Произведението на Хайдегер „Битие и време” излиза
първоначално в списанието за феноменологически изследвания, издавано и
ръководено от Едмунд Хусерл. С това обаче не означава, че „Битие и време” по
някакъв начин допълва или разяснява създаденото от Хусерл по това време
многобройно философско наследство. Именно на този етап (30-те години на XX век) Хайдегер оформя разбиранията си за разбирането на
това, с какво трябва да се занимава феноменологията. Съвсем накратко, чрез
анализа на 7-и параграф „Феноменологическият метод на изследване” ще се опитам
да откроя няколко по-важни специфики в разработените от Хайдегер нововъведения
в интерпретацията в разбирането за феноменология.
Първата и най-значима разлика е разграничението между биващо и битие, която Хайдегер въвежда още в самото начало на своето
изследване; за да се установи с какво трябва да се занимава феноменологията,
следва да се изведе и нейният (автентичен) предмет, работно поле, на
изследване. Доколкото за Хусерл това също е ‘проблематично’, то той остава при
изискването „Към самите неща” и начините по които те биват конституирани чрез
актовете на когитации от страна на съзнанието. Хусерл остава близък до
наследената традиция на учителя си Франц Брентано и идеята за двойна
интенционалност на съзнанието, че то (съзнанието) винаги е съзнание ‘за
нещо...’: „Мислещият мисли за нещо (denkt etwas), гневящият се, се гневи на нещо (zurnt
uber etwas) и т.н."[1]
Разделението, което Брентано прави е между физически
феномени (цвят, звук, образ на фантазията и т.н.) и психически феномени (представни актове, които се осъществяват от
субекта). Интенционалността винаги е свързаност на съзнанието ‘с...’ нещо,
теза, която става централна, както за Брентано, така впоследствие и за ученика
му Едмунд Хусер.
В анализите си Брентано посочва, че не сме способни да
кажем просто „Аз мисля” или „Аз си представям” и т.н., доколкото съзнанието е
предметно ориентирано, а това означава, че винаги имаме ‘мисля за...”,
„представям си...”. Сред важните характеристики, които Брентано извежда на
преден план, е идеята, че онова, към което съзнанието е насочено, не е
задължително да има признак на/за съществуване. Хусерл продължава тези интенции
и достига до разбирането, че в актовете на когитации предметът бива
конституиран за съзнанието в едно конкретно и живо настояще. Обратът, който
осъществява с „Картезиански медитации” е насочен към разкриването именно на
този интенционален живот на Аза. Следователно феноменологията е учение за
същностите, затова може да претендира за статута си на първа философия; обръща
се внимание върху чистите преживявания, в които всяка реалност бива давана
(като живо настояще).
В „Идеи I” намираме следните изводи: „Пространствената вещ,
каквато я виждаме – е, при всичките си свои трансцендентности, възприемаемо,
дадено според съзнанието според цялата своя жива телесн ост. Оттук вместо това
на нас не се дава някакъв образ или някакъв знак”[2].
Онова, което Хусерл се опитва да разграничи, е различаването между cogito и обикновенното възприятие (на тази особеност впоследствие
по-голямо и детайлно внимание обръща Ж.-П. Сартр във „Въображението”). С други
думи, пред феноменологията, както я разбира Хусерл, имаме за главна
предпоставка съзнанието и отношението между възприятие
и онова, което бива възприемано.
Ще отбележа само, че неразбиранията относно метода на феноменологията (в
Хусерлианския вариант), с които самият й създател се сблъсква още приживе,
могат да бъдат обобщени до следното: всички те са свързани с объркването на
феноменологията с психология и с неразбирането на основното положение за двойна
интенционалност, което Хусерл наследява от Брентано[3].
Разбираеми стават тематичните обърквания между границите
на психологията и феноменологията, когато последната бива изтълкувана изцяло в
психологически аспект. Самият Хусерл, дори в свои късни работи като
Амстердамски доклади, непрестанно разяснява ролята и задачите на
феноменологията и отликите й от (емпиричната) психология. Мартин Хайдегер е
колкото ‘наследник’ на тази традиция, толкова и успява да я промени из основи.
В „Битие и време” той накратко изяснява смисъла на термина феноменология и неговите съставни части – феномен и логос. С това
възвръщане към изначалния гръцки смисъл Хайдегер не цели филологически анализ
на гръцката дума за ‘феноменология’.
Нещо, което след Хайдегер се превръща във все
по-разпространяваща и утвърждаваща практика е извеждане на първоначалния
исторически смисъл на едно понятие с главната задача да бъде прояснена неговата
автентичност откъм първичното му значение (напр. Гадамер в „Истина и метод”,
Козелек в „Пластовете на времето” и Хр. Тодоров в „Работа върху понятията” и
др.). В „Битие и време” откриваме следното: „Онова, което няма повече формата
на осъществяване на чистото оставяне да се вижда, а всеки път в показването
прибягва към едно друго и така всеки път оставя нещо да бъде виждано като нещо,
поема и тази структура на синтез възможността на закриването”[4].
Неслучайно под ‘феномен’ Хайдегер разбира
‘само-по-себе-си-показващотоо-се’. Да се покаже за кой? – както може да се попита в духа на Хусерл – за съзнанието или
за нещо друго? В изследванията на „Битие и време” твърдата почва на един
фундиращ Аз е напусната и според подглавата от книгата феноменът следва да се
остави да бъде видян в своята изначалност, т.е. без към него да бъдат прибавяни
„Аз”, „съзнание”, „когитация” и т.н. Онова, което Хайдегер предлага като
решение в проекта си „Битие и време” и което впоследствие, малко или много
преосмисля, е напълно различно от Хусерловото разбиране за феноменологията.
Аз-ът и съзнанието, като нещо постоянно, биват заменени от Dasein – едно биващо, което чрез идеята за своя проект никога
не е завършено и готово за едно безпроблемно ‘тук’ възприемане в статични
актове.
От друга страна, разликата на която Хайдегер акцентира –
между биващо и битие, - предполага, че няма да се остава при някакъв обект (в
класическото разбиране, т.е. като нещо биващо), а ще се попита за начина на
битие на това биващо; скрито то остава поради факта, че: „то може да бъде дотам
закрито, че да бъде забравено и да не се стигне до въпроса за него и за неговия
смисъл”[5].
Разграниенията на подобен вид ‘затуленост’ отвеждат Хайдегер до
разграничението, че: 1.Феноменът може все още да не бъде открит, затова той да
не е направен ясно видим и 2. Феноменът може да бъде изтърван, т.е. веднъж вече
открит, отново да потъне в закритостта.
Никъде в „Битие и време” Хайдегер не напада открито своя
учител и неговите възгледи за феноменологията, но в своя опит за деконструкция
на класическата метафизика и нейното наследство, разривът е повече от явен:
„Декарт заостри стесняването на въпроса за света до този за природната вещност
като за най-близко достъпното вътре-светово биващо. Той затвърди мнението, че
уж най-строгото онтично познаване на едно биващо било също и възможният достъп до
първоначалното битие на откритото в такова познание биващо. Същевременно обаче
трябва да се проумее, че и ‘допълненията’ на онтологията на вещта по принцип се
движат върху същата догматична основа, върху която и Декарт”[6].
Нищо конкретно не е казано срещу Едмунд Хусерл, но цитатът е повече от ясен в
разграничението, което Хайдегер извършва относно задачата на
феноменологическият анализ – той не трябва да остава при вещта (Ding), а от самата нея да изведе нейното специфично битие.
Факт е, че Хусерл осъществява т.нар. картезиански обрат (въпреки непрестанните
критики по отношение на Декарт и едностранчивото му разбиране на cogito), но като цяло не прекрачва границите на ‘онтологията на
вещта’, въпреки многобройните въведения и разграничения, които прави относно
същността и функциите на феноменологията.
Литература
1.
Brentano, F. Vom Lieben
und Hessen. Leipzig 1967.
2.
Husserl, E. Reply to a
Critic of my Refutation of Logic Investigations, in: Readings of Edmund
Husserl’s Logic Investigations. Hague. 1977.
3.
Хайдегер, М. Битие
и Време. София. 2005.
4.
Гуссерль, Э. Идеи к
чистой феноменологии. Москва. 1994.
[3] В това отношение е
показателна статията на Хусерл: E. Husserl. A Reply to a Critic of my Refutation of Logical Investigation, in Readings on Edmund
Husserl’s Logical Investigations, Martins Nijhaff, The Hague, 1977.
Няма коментари:
Публикуване на коментар