Защо Гьоте не успява да се срещне с Витгенщайн?

Преди да съм забравил, на български език имаме прекрасни преводи на Томас Бернхард от Любомир Илиев. В случай, че НЕ сте попадали на нищо от австриеца, тогава кръгом към първата библиотека или книжарница и се оставете да бъдете обладани от литературния език на този шегобиец Бернхард.

Това томче с разкази си купих в Клагенфурт, посещението ми беше свързано с Роберт Музил, но нямаше как да не вляза в книжарница и не си взема нещо от любимия Бернхард. И така, да се опитам да кажа нещо по темата ... 

В разказа си „Гьоте умира“ („Goethe schtirbt“) Томас Бернхард създава гротескова и абсурдна литературна провокация. В центъра на сюжета е великият Йохан Волфганг фон Гьоте, който на смъртното си легло през 1832 г. е обзет от фикс идеята да се срещне с австрийския философ Лудвиг Витгенщайн – исторически абсурд, тъй като Витгенщайн се ражда едва през 1889 г. Томас Бернхард използва сгрешеното изписване „schtirbt“ (вместо правилното „stirbt“ – умира) като директна иронична провокация срещу немското образовано общество (Bildungsbürgertum). Защо обаче? 

Немската дума за смърт (sterben) звучи точно така [штирбт], но се пише със st. Като изписва думата фонетично и почти народно, Бернхард моментално сваля Гьоте от свещения му пиедестал и превръща величествения момент на неговата смърт в панаирна комедия. И точно тук Бернхард започва да разгражда високото, Канона, Светая светих на немската литература! За немскоезичната публика Гьоте е символ на езикова чистота и съвършенство. Да сбъркаш правописа в заглавие, свързано с него, е културно богохулство — точно това, което Бернхард цели. Още преди да отвориш книгата, заглавието ти подсказва, че вътре няма да откриеш почитание и историческа достоверност, а абсурден театър и безпощадна сатира, нещо ала Плешивата певица, ако мога да направя тази малка препратка. 

За какво става дума в текста... Гьоте изпраща двама свои довереници в Оксфорд и Кеймбридж, за да доведат Витгенщайн. Пратениците пристигат в Англия точно в деня на смъртта на философа и се завръщат с празни ръце, без да смеят да съобщят истината на умиращия поет. Велик! Признавам си, че първоначално пресмятах наум, дали пък няма някакъв шанс единият да се е родил в годината, в която другият е починал. Някъде по средата на не много дългия разказ, усетих, че ме пързаля и ме води за носа. Мда, за миг повярвах! 

В типичен за Бернхард стил Голямото трябва да бъде видяно като недовършено, като несъвършенно и само така то ще стане човешко.  Затова тук традиционният образ на Гьоте като пазител на класическия хуманизъм е напълно срутен. Умиращият поет обявява себе си за „убиец на немския език“, който е заблудил цяла една нация и е парализирал литературата за векове напред – но добавя с ирония: „Но на какво ниво само!"

В текста Гьоте поставя „Трактата“ на Витгенщайн далеч над собствения си „Фауст“. Той вижда във Витгенщайн своя истински философски наследник и копнее за разговор върху границите на езика и съмнението. Само си представете, възможен ли е един такъв разговор. Какво биха си казали тези двама мислители. Тук вече може да си направите множество теми за собствен разказ. 

Ако тази невъзможна среща се беше състояла, Лудвиг Витгенщайн най-вероятно щеше да се отнесе към Гьоте с комбинация от дълбок респект и безпощадна логическа деструкция. Докато Гьоте вярва в поетичната сила на думата да улови цялата вселена, Витгенщайн би му напомнил известната си теза от Трактата: „За това, за което не може да се говори, трябва да се мълчи.“ Той би посочил на Гьоте, че голяма част от метафизиката и метафорите му са просто „езикови омагьосвания“ без реален смисъл.

Чрез тази въображаема среща Бернхард противопоставя сблъсъка между две епохи – класическото сляпо себевеличие и модерния, безпощаден езиков скептицизъм. Той осмива сляпото почитание към културните идоли и превръща смъртта на Немския олимп в абсурден театър.

Архитектурата на контрола: Философски анализ на „Балът на лудите“

Случайно избран филм от категорията "исторически", се оказа по-скоро в категорията "а ла Мишел Фуко", темата е добре позната, къде е границата между нормалност и лудост? Как бива конструирана от обществените норми и налагана чрез институциите. Иииии филмът спокойно може да бъде анализиран в паралел с една класика, с участието на Леонардо ди Kаприо. 

