Как може да се „преобърне“ истината в контекста на Мартин Хайдегер?

Параграфът, в който тази тема се тематизира, носи заглавие Истината в платонизма и позитивизма. Опитът на Ницше да „преобърне“ платонизма, изхождайки от основополагащия опит на нихилизма. Съответно трябва предварително да се обърне внимание на няколко неща: 1) изборът на Хайдегер да съпостави и противопостави „платонизъм“ и „позитивизъм“, съотв. трябва да се разбере правилно, защо това е направено. 2) по какъв начин Ницше осмисля понятието „нихилизъм“ (основно в съчинението си „Воля за власт“) и 3) какво представлява самото „преобръщане“, поставено от Хайдегер в кавички.

Следва да се започне от питането, какъв е проблемът на Хайдегер с платонизма не само в текста, посветен на Ницше, но и в мисленето му изобщо? Връщам се малко назад. Текстът на „Ницше“ е създаден като курс от лекции, които Хайдегер чете в периода 1936-1940 г. в университета във Фрайбург (а между 1940-1946 г. пише и допълнително статии по темата, свързана с нихилизма). Преди това, през 1930 г., излиза текст, публикуван впоследствие в сборника Wegmarken, заглавието на текста е „Платоновото учение за истината“ [Денков, Д., Тодоров Х. (съст.), Хайдегер, М. Същности, ГАЛ-ИКО, 1993, 1999]. Посочвам този текст само поради една причина. В него се споменава една теза, която имплицитно се съдържа в текста върху Ницше, но не е отново повторена в параграфа за „преобръщането“. Ето какво се казва в текста за Платон и начина, по който мислим за истината: „едно изказване е истинно, когато това, което то има предвид, се съгласува с нещата, относно, които се изказва“ (Хайдегер, 1999: 33). Важно е да се акцентира върху това, че изказването се съгласува [препращам към т.нар. кореспондентна теория за истината на А.Тарски] с нещата (вместо изказване можем да поставим и „представа“). Това е едно латинско изречение, което Хайдегер обича да повтаря и на други места, а именно: Veritas est adaequatio rei et intellectus [в превод на Хайдегер: истината е нареждане на нещата на познанието].

Заигравката с платонизма идва от начина на превод на εἶδος, което постепенно се мисли като „представа“ (на немски съотв. Vor-stellen. Vor ви е предлог за място (пред + Дателен падеж), а глаголът stellen е със значение, че нещо е някъде, намира се еди-къде си, стои (коренът препраща към Gestalt)). В подобна интерпретация на истината, наречена платонистка, представата е удвоеното/уподобеното на онова, което трябва да се познае. Съществуващото (Seiende) се определя от неговото битие, т.е. от идеята, ἰδέαι. Идеите са онова, за което внимаваме (буквално по текста), когато отправяме поглед към вещите/нещата откъм тяхната същност (Д. Денков превежда с израза „каквина“). Способни сме да видим онова, което превръща (единичният) стол в (общ) стол или неговата столовост (доколкото тук езикът трябва да се насили). Това е начин вещта да се съзерцава в нейната същност и класически подход при интерпретиране на проблема за битието и истината (да се достигне до същността на истината, до същността на битието – как обаче съществува тази същност? И къде?). Затова в европейската метафизика традиционно познанието се съобразява с т.нар. свръх-чувствено (Über-sinnliche), с идеята – да се явява като чувствено незримо доколкото чистото и нечувствено познание се нарича теория (θεωρία). Познанието бива мислено като теоретично познание, в което се търси същината.

Затова с „платонизъм“ е изведен един доста широк диапазон от европейската метафизика, който не касае само философията на Платон, а стандартния начин да се мислят битието и истината. Подобно разбиране за битие притежава своя смисъл само на почвата на метафизиката. Следователно, когато разсъждаваме за „вечната и неизменна същност“ на науката (на Бог, например също), то мислим в рамките на европейското понятие за знание. Получило се е така обаче, че „теоретично“ и „практично“ (особено при Кант с двете критики!) се отличават като две отделни сфери. Но и двете – практическа и метафизическа – сфери водят своето начало все от метафизичната основополагаща нагласа. За да се схване интерпретацията за „платонизма“ на Хайдегер, по някакъв начин цялата философия след Платон трябва да се мисли в контекста на горните проблеми. От и след Платон, но до Ницше.

Къде обаче е ролята на позитивизма? Хайдегер се спира само в няколко параграда върху дефиницията си/разбирането си за това, що е позитивизъм. В този случай винаги става въпрос за някакво пред-положено (Vor-liegende) и пред-поставено (Vor-gesetze), за такова се счита чувственото възприятие (т.е. обратно на т.нар. платонизъм, където водещо е свръх-сетивното). Но методите и способите на платонизма и позитивизма, в интерпретацията на Хайдегер, са сходни, подобни на двете лица на една и съща монета.

Ницше не може да бъде вписан в нито една от двете концепции, доколкото за него „истина“ означава познатото в истинното. Но затова и мисълта на Ницше в известна степен не отива по-далеч от установеното в западноевропейското мислене. Но тук истината установява отношение между изкуство и научно-теоретично познание (тази разлика е важна за провеждания по-нататък анализ на мимезис-а от страна на Хайдегер). Изкуството при Ницше е схванато откъм страната на художника, като съзидание, свързано с красотата (а не като теоретизиране на различните художествени форми). Въпросът тук е: защо за Ницше отношението между изкуство и научно познание се възприема като разпад?

На едно място в текстовете си Ницше директно пише: „Моята философия е преобърнат платонизъм: колкото по-далеч от истинното съществуващо, толкова по-чисто, красиво и добре“; именно в „късното“ си творчество Ницше изгражда акцента върху тази своя представа за преобръщане на платонизма. Как обаче да мислим това преобръщане, след като, видяхме вече, че платонизъм и позитивизъм – замяната им едно с друго – е просто „обръщане на същото“, „на едното, откъм другото“, но не и преобръщане?

В една част от текста Хайдегер казва приблизително дословно следното: да „преправиш“ платонизма означава да превъртиш отношението на мяра: онова, което в платонизма се намира като най-ниско и постоянно се стреми да се съизмерява със свръхсетивното, трябва да се възвиси и да постави свръхсетивното на своя служба/под своя опека. Само в такова преобръщане чувственото става автентично съществуващо (а не под-чинено, при-лежащо, пред-ставимо). За да разберем правилно, в контекста на Ницше, тази „процедура“, трябва да отчетем още няколко важни контекста.

Докато води лекции в Базел Ницше многократно чете текстове върху Платон (макар тук да се открива влиянието на Шопенхауер, който според Хайдегер, тълкува превратно философията на Платон и Кант и самият Ницше не е беззащитен към тази клопка [Допълнително около „скъсването“ със старото в: Ницше contra Вагнер]). Хайдегер се позовава на тезата, изразена в „Бог е мъртъв“, която свързва с основополагащия опит на Ницше все по-дълбоко да осмисля събитието на нашата история. За него именно в това се състои нихилизмът (Ницше постоянно говори за този опит с тук-битието/da-sein).

„Бог е мъртъв“ не е атеистичен тезис, а формула, която изразява основополагащия опит на събитие на нихилизма в западноевропейската история. Какво обаче трябва да се разбира под „нихилизъм“? – в контекста на Ницше това се свързва с историческия факт, в които висшите ценности се обезценяват, всички цели се изпразват от своето съдържание и всички оценки започват да си взаимопротиворечат. Не съществуват цели в и чрез които биха могли да се съберат в единство всички сили на историческото da-sein; няма вече цел, преизпълнена с такава сила (алюзия със заглавието на Ницше Wille zur Macht, “wille” от модалния глагол wollen), чрез която тази цел да подчини на себе си da-sein без остатък и да го разкрие творчески. Подобно целеполагане Ницше разбира като метафизическа задача на подреждане на съществуващото в цялост. Целеполагането не може да бъде изчерпано чрез теоретични основания. Обосноваването на целта е пробуждане на тази сили, които надделяват над поставената цел с мощта на задълженост, която превъзхожда всичко и властва над всичко. Само така историческото da-sein може да израства в откритата за тази цел област.

В съществуващото вече не се достига волята за мощ (нарочно не използвам „власт“ заради политическите алюзии), а това е така, защото тази сила отдавна отслабва и се превръща в своя противоположност. Желаното, идеалът е нещо свръхчувствено, което се тълкува като автентично съществуващо (според традицията на платонизма). Затова, според Ницше, християнството се явява платонизъм за народа.

„Преобръщането“ на платонизма не е механическа замяна на една гледна точка (тази на платонизма) с друга (тази на позитивизма). „Преобръщането“ следва да се мисли като низвергване на свръхсетивното (традицията на метафизиката) като идеал, „преобръщането“ касае решаването на въпроса спрямо това, какво представлява съществуващото. Това „преобръщане“ се направлява от волята за преодоляване на нихилизма, съхранява се като нещо от самосебе си разбиращо се с общата убеденост на платонизма в това, че истината на съществуващото трябва да се търси по пътя на познанието. Според случилото се „преобръщане“ чувственото (а не вече свръх-чувственото) става истинно и като съществуващо именно то трябва да утвърди основната област за ново утвърждаване на da-sein (докато платонизмът утвърждава свръхсетивното като автентично съществуващо).

Във водената борба с нихилизма трябва да се утвърждава творческият живот, преди всичко изкуството доколкото именно то твори от сферата на чувственото. Изкуство и истина, творчество и познание, се фокусират в един водещ ракурс, отнесен към спасение на чувственото. Затова в „преобръщането“ не трябва само да се осъществи замяна на едно с друго, на свръхсетивното (платонизъм) с чувствено (прагматизъм), а трябва да се започне откъм сетивното, но откъм творческото (себе)утвърждаване на сетивното, едва след което отношението може да се счита вече не за размяна, а за пре-обръщане на водещите роли (доколкото метафизиката е утвърждавала свръхсетивното, сега трябва да се утвърждава, а не заменя, сетивното).