Кризата в българските университети

Повод за това малко отклонение е този клип https://www.youtube.com/watch?v=zyr5kk-oLFo, който открих случайно. Първо искам да уточня, че знам колко банална е употребата на думата криза, тъй като за криза започва да се говори още през XX век, когато понятието все по-учестено циркулира от научните среди. Кризата се свързва с проблема за фундаментите в редица дисциплини и опитите за тяхното преосмисляне. Проблемът намира един от своите теоретични завършеци в текста на Едмунд Хусерл - "Кризата на европейските науки и трансценденталната феноменология". Проектът и интенцията в случая са други и те са видни от самото заглавие и негласното противопоставяне, което се оформя между науките и периода на криза, в който според Хусерл се намират и евентуалното решение на този проблем - феноменологията като алтернатива за кризата с началата или фундамента на частното знание. 

Отчитайки кризата в университета ще тематизирам само един от нейните аспекти, тъй като за други някак не чувствам нужната компетенция и осведоменост за да говоря. Става дума за порочната практика с броя на студентите и финансирането на един държавен университет. Преди няколко години, когато бившият вече министър на образованието Даниел Вълчев бе на посещение в ЮЗУ "Неофит Рилски", той изказа една своя теза, която аз напълно подкрепям: университетите трябва да бъдат като фуния, но обърната такава, т.е. всички трябва да имат равен достъп до правото за получаване на знания, но не всеки трябва да излиза от тази фуния. Или с други думи: всеки е добре дошъл да учи, но университетът трябва да спазва определено ниво на стандарти и да се допускат до дипломиране само кадри, които успешно покриват тези изисквания и критерии. 

Какво се случва иначе? - допуска се процес на обезценяване на знанието или на обезценяване на дипломите, защото:

1. В 90% от случаите студентите достигат до последен курс на своето обучение и, макар и с 1-2 години закъснение, успяват да се дипломират;

2. Уеднаквяването на образованието чрез диплома за завършен бакалавър всъщност прави така, че от цял випуск историци, всеки един от тях се влива в пазара на труда с професионална квалификация "историк", независимо от неговите компетенции и умения. По този начин университетите произвеждат кадри с дипломи, уеднаквяващи Х, който е покрил успешно нормите на системата и У, който е покрил минимално същите такива.

Оттук се появява и кризата в образованието, което създава от всички свои субекти дипломирани специалисти с различни квалификации; и вместо системата да селектира само онези с най-добри възможности, тя уеднаквява всички. Следвайки логиката на Дарвин ще оцелеят не само най-добрите, а всички, защото университетската система успява да ги приобщи. 

Докато образованието се мисли по подобие на предприятие, което има за своя функция да създава само образовани кадри, които да запълват определени работни места, до тогава ще има и подобни порочни практики. От друга страна субсидията на един университет и на един факултет се определя от броя на студентите, които учат там и за които студенти Държавата плаща субсидия:

Чл. 9. (1) Държавата упражнява функциите си по управлението на висшето образование чрез Народното събрание и Министерския съвет. (Закон за висшето образование, виж: http://lex.bg/laws/ldoc/2133647361).

Чл. 13. (1) (Предишен текст на чл. 13 - ДВ, бр. 48 от 2004 г., изм. - ДВ, бр. 107 от 2014 г., в сила от 01.01.2015 г.) Държавните висши училища се създават и осъществяват дейността си въз основа на предоставена държавна собственост и трансфери от държавния бюджет (пак там). 

Поставеният въпрос в дискусията от горния линк повдига отново въпроса за бъдещето на образованието и неговата форма на субсидия, която създава практиката университетите да приютяват т.нар. "мъртви души", но и да им позволяват успешно преминаване през различните нива на образователния процес. Пита се: трябва ли количеството да доминира за сметка на качеството?

Чел ли е Евгени Онегин трудовете на Адам Смит?

I. Основни понятия в теорията на Адам Смит:

Сред по-важните тези на труда на Адам Смит Изследване на природата и причините за богатството на народите биха могли да бъдат откроени някои по-важни такива. Богатството на обществата се създава чрез труда в процеса на производство. То зависи от населението, което е ангажирано с това производство, а така също и от нивото на производителност на труда. Началните глави на труда на Адам Смит започват с анализ на процеса на труда, при който ключова роля играе понятието за разделение на трудовия процес. От последното зависи и нивото на производителност. Целта на производствения процес е загубата на време да бъде сведена до минимум.