Когато медицината спре да търси изцеление и започне да налага ред, тя престава да бъде наука и се превръща в полиция. Именно тази незабележима граница изследват филмите „Балът на лудите“ (Captives, 2023) на Арно де Палиер и „Островът на прокълнатите“ (Shutter Island, 2010) на Мартин Скорсезе. Разгледани през критическия обектив на Мишел Фуко, двете ленти не просто разказват исторически трагедии, а оголват анатомията на институционалното насилие: начина, по който властта конструира понятието „лудост“, за да елиминира неудобните.

В „Балът на лудите“ парижката психиатрична болница от края на XIX век под ръководството на Жан-Мартен Шарко е пълна противоположност на лечебно заведение. В духа на Фуко („История на лудостта“) институцията функционира като филтър за почистване на обществото.

Жълтеницата на патриархалната система тук е очевидна: диагнозата „хистерия“ се лепи не върху реални патологии, а върху женското непочинение. Жените в „Салпетриера“ са затворени заради скръб, бедност, бунт срещу насилие или просто защото не се вписват в тогавашната представа за кротка съпруга. Медицината взема социалния конфликт и го превежда на езика на патологията. Обявен за „луд“, индивидът автоматично губи правото си на глас — всеки негов аргумент се чете просто като нов симптом.

Фуко въвежда понятието медицински поглед (Le Regard Médical), за да опише момента, в който човешката личност бива заличена и превърната в чист обект на изследване. В „Балът на лудите“ това е изведено до гротеска:

Д-р Шарко не просто преглежда; той демонстрира пациентките си под хипноза пред публична аудитория от аристократи, художници и студенти. Жената е просто реквизит.

Кулминацията на филма — вечерта, в която висшето общество влиза в болницата, за да танцува с пациентките. Това не е милосърдие, а воайоризъм. Обществото идва да си потвърди границата: „Ние сме отсамната страна на разума, те са отвъдната.“

Ако прехвърлим този анализ половин век напред към „Островът на прокълнатите“, виждаме абсолютно същата фукоянска матрица, но облечена в стилистиката на 50-те години на XX век.

Психиатрията „Ашклиф“ е изградена на скалист остров — съвършеното фукоянско място за пълна изолация и тотален надзор.

Докато Шарко използва хипноза и фотография, д-р Коули в „Островът на прокълнатите“ поддържа мащабна ролева игра за героя на Леонардо ди Каприо (Теди Даниелс). Системата му позволява да бъде детектив, да разследва, да търси истината — само за да го заведе до стената и да му докаже, че цялата му реалност е просто лудост. Властта отново контролира правилата на играта и притежава монопола върху Истината.

Финалът на „Островът на прокълнатите“ дава най-мрачния отговор на въпроса какво прави властта с онези, които не могат да бъдат пречупени. Известната реплика на героя на Ди Каприо: „Кое би било по-лошо: да живееш като чудовище или да умреш като добър човек?“ е осъзнат избор на пълно предаване.

Той избира лоботомията. Избира хирургическото заличаване на собственото си съзнание. В терминологията на Фуко („Надзор и наказание“) това е крайната цел на всяка репресивна система: превръщането на бунтуващия се субект в „послушно тяло“ (corps docile) — празна черупка, която вече не представлява заплаха за установения ред.

Imdb: Captives

Imdb: Shutter Island

Newsletter of Phenomenology. Нови издания

Тук подновявам обзора си на изследванията по феноменология, а сред тях този път има няколко доста интересни неща. 

Първият ми избор е едно изследване на френско-германския философ Александър Шнел (Alexander Schnell), който преподава в университета във Вупертал. Роден е през 1971 г. в Берлин. Учил е инженерни науки и философия в Париж (Panthéon-Sorbonne). Известно време е преподавал и в България – в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Преподавал е още в Poitiers и Сорбоната в Париж (Paris-Sorbonne). Един от водещите съвременни изследователи в областта на феноменологията и класическата германска философия (Кант, Фихте, Шелинг, Хусерл, Хайдегер). Известен е с развитието на т.нар. „генеративна феноменология“.

През 2027 г. се навършва век от публикуването на основния труд на Мартин Хайдегер „Битие и време“ – едно от най-значимите съчинения в съвременната философия, отпечатано за първи път в осмия том на издавания от Едмунд Хусерл „Годишник за философия и феноменологични изследвания“.

Настоящият нов коментар си поставя за цел да направи книгата лесно достъпна както в нейната фундаментална мисловна рамка, така и в изключителното ѝ концептуално богатство, разкривайки логическата взаимовръзка между основните ѝ мотиви. За постигането на тази цел са ключови паралелите с трансценденталната философия на Кант и с трансценденталната феноменология на Хусерл. Въпреки че вторичната литература по темата е необятна, такъв аналитичен подход, който да разгърне пълната систематична тежест на тази връзка, и до днес остава слабо разработена ниша в изследванията.

