Кои бяха най-критикуваните албуми от 90те

Отново към любимата ми тема - музиката от 90те. Въпреки стиловите си разлики, албумите споделят обща естетика, която определя поп културата на онова десетилетие. Като началото това е комерсиализацията или това е музика, създадена с математическа прецизност за постигане на незабавен радио и клубен успех. Всичко – от структурата на песните (куплет-припев-куплет) до темпото и кукичките (hooks) – е оптимизирано за максимална запомняемост с първото слушане.

Колко познато, нали! Защото модерните стрийминг платформи днес боравят единствено с това, с алгоритъма, който намира, сравнява и предлага музиката, която може да ви хареса. Е, нещата започнаха именно с тези първоначални опити. 

Ироничност и ескапизъм. 90те бяха както годините на рок музиката и музикалните ескперименти, така и годините, които отхвърлиха мрачния реализъм на грънджа от началото на десетилетието. Той предлага чист, понякога абсурдистки ескапизъм и парти атмосфера, отразяваща икономическия подем и оптимизма на предмилениумната ера. Тук би трябвало да направя препратка към Маргарет Тачър, но няма да политизирам... 

Друга черта, която днес е повече от даденост, е т.нар. използване на семпли. При тенденцията Shiny Suit Hip-Hop екцесът се изрази в директното „заемане“ на цели мега-хитове от 70-те и 80-те. Вместо иновативно самплиране и преосмисляне на музиката, се вземаше познатият рефрен, за да се гарантира сигурен хит, което бе критикувано като липса на оригиналност. Заедно с това се породи и едно опростяване на текстовете като послание. При бъбългъм и евроденс жанровете текстовете бяха сведени до ниво на детски песнички, звукови онматопеи („Boom, boom, boom“, „Barbie Girl“, „Mambo No. 5“) или повтарящи се слогани. Това бе направено съзнателно, за да се преминат езиковите бариери на глобалния пазар, но доведе до лирическа баналност. 

Не на последно място и новата наука в кавички, маркетингът започна да играе голяма роля за изграждане на музиката като успешен продукт, в който акцентът е върху продажби, влияние, класации и други мимолетни успехи. 

Тук са само някои от примерите за подобни албуми.

Spice Girls – Spice (1996)

В средата на 90-те британската сцена бе доминирана от бритпоп състави като Oasis и Blur, а глобалният пазар все още се съвземаше от залеза на грънджа. Spice внесе ярка танцувална поп естетика, продуцирана от екипа Absolute и Ричард Станард.  Концепцията за петимата членове бе създадена чрез кастинг, което накара критиците да ги определят като маркетинг стратегия без истински артистичен интегритет. Последното за мен е леко спорно, защото момичетата бяха една еклатична неинтегрируемост. 

Албумът продаде над 23 милиона копия и доказа, че поп музиката за тийнейджъри отново е най-доходният сектор в индустрията. С това се създаде и истерията по т.нар. „Girl Power“: Ребрандирането на феминизма в достъпен, комерсиален визуален стил промени начина, по който лейбълите продават женски поп групи. Албумът проправи пътя за Britney Spears, Christina Aguilera и десетилетия последващи момичешки групи. Уви, в днешния му вид феминизмът вече е особена форма на комунизъм. Но и тази тема я затварям тук. 

Cher – Believe (1998)

В края на десетилетието Cher е на 52 години и е възприемана предимно като носталгична рок/поп икона. Албумът е съзнателен опит за навлизане на евродейнс пазара с помощта на продуцентите Марк Тейлър и Брайън Роулинг.

Внимание, именно леля ни Шер се води първата, която използва един нов похват в този албум, това е аутотюнът! 

Преди този албум софтуерът Antares Auto-Tune се използва дискретно за коригиране на фалшиви тонове. Продуцентите на Cher го настройват на екстремна скорост на реакция (0 ms), създавайки роботизирания гласов ефект.

Музиката бе критикувана като генеричен клубен поп, лишен от дълбочината на предишните ѝ рокови балади. За мое лично щастие Шер повече не се разголваше пред млади войничета, но пък естетиката на този албум често е определяна и като прекалено гей. 

Този случай промени звука на XXI век. Без Believe естетиката на жанрове като модерен EDM, синтпоп, както и кариерите на артисти като T-Pain, Kanye West (808s & Heartbreak) и съвременния трап/R&B щяха да изглеждат напълно различно. И не само, нашата родна чалга също може да се похвали, че усвои това нововъведение доста успешно.

Puff Daddy & The Family – No Way Out (1997)

Издаден след трагичната смърт на The Notorious B.I.G., албумът капсулира прехода на хип-хопа от мрачния уличен реализъм към масовия блясък. Това беше и любимата ми ера, в която Лил Ким и Фейт Еванс преносно се дърпаха за косите. Война, която днес виждаме, доста ниско преразказана от Карди Би и Ники Минаж. Уви! 

За разлика от иновативното пренаписване на битове, Шон Комбс (Diddy) използва директно големи отрязъци от световни класики (като Every Breath You Take на The Police за I'll Be Missing You). И все пак това е вероятно едно от стойностните парчета на Пъф или Пи, или както и там да се нарича днес. 

Албумът предефинира рапа като луксозен поп жанр. Всичко – от визуалните видеоклипове с висок бюджет до стилистиката – насочи хип-хопа към глобалния шоубизнес. Мда, Пъф пръскаше колосални суми за видеоклипове, които никой днес не си спомня... Но пък No Way Out установи формулата, според която разпознаваем поп сампъл от 80-те, комбиниран с модерен бит, гарантира оглавяване на световните класации — модел, който се използва интензивно и до днес.

Водещото парадоксално явление на поп музиката от 90-те години е, че най-критикуваните албуми често се оказват най-влиятелните. Това десетилетие служи за мост между традиционния аналогов музикален свят и днешната дигитална, хипер-комерсиализирана реалност. Тези албуми дефинираха концепцията за музиката като чист потребителски продукт. Формулата бе изчистена от излишна сложност и фокусирана върху едно: незабавна реакция на слушателя (кукичка/hook). Това постави основите за днешната алгоритмична ера (Spotify, TikTok), където дадена песен трябва да грабне вниманието в първите 3 до 5 секунди. Чрез опростяване на текстовете (често на елементарен английски или с онматопеи) и използване на общочовешки парти теми, Евроденсът, Бъбългъм попът и Латино вълната премахнаха езиковите и културни бариери. Поп музиката за първи път стана наистина глобална и унифицирана.