Главният двигател на едно общество и на неговия просперитет се оказва трудът. Възникването на разделението на труда Смит обяснява чрез склонността на хората към обмен, т.е. човек произвежда освен продукти, които са необходими за него, но още и такива, които остават в излишък. Именно те могат да се превърнат в стока за размяна с излишъците на други хора. Примерът, който Смит посочва в Богатството на народите, книга II, глава За природата, натрупването и приложението на капитала е, че натрупването на запас трябва да предхожда разделението на труда. Въведено е и понятието капитал, под което се разбира онази част от натрупания запас, която се очаква да донесе доход. Другата част от този запас отива за личните нужди или за частно потребление.

Тази идея на Адам Смит е важна, тъй като чрез нея се опитва да обясни процеса на производство в едно общество. То би могло да се изведе до положението Стока-Пари-Стока, под което се мисли движението на капитала (впоследствие в Капиталът Карл Маркс застъпва обратната теза по отношение движението на капитала, а именно че последният се формира чрез процеса: Пари-Стока-Пари, като при неговия анализ акцентът е даден изцяло върху формирането на принадена стойност или печалба от страна на капиталиста). Съответно капиталът може да се прилага по два начина: 1. или за производство и купуване на стоки или за 2. подобрение на земята (т.е. влагане на допълнителни инвестиции към основния капитал).

Според Адам Смит търговецът намира за по-лесно да купува стоки с пари, отколкото пари със стоки не защото богатството се състои в притежанието на повече пари, отколкото стоки, а защото парите са установено средство за търговия, срещу което се дават стоки в замяна. Това е директна критика към учението на меркантилистите, тъй като за самия Смит натрупването на монети и ценни метали не се счита за съкровище.

Обработването на земята е в основата на просперитета на един народ. Смит осъжда многократно, както хората, които не произвеждат нищо (тъй като и те се издържат от годишния продукт на земята). Затова той пише: "както капиталът на отделното лице може да бъде увеличен само с това, което то спестява от годишния си доход или от годишната си печалба, така и капиталът на обществото (…) може да бъде увеличен само по същия начин" (Смит 1983: с.326). По този начин главните фактори за богатството на едно общество са: разделението на труда, нарастването на капитала и държавната намеса в икономиката.

Адам Смит е сред мислителите, които полагат основите на понятието за стойността на един продукт. Тя се определя от полезността на даден предмет (неговата потребителна стойност) и от възможността за придобиване на други предмети (неговата разменна стойност).

II. Характеристика на понятието икономика в контекста на романа Евгени Онегин:

На анализ е подложен следния цитат от романа на А.С. Пушкин Евгений Онегин:

Зато читал Адама Смита
И был глубокой эконом,
То есть умел судить о том,
Как государство богатеет,
И чем живет, и почему
Не нужно золота ему,
Когда простой продукт имеет.
Отец понять его не мог
И земли отдавал в залог.

Контекстът, в който откъсът е интерпретиран обхваща няколко нива: едното е чисто историческото. В него се подлагат на анализ както историческия хоризонт, в който романът на Пушкин възниква, така също и политическите условия, които са изразени в посочения цитат. Целта е да се анализира контекста, в който романът Евгени Онегин вплита трудовото учение на Адам Смит. Преди конкретния анализ е необходимо да се направи една съвсем малка преводаческа бележка по отношение на смисъла. Трудът на Адам Смит носи заглавието Изследване на природата и причините на богатството на народите, а Пушкин употребява думата государство – държава. В полето на съвсем различна (т.е. литературоведска) интерпретация остава въпросът за езиковата употреба на понятията народ и държава. Факт е обаче, че тази разлика следва да бъде направена, ако анализът трябва да остане обективен в своите цели.

            Анализът на цитата ще започне с историческия контекст, при който възниква романа на А.С. Пушкин – това в Русия от началото на 19-и век. Обръщайки поглед на икономическото положение на Русия, то в пъти изостава пред това на западноевропейските държави, като например Англия и Франция. По-сериозно съприкосновение със Запада Русия среща след войната с Наполеон. Просветителският век, който започва с реформите на Петър Велики (1682 – 1721), продължава и при неговата най-успешна наследница – Екатерина II (1762 – 1796). Реформите, които двамата предприемат са насочени както към модернизиране на Русия, така също и към нейният икономически възход. В териториално отношение страната има предимството да разполага с голяма площ. Единствената пречка, която се намира пред бързото й икономическо развитие (според теорията на Адам Смит) е проблемът, който съществува с крепостното право.