Предложената тук интерпретация следва стриктно самия Хайдегеров текст. Специализираният, на места труднодостъпен език на автора не може да бъде напълно избегнат, но в коментара са положени усилия той да бъде максимално изчистен. Заедно с това изложението излиза извън буквалния изказ на местата, където аргументацията изисква допълнително разяснение и тълкуване.

Трудът съдържа контекстуализиращ увод и заключителна част, която стегнато обобщава логическата линия на „Битие и време“, анализира Хайдегеровия трансцендентализъм и синтезира ключовия за творбата анализ на времето. Финалната глава е посветена на връзката между „Битие и време“ и т.нар. „заблуда“ на Хайдегер.

Следващият избор е върху нов текст от Дан Захави, добре познат на всеки, който се занимава с феноменология. Професор по философия в Университета в Копенхаген и в Университета в Оксфорд. Директор е на Центъра за изследване на субективността (Center for Subjectivity Research) в Копенхаген. Автор е на множество влиятелни монографии върху Едмунд Хусерл, субективността, аз-а, междусубективността и социалното познание. Работата му свързва класическата феноменология със съвременната когнитивна наука и аналитичната философия.

Изданието от изображението е Немският превод на неговия въвеждащ труд (Phenomenology: The Basics), преведен от Михаела Бщиелер (Michaela Bstieler) и публикуван от авторитетното академично издателство Karl-Alber-Verlag.

Предоставя достъпен, но академично задълбочен увод в една от най-значимите философски традиции на XX век. Разглежда концепциите и аргументите на ключови феноменолози като Едмунд Хусерл, Мартин Хайдегер, Морис Мерло-Понти, Макс Шелер, Жан-Пол Сартър и Емануел Левинас. Книгата разяснява методологическите основи на феноменологията, телесността (Leiblichkeit), междусубективността (Intersubjektivität) и „жизнения свят“ (Lebenswelt), като показва как феноменологията се отнася към съвременните дебати в психологията и когнитивните науки. 

Интересното тук е, че Захави не ограничава феноменологията до история на философията от XX век, а я свързва директно с настоящите дебати в когнитивните науки, психиатрията, социологията и качествените изследвания. Книгата превежда сложните феноменологични понятия (като епохе, интенционалност, жизнен свят) на достъпен и систематичен език за съвременната публика.

Стига ме и до една мою любима тема, а именно Хайдегер и гърците, на която е посветено следващото изследване. Съставителите са два, Лорънс Хеминг (Laurence Hemming): Почетен професор в Университета в Ланкастър и директор на Knapp Foundation. Автор на редица изследвания върху Хайдегер, включително книги за атеизма на Хайдегер и диалога му с марксизма. От друга страна идва и Арън Търнър (Aaron Turner): Изследовател в Катедрата по класически науки към Royal Holloway (Университет в Лондон). Специализирал е в рецепцията на античната философия и историята на идеите у Хайдегер. 

Докато ролята на Платон и Аристотел във формирането на Хайдегер е подробно проучена в философската литература, влиянието на предсократика Парменид дълго време остава сравнително слабо анализирано. 

Това е първото толкова цялостно и академично амбициозно изследване, посветено изцяло на връзката между Хайдегер и Парменид. Книгата защитава тезата, че без Парменид мисълта на Хайдегер (както и проектът му за „надмогване на метафизиката“) не би могла да съществува в познатия си вид.

 Сборникът анализира прочита на Хайдегер от най-ранните му лекции през 1920-те години (преди „Битие и време“), през известния му лекционен курс „Парменид“ от 1942–1943 г., до по-късните му текстове за „Събитието“ (Ereignis).

Текстовете в книгата обединяват строг филологически анализ на достъпните фрагменти от Парменид с философско разглеждане на понятия като истината като алетейя (неприкритост), битието и мисленето.

Трите разгледани книги очертават съвременния пейзаж на феноменологичната философия – от въвеждащото методологическо равнище през системния коментар на фундаменталния текст до тесноспециализирания историко-философски анализ.

„Einführung in die Phänomenologie“ (Дан Захави): Захави картографира целия феноменологичен проект (от Хусерл до Сартър и Левинас). Интересното при него е интердисциплинарният мост към когнитивните науки, психиатрията и критическата теория, изчиствайки сложния термин от излишен академичен жаргон.

