него, също е нещо обичайно за модерната икономика. Впоследствие, в исторически план, тази теза на Смит ще се развие до положението, че всеки трябва да има професия, която да изпълнява (с това се преодолява и модела на обучение на чирака от калфата, тъй като създава условие за нови работни места и способства за развиване на нови професионалисти в различни сфери).

Смит отчита и свободата на свободна конкуренция, която е в основата за развитието на икономиката на една държава, която трябва да подпомага именно свободната конкуренция и да не позволява въвеждането на монополи. Държавата трябва да се намесва единствено за да обезпечава пазарната конюнктура и нормалните условия за функциониране на пазарния механизъм. Конкуренцията е процес на взаимодействие между отделните производители, който е благоприятен за крайния потребител. Свободното образуване на цените се образува според търсенето на една стока – това положение също е "модерна догма", която има своите първооснови в трудовото учение на Адам Смит.

            Важен е и акцентът върху външната търговия (Смит разисква основно отношенията на Англия с Америка, но положението е валидно изцяло), която благоприятства износа на изделия от местната промишленост, т.е. спомага за повишаването движението и произвеждането на стоки и съответната печалба от тях. Пазарът трябва да бъде свободен, т.е. отделните страни следва свободно да търгуват помежду си, без да им бъдат налагани ограничения. Определено тезите на Смит относно движението на стоките, конкуренцията и пазарната икономика и нейното развитие са сред идеите, които все още са актуални и днес.

IV. Кои от неговите изводи не са потвърдени от историческия опит на нашето настояще?

         Може би най-голямата догма в учението на Адам Смит е свързана с темата за цената или стойността на годишния продукт се разпада на: работна заплата, печалба и рента. Признавайки, че в стойността на единичния продукт, освен тези доходи, влиза също така и стойността на потребителните средства за производство, Смит утвърждава, че тяхната стойност се създава от живия труд в другите отрасли. Така в крайна сметка стойността на съвкупния обществен продукт се свежда до сумата от доходите, т.е. стойността на сумата на средствата за производство, създадени от труда на предходната  година на постоянния капитал би изчезнала.

            Смит игнорира ролята на постоянния капитал като елемент на стойност. Това се явява и пречка пред трудовото му учение за един детайлен анализ на простото и разширено производство на дадено общество. Друга негова проблемна черта от изводите в Богатството на народите е че бива игнорирана разликата между двойнствения характер на труда, а така също не се отчита и разпада на доходите на нова стойност, създадена от абстрактния труд.

           

Литература:

1. Бартенев С.А. Экономические теории и школы (история и современность): Курс лекций. – М.: БЕК, 1996.

2. Смит А. Богатството на народите. – С.: Партиздат, 1983.

3. Пушкин А.С. Евгени Онегин. – С.: Захарий Стоянов, 2006.

4. Анинкин А.В. Пушкин, Россия, современность. – М.: Наука, 1999.

5. Normano J.F. The Spirit of Russian Economisc. – N.Y.: Johny Day, 1945, 1998