            Започналите реформи рязко намаляват при управлението на Александър III и особено при Николай I. А.С. Пушкин е сред хората, които подкрепят модернизацията на Русия, нейното отваряне към Западния модел на управление (т.е. заимстване на успешни стратегии и визии за икономическото и културно развитие). Войната с Наполеон обаче оказва неблагоприятно влияние на наследниците на династия Романови. Голяма част от военния елит са хора, образовали се във Франция, т.е. те са запознати с модерните и нови идеи, които по това време са на мода – идеите на френското Просвещение (свобода, равенство, братство). Пушкин е сред писателите, които подкрепят протестите на декабристите и също се обявява срещу политиката на бездействие и стопиране на всякакви бъдещи реформи. Това поражда и неговото недоволство и е сред един от главните мотиви за създаване на поемата Евгени Онегин.

            Затова поемата на Пушкин е директно обвързана с историческите събития от неговото време. С каква цел му е било необходимо да използва авторитета на Адам Смит? Като начало 1) учението на Адам Смит е не само модерно и дискутирано в страните от Западна Европа, но и се опитва да рационализира една нова сфера от социалния живот, която засяга пряко, както управляващите, така също и обикновения народ и 2) според икономическото учение на Адам Смит именно земята е източникът, който създава богатство. Огромна част от населението на Русия е селско, т.е. една правилно проведена икономическа политика би била от полза както за владетеля, така също и за просперитета (и свободата) на руския селянин.

            Въпросът, който изниква пред Пушкин и неговите съвременници е следният: възможно ли е позитивно икономическо развитие на Русия в условията на имперско самодържавие (периодът обхваща управлението на император Николай I)? Адам Смит многократно подчертава в Богатството на народите значението на селото за икономическото развитие на града и на народа в цялост. Земята създава както готовия продукт, който бива изкарван на пазара за продан и с него селянинът си възвръща вложените пари, така също поражда и излишък (или печалба).

            Според възгледите на Адам Смит в едно общество съществуват три основни класи, всяка една от които използва съответната част от годишния продукт, произведен от земята: "Целият годишен продукт – пише Адам Смит – на земята и труда на всяка страна, или – което се свежда до същото – цялата цена на този годишен продукт, естествено се разпада (…) на три части: рента от земята, работна заплата и печалбата от капитала, и образува дохода на три различни класи на народа: онези, които живеят от рентата, онези, които живеят от работна заплата, и онези, които живеят от печалбата" (Смит 1983: с. 251). Разделението на обществото в Русия не изпълнява следното условие по няколко причини. Доколкото можем да говорим за класи, то имаме: дворянство, селячество и аристокрация (т.е. владетеля и неговото семейство). Продуктът, който земята произвежда обаче не е правилно организирана, тъй като голяма част от продукцията отива за дворянството, което реално я притежава. По този начин то само консумира продукта, а не го използва за продажба и по-нататъшни инвестиции, т.е. дворянството не превръща земята в източник на печалба.

            Според тезите развити от Адам Смит в Богатството на народите индивидът, който не мисли в перспектива, т.е. по какъв начин трябва да се инвестира в земята (с цел увеличаване на капитала) е обявяван нееднократно за прахосник. Този ход е вреден както за отделния земевладелец, така също и за държавата: "всичко, което намалява способността му да обработва земята, неизбежно държи най-важната част от държавните приходи под равнището, което би могло да бъде достигнато иначе" (Смит 1983: с. 807).

            Без да бъде излишно отклонение от основната тема, то през 1829 г. Пушкин пише съчинение, което днес е известно под заглавие Роман в проза. Някои изследователи виждат в текста наченки на Евгени Онегин заради сходния сюжет, който авторът изгражда. Още по-важното тук е, че името и учението на Адам Смит отново се споменават. Контекстът на употреба е по-широк и се добива по-голяма яснота начина, по който Пушкин интерпретира теорията на английския икономист. Цитат на едно от писмата на героя Владимир гласи следното: "Не аз, а ти си изостанал от твоя век – и при това с цели десетилетия. Умозрителните ти и важни разсъждения принадлежат към 1818 година (…) Имам честта да ти съобщя, че днес всичко това се е променило. – Френския кадрил замени Адам Смит, всеки се забавлява както намери за добре. Аз следвам духа на времето" (Анинкин 1999: с.65).