„Dasein. Ein transzendental-phänomenologischer Kommentar zu 'Sein und Zeit'“ (Александър Шнел): Шнел се фокусира върху конкретното Magnum opus на Мартин Хайдегер. Неговата иновация е позиционирането на „Битие и време“ в ясна трансцендентална линия, преминаваща през Кант и Хусерл – аналитичен подход, който преодолява чисто терминологичните бариери на текста.

„Heidegger and Parmenides“ (ед. Лорънс Хеминг и Арън Търнър): Сборникът слиза до самите корени на Хайдегеровото мислене, запълвайки критична празнина в изследванията. Той показва как Хайдегеровият прочит на античния мислител Парменид е в основата на неговото разбиране за истината (алетейя) и битието.

Заедно те демонстрират, че феноменологията не е затворена страница от историята на XX век, а действаща и развиваща се методология.

Дебютният албум на All Saints - почти 20 години по-късно

Поп музиката днес отново е доминирана от сладникавите наративи на Taylor Swift, а като дете на 90те подобна напудрена естетика ми е напълно позната. Цвиченето по Spice Girls, Aqua или Backstreet Boys беше част и от моето детство в началното училище. В края на 90те обаче в класациите се появи нещо ново, а именно Never ever, което беше балада, но не поп такава, а с RnB звучене вместо захаросан бъбългъм ( I am a big big girl in a big big world като пример за типична напудрена балада пълна с клишета). 

Дебютният албум „All Saints“ е издаден на 24 ноември 1997 г. във Великобритания (и малко след това в международен мащаб). В САЩ албумът излиза на 24 февруари 1998 г. 

Нито звученето, нито облеклото паснаха на мнозина, омагьосани от типичното захарно звучене и красиви дрешки, различни видове Спайски и Бекстрийтчета. В текстовете си обаче не стигаха по-далеч от сладки анализи на разбитото сърце, девическите позиви за първа любов или друг вид сладки теми. Е, всичко това не присъства в този албум, който смеси поп музиката с аренбитууу по един страхотен начин. Въпреки че не пренаписаха изцяло правилата на поп музиката, те предложиха напълно нов модел за момичешка група (Girlgroup): All Saints бяха пряк контраст на ярката, перфектно хореографирана и лъскава естетика на Spice Girls.

До появата на Baby one more time оставаше, уви, някъде около година ... :( 

1. „Never Ever“ – Преосмислянето на поп баладата

Тази песен се превърна в световен хит и е перфектният пример за драматичната структура, която All Saints популяризираха. Песента започва не с пеене, а с дълъг, интимен говорен монолог за разпадащата се любов. 

„A few moments ago I was open / Now I feel like I'm closing in / [...] / The first time that I saw you I was weak, I was trembling / The second time I saw you, you were already mine / [...] / Never ever have I ever felt so low...“

Благодарение на дългото говорено въведение, песента звучи като искрен запис от личен дневник. В комбинация с органа в госпъл стил и плавания R&B бийт се ражда съвсем нова форма на емоционална поп балада, която се обръща директно към слушателя. За слушател, който тепърва влизаше в пубертета, беше насочване към по-хард неща (слушател, идващ откъм музиката на Alanis и Nirvana) и тепърва проблясна темата, че нещата в живота всъщност не са толкова захаросани (I'm a Barbie girl, in the Barbie world/Life in plastic, it's fantastic/You can brush my hair, undress me everywhere/Imagination, life is your creation). 

2. „I Know Where It's At“ – Соул & хип-хоп ритъм в мейнстрийма

Откриващото парче на албума веднага показва музикалната зрялост и R&B автентичността на групата. То се базира на семпли и плътни бас линии (вдъхновени от американския R&B от 90-те като En Vogue или TLC). И именно това парче, втори сингъл от албума, ми помогна да се ориентирам към R&B класики, които по това време ми бяха смислово далечни. 

Ефектът: Текстът излъчва непринудена, уверена самостоятелност. Вокалите преливат леко между рап елементи и дълбоки хармонии – далеч от стандартната поп схема „куплет-припев“ и много по-близо до ърбън ритъма.

3. „Bootie Call“ – Предефиниране на женската независимост в поп музиката

Издаден като четирикратен сингъл заедно със „Silver Shadow“, „Bootie Call“ се превърна в пети пореден топ хит на групата във Великобритания и е един от най-добрите примери за социалната и музикална промяна, която All Saints донесоха. Парчето разчита на изключително свеж, фънки R&B ритъм с изчистен бас и релаксиращи китарни рифове. То перфектно балансира между комерсиален поп хит и автентичен клубен ърбън звук от края на 90-те. По онова време терминът „bootie call“ (неангажиращо среднощно повикване за интимност) беше предимно част от мъжкия хип-хоп жаргон. All Saints обърнаха ролите – в техния текст жената пое пълния контрол върху ситуацията и собствените си граници. Песента излъчва самочувствие и отказ да бъдеш просто "резервен вариант", което превърна парчето в химн на женската независимост, но поднесено без излишна агресия, а с характерната за групата лекота и cool излъчване.

„Don't call me around midnight / Expecting me to come around and make it right / [...] / I've got my own thing going on / I'm not the type of girl to sit by the phone / [...] / It's a bootie call, but I ain't calling...“

4. „Under the Bridge“ – Защо точно рок кавър от R&B поп група?

Записването на кавър на световноизвестната рок балада на Red Hot Chili Peppers беше изключително смел и изненадващ ход за момичешка група през 1997 г. Клипът е заснет до голяма степен в монохромни (черно-бели) нюанси и стилизирани градски тонове. Това създава усещане за класическо кино, непреходност и зрялост, но същевременно подсилва меланхолията, изолацията и самотата, за които се пее в песента. 

Ефектът на „безкрайната разходка“: Една от най-разпознаваемите техники във видеото е, че певиците постоянно вървят към камерата. Камерата се движи назад пред тях, докато те преминават през различни стаи, партита, коридори и тълпи от хора.

Символика на движението: Това символизира преминаването през живота и пречките – продължаваш да вървиш напред въпреки емоционалната болка. Дори когато около тях има хора (например сцени с купон или тълпа), момичетата от All Saints изглеждат отчуждени и изолирани от останалите, което визуално подчертава стиха: „Sometimes I feel like my only friend is the city I live in“.

Оригиналното видео на RHCP е психологическо, психоделично и показва Антъни Кийдис, който се скита из слънчевия, но суров Лос Анджелис, борейки се с демоните на наркотичната зависимост.

Видеото на All Saints изглежда много по-„изчистено“. Именно поради тази стилна и чиста градска визия, Антъни Кийдис иронично коментира в интервю: „Изглеждаха толкова хубави и чисти, сякаш въобще нямат представа за какво пеят“.

5. Връзката с видеото на „Lady Marmalade“

„Under the Bridge“ е издадена като двоен сингъл заедно с кавъра на „Lady Marmalade“. Докато видеото към „Lady Marmalade“ е по-динамично, хаотично и показва последиците от драматично земетресение и парти атмосфера, видеото на „Under the Bridge“ служи като негов пълноценен емоционален контраст – това е тихото, замислено и меланхолично „утро след това“. След няколко години получихме и сексуална версия на тази песен от няколко певици, снимани в нещо като френски бодуар. И всичко отново стана сладникаво, сексуално и банално ... 

6. „War of Nerves“ – Мрачен и замислен трип-хоп поп

Песен, която показва колко зряла и по-мрачна може да бъде поп музиката в един дебютен албум. Вдъхновена от огромния медиен натиск и атмосферата след смъртта на принцеса Даяна, песента засяга темите за паниката, параноята и вътрешното безпокойство. И толкова любима, напомня някак на Never ever, но с тъмни и меланхолични тонове.

„Running from the pressure, running from the heat / Sitting in the dark room, listening to my heart beat / [...] / Should I stay or should I go? / Out of my head and I lose control / It's a war of nerves, a war of nerves...“

Трябва ли да съм честен, след почти 20 години, албумът има своите минуси, на много неща остава също сладникав, но тогава изигра културното си значение.

Десетилетие по-късно ...

Днес случайно попаднах на този т.нар. блог, който създадох някога. Преди около 10 години, с идеята да израстваме заедно по пътя на феноменологичната философия. 

Уви, забравена парола, пълно работно време, пътувания, откривания на нови светове, депресии, започване на цигарите, отказване на цигарите, смърт в семейството, напускане на родината. Случиха се толкова много неща. От около два месеца обаче работя над част от превод на Prolegomena zur Geschichte des Zeitbegriffs от Мартин Хайдегер. Някои успяха да направят академични кариери или да напишат Петокнижия по темата. И имат пълния ми респект, почит и уважение. Моят път обаче е друг. Макар да прилича на блогЧЕТО на моята много "добра" приятелка Д.Г.Г., не знам колко Г-та и тирета всъщност съдържа името й, то няма да бъде такова. 

Имам лични впечатления за споделяне. Такива са, например, посещението на Архива на Хусерл в Льовен, Белгия или пътуването до родната къща на Хайдегер в Мескирх, разбира се и до гроба му, до родната къща на Шопенхауер в Данциг, някогашна Прусия, спорна територия, която след ВСВ става част от Полша. 

И тук ще споделя едно мое видео по повод на Хайдегер. Изглежда леко еуфорично, изглежда доста негативно по отношение на проф. Цочо Бояджиев. Отново респект и уважение към приноса му във философията. Това обаче не може да бъде Пътят за всеки. Понякога се питам, дали и изкуственият интелект може да превежда по-бързо и от Цочо Бояджиев. Хайде сега си го представете, състезание по превеждане, като американските по ядене на хот дог. 

Видеото https://www.youtube.com/watch?v=rTk9bt3NxQc&t=9s

Понятието за време... за нещо, което на практика все е тук, но и вече го няма. Усещането да четеш подобни философски текстове за свое удоволствие, не за изпит или тема за конференция, е като да си отвориш бутилка уиски, пуснеш плоча на Nina Simone и се наслаждаваш на залеза в Балтимор. 

Годината в музика. Любимите албуми през 2017

Традиция ми стана (поне от миналата година) накратко да обобщавам личните си музикални вкусове и онова, което по някакъв начин е предизвикало интереса ми. През 2017 година, за съжаление, нямаше кой знае какви значими музикални събития; годината остана някак бедна откъм знакови албуми или завръщания на даден изпълнител/група. Комерсиализмът на Despacito успя да властва почти през всичките 365 дни и бе допълнен от още няколко идиотски песнички, които осмислиха делника на хората без по-сериозни музикални изисквания. Някак по-бедна бе 2017 и в графата класическа музика. Нашето момиче, Соня Йончева, успя да затвърди силния си старт с един албум, посветен на Хендел в първите месеци от годината, но през остатъка от Deutsche Grammophon залагаха на нови и не чак толкова утвърдени имена, а някои от тях има още какво да учат. Затова с много усилия съм свел прегледа не до 20, а до 10 заглавия, които бяха плътно с мен през цялата година (като тук говорим за цялостен албум, а не за това, че една, две или три песни стават за слушане).

10. Nelly Furtado - The Ride

Това, което изпълнителката ни предложи, нямаше как да удовлетвори всички онези нейни "фенове", които бяха свикнали с комерсиалното й звучене от Loose. Но един добър изпълнител следва да търси постоянно нови и нови неща в своята музика, а не да остава при една добре разработена стратегия, с която да запълни няколко албума и след това да се чуди, защо логичният край на кариерата му е дошъл. За мен The Ride е много новаторски за Фуртадо албум. Трудно се възприема, защото не звучи много като нещата, които до сега е представяла, но пък съвместната й работа с Марк Тайлор (с когото работиха заедно по парчето Broken Strings) определено не е за подценяване. В създаването на албума се включва и Ани Кларк (по-известна сред меломаните с прякора си St. Vincent). От музиката до дизайна на обложката Фуртадо успява да избяга от стереотипния комерсиален образ. Именно затова албумът се нареди сред нещата, които най-често слушах през 2017 година.

09. Depeche Mode - Spirit

Не съм сред феновете на бандата, макар през годините да имам по някоя и друга любима тяхна песен. Някак нелогично е за човек, който през целия си живот слуша музика, да не харесва поне една тяхна песен. Тази година се пробвах истински да слушам техен албум. Макар за мнозина техни почитатели албумът да не е сред най-силните, определено е идеен. Като цяло ме спечели пилотното видео - Where's the Revolution Видео клип, изпълнен с много послания и текст, който определено е актуален на случващото се в глобален аспект (макар тук да говоря за музика, но пък музиката и действителността много често са повече от обвързани една с друга). Звученето на албума е като едно преосмисляне на онова, което създадоха през 80-те години, но от друга страна, звученето остава и някак познато и типично за бандата. В контекста на написаното за Фуртадо, може би малко повече експериментиране от тяхна страна няма да им се отрази зле. 

08. Sonya Yoncheva - Handel

Българското сопрано, Соня Йончева, която е нашата културна емблема пред света, затвърди успеха си от първия албум - Paris, mon amour. Хендел някак не е сред любимите ми композитори, но (може би чисто субективно?!) Йончева се е справила отлично с интерпретациите на различни арии. Както отбелязах и в началото, за мое съжаление, 2017-та година бе някак бедна откъм музикални събития, в класическата музика го нямаше онзи бум от силни заглавия на утвърдени имена, който наблюдавахме през 2016 година (в този ред на мисли, дори нещата, които любимецът ми Йонас Кауфман предложи, останаха някак встрани от това да бъдат наречени "значими"). Певицата успя да съчетае много представянето на албума заедно с редица гастроли из световни оперни сцени, за да бъде определена от Medici Tv като артистът на годината. Не веднъж съм изказвал симпатиите си към превъзходния глас на Йончева и съжалението, че у нас място за подобна музика се намира все по-рядко.

07. Lorde - Melodrama

Едно от добрите попадения за тази година бе завръщането на Lorde. Наричам го "завръщане", защото след огромния успех на дебютния албум Pure Heroine пред нея стоеше (бих казал дори - зееше) огромната възможност да се провали тотално. Мнението ми за това момиче е доста противоречиво. До преди няколко години вървеше ръка под ръка със Селена Гомес и Тайлър Суифт, а след смъртта на Боуи някак се изживяваше като един вид повлияна от творчеството му. Това, че понякога пише нетипични текстове, не означава, че всеки път те са идейни или могат да бъдат окачествени като творчески. Много от нещата в дебютния албум си бяха nonsense в смислово отношение (и отново НЕ и идеен nonsense, например, който може да се отнесе към творчеството на Луис Карол). Затова бях скептичен към албума, особено след като изгледах налудничавото видео на пилотния сингъл - Green Light. Песента успя да заседне в главата ми поне седмица, но на видеото се смях с часове (една страхотна пародия тук). След като преслушах албума обаче, мога да кажа, че в пъти  надминава онова, което госпожицата бе сътворила като дебют. Най-доброто от албума несъмнено е Sober II [Melodrama]. Номиниран е за Албум на годината на тазгодишните Грами. До март месец има време, но все пак, успех... 

06. Goldfrapp - Sylver Eye

Седмият студиен албум на Alison Goldfrapp отново се връща към добрите традиции на synth-pop музиката. След като бях тотално запленен от предходния проект Tales of Us манията се повтори (макар и не в толкова голяма степен) и с това, което ни предложи през тази година. Отново изпълнено с идейност и креативност, албумът може да се нареди сред най-добрите неща на Goldfrapp изобщо. Именно онзи експериментаторски дух, за който тук неведнъж споменах, се забелязва. Да, synth-pop със сигурност не е жанр, който може да се счита за експериментално поле, но пък от визуалната страна на нещата госпожицата знае все още как да зарадва своите почитатели. А пилотният сингъл Systemagic е сред любимите ми за слушане.

05. Renee Fleming - Distant Light 

Когато става дума за качество на гласа, за едно почти перфектно изпълнение във всяка една композиция, то еталонът в това отношение е г-жа Флеминг. В някакво отношение жената е перфекционист, подобно на Селин Дион, и винаги се стреми да надгражда самата себе си, да изпълнява всичко по един перфектен начин (друг е въпросът до колко обичате опитите за перфектност?!). В началото на годината Рене издаде един доста изненадващ за някои албум. Казвам "изненадващ" само за онези, които не са наблюдавали реверансите на оперната музика към поп културата, които се случват най-малкото от две десетилетия. В случая говорим за два кавъра, които Флеминг направи на ... Бьорк. Става дума за All is full of Love, Virus, Joga и Undo. За мен бе изненада, но пък и интерпретацията й на All is full of Love бе повече от блестяща! За мен това засенчи останалите неща, които Флеминг предложи в този албум. Ако сте любопитни как звучи Бьорк в нейна интерпретация, то тук може да ги преслушате.

04. P!nk - Beautiful Trauma 

Едно много голямо израстване се наблюдава при тази жена при последните й два албума. Става дума за The Truth about Love и rose.ave (който реализира съвместно с Далас Грийн). Бунтарският образ, който Алисия Мур ни предлагаше през всичките тези години, се съвмести успешно с образа й на майка и съпруга, но и не се изгуби сред тях. Във вокално отношение промяната е видна за всеки неин почитател, който е гледал стари концерти и, например, последния голям такъв от Мелбърн (издаден също на DVD). Удоволствие за ушите и очите е вече да се гледа тази жена. Макар албумът да излезе почти в края на годината и да съм на мнение, че ще развива потенциала си тепърва и през 2018 година, то няма как да бъде подминат като един от силните и успешни такива не само в дискографията на изпълнителката, но и като цяло. Не само пилотният сингъл и дуетът с Еминем предлагат нещо добро за слушане, но и неща като Better Life, You Get My Love и др.

03. Blondie - Polinator

Единадесетият студиен албум на групата успя да ми хареса още от първия им издаден сингъл - Fun. Да, интересна тенденция се наблюдава сред повечето групи с история, а именно особено връщане към добрите стари традиции. Успехът на албума може би се дължи на това, че при реализирането на песните, групата влиза в колаборация с добри текстописци, сред които Sia, Charli XCX, The Strokes. В цялостно отношение албумът звучи колкото модерно, толкова и показва най-доброто на което групата е способна. Поради тази причина се нареди и в топ 10 на най-продаваните албуми в Англия; нещо, което не се е случвало на групата от далечната 1999-та година. Е, няма да бъде номиниран за Грами, но си заслужава да бъде преслушан от всеки истински музикален ценител. Интерес представлява за мен как звученето се възприема от феновете на групата, които са следили нейното развитие през годините. Тук аз не мога така точно да се изкажа, тъй като слушам групата някъде от комерсиалния успех на Maria. 

02. Björk - Utopia

Деветият студиен албум на Бьорк е колкото успешен, толкова и противоречив. В случай, че познавате и следите развитието й в музикално отношение, то ще ви е трудно да забележите голямо израстване, освен добавянето на флейта; в случай, че познавате в някаква степен музиката й в концептуално отношение, то Utopia ще се яви като логичния апотеоз на всички онова, което изпълнителката е правила през годините. Едно завръщане към първоначалото, към океана, към природното (все пак това е жената, която изпълни Human behaviour: If you ever get close to a human/And human behavior Be ready, be ready to get confused/There's definitely, definitely, definitely no logic/To human behavior/But yet so, yet so irresistible). За никого не е тайна, че Бьорк винаги е обичала родната Исландия и постоянно се е "завръщала" към нея като тема. За концептуалната рамка на албума мога да разсъждавам в случая много, дори си заслужава едно по-внимателно анализиране на Utopia. В музикално отношение обаче оставам някак по-критичен към този неин проект. И все пак всяка една песен вътре успя да създаде чувство за нещо сюрреално, в което музиката й ни пренася. Природните звуци, с които много от песните са допълнени, несъмнено спомагат за това усещане - arisen my senses. 

01. Lana Del Rey - Lust For Life 

Никакви изненади за всички онези, които ме познават! :) Петият студиен албум на г-ца Грант със сигурност се нарежда сред любимите ми нейни неща. Не бях много учуден от позитивизма, който започна да лъха от нея още при реализирането на Honeymoon. Със сигурност заглавието тук контрастира доста с Born to Die. Сигурен съм, че ефектът е търсен нарочно. Все пак говорим за изпълнител, който има ясна представа затова как иска да изглежда и звучи неговата музика и който сам си пише текстовете на песните. Въпреки това албумът е доста меланхоличен, този път без онези екзистенциални драми, които Лана ни предложи в началото. Под "драми" нямам предвид нещо негативно, напротив, драми като противоречия, в които всяка човешка екзистенция по някакъв начин е замесена да търси отговор. 

Албумът ще се състезава в категорията Най-добър албум на тазгодишните Грами, с което двете дами, Lorde и Lana, ще премерят сили една срещу друга. Относно естетиката на този албум, то той е пряко свързан с Honeymoon в много отношения, че дори го и надгражда. Във визуално отношение изпълнителката също предложи (до момента) доста интересни реализации. Тук изключвам видеото с The Weeknd, което си остава леко пошло за мен... Но, Lust for Life определено е лидерът ми от тази година! 

Едит Щайн в Шпайер

"Jedesmal, wenn ich zurückkomme und von

witem die Speyer Domtürme sehe und das kleine,

spitze Türmchen unserer Klosterkiche, dann werde ich

ganz unsagbar froh."

[Edith Stein]

След като имах възможността да посетя родния град (Бреслау-Вроцлав) и родната къща на Едит Щайн, философските ми разходки продължават и малко преди коледните празници. Все повече научавам за тази талантлива асистентка на Хусерл, чиято възможност за академична кариера е възпряна от възхода на национал социализма в Германия. Областта Rheinland-Pfalz и по-конкретно градът Speyer заемат особено място в житейския път на Едит след 1920-та година. 

Църквата Св. Магдалена

Около 3 години тя прекарва в града, с надежда за по-нататъшна академична кариера. Именно тук започва да чете своите лекции, посветени на Св. Тереза от Авила, а през 1923 г., по покана на Йозеф Смит, става учителка при доминиканския орден на манастира Св. Магдалена. Тук тя остава около 7 години, след което я последва съдбата на мнозина евреи, търсещи убежище в Холандия. През 1942 г. се връща отново в града, където няколко дни по-късно е изпратена в концентрационния лагер в Аушвиц.

Манастирът Св. Магдалена днес е сред един от центровете, свързани с името на Едит Щайн. В двете класни стаи, в които Едит преподава, могат да се намерят все още нейни писма, статии и различни снимки и документи от живота й във Вроцлав. В града името й все още се помни, тъй като то дава наименованието на една улица, на едно Realschule и една гимназия.