            Героят на Пушкин също принадлежи към тогавашната аристокрация. Както беше споменато именно тази класа притежава правото да има, да продава и купува земя. Селяните са заприходени към земята (те са крепостни, продават се заедно със земята и се водят на практика мъртви души). Същата тази спомената аристокрация е заменила сериозното обсъждане на проблемите с френския кадрил, т.е. пред тях не стои проблемът за това, по какъв начин земята следва да произвежда капитал. А. Анинкин, в своето изследване върху творчеството на Пушкин, отделя специално внимание на темата за икономическата наука и времето на руския автор. В годините между 1810 – 1820 г. голяма част от аристокрацията се увлича от модерната за времето си нова наука икономика. Имената на Адам Смит и други икономисти са част от разговорите, обсъждани на балове и вечеринки. 1802 – 1806 г. вече е налице и първият цялостен превод на Адам Смит на руски език (осъществен от проф. Христиан Шлецер). До към средата на XIX век политическата икономия се асоцира основно и предимно с името на Адам Смит.

            Както бе посочено, на преден план излиза проблемът за икономическото развитие на Русия и за осъществяване на постепенния ръст на капиталистическите отношения. Заедно с това актуална тема става и тази за свободата на крепостните селяни. Именно декабристите са тези, които чрез учението на Адам Смит, отъждествяват икономическа и политическа свобода. Учението на Смит отхвърля крепостното право, считайки че то само възпрепятства развитието на производителните сили (за Смит за да бъде ефективен трудът, следва да бъде осъществено неговото правилно разделение. С това се покачва и ефективността му): "човек, който не може да придобива собственост – пише Адам Смит, - не може да има друг интерес, освен да яде колкото е възможно повече и да работи колкото е възможно по-малко" (Смит 1983: с.376). Частната собственост също е понятие, което не присъства в речника на руското общество от периода 1810 – 1820 година. При положение, че селяните станат собственици на своите земи, то това би ги направило независими на пазара (а също и от властта).

            Ясно става защо четенето на класици като Омир или Теокрит е несъстоятелно. Произведенията им са неактуални към събитията от тогавашната епоха. Затова и самият Онегин ги чете колкото да бъде запознат с тях. За движението на декабристите изучаването на Адам Смит е от полза. В Евгени Онегин срещу позицията на Адам Смит и неговото учение е противопоставена тази на меркантилистите, според които богатството на една нация е в парите. Не случайно бащата на Онегин не разбира, че запазването на земята би му донесло сигурен и продължителен във времето капитал. Онегин е чел Адам Смит, т.е. той е запознат с идеята, че за да имаме капитал или лихва, парите е нужно да бъдат в обръщение – да се продава продукт и с парите да се инвестира в нов.

Не нужно золота ему,
Когда простой продукт имеет

Златото не създава продукт. В това се основава и критиката на Адам Смит към учението на неговите предходници, меркантилистите. Продуктът задвижва ръста на печалба. Неговото движение – покупка и продажба – са в основата на просперитета на един народ. Последният е богат не когато има голям златен резерв, а когато произвежда продукт, който продава (превръща в стока) и след това отново инвестира в производството. В Богатството на народите четем: "на обикновен език парите често означават богатство и тази двусмисленост на израза е направила тази разпространена представа толкова привична за нас, че дори онези, които са убедени в нейната абсурдност, са склонни (…) да я приемат като несъмнена и неопровержима истина" (Смит 1983: с. 432).

В учението на икономистите не фигурира понятие като простой продукт, доколкото те говорят по-скоро за чист продукт (produit net). Логиката на Пушкиновия текст обаче се движи в тази линия на критика срещу меркантилистите и защитава изцяло идеите на Адам Смит. Чистият продукт е сред основните понятие на физиократите и тяхната теория, според която продукт се създава само в земеделието.

Анинкин дори привежда пример от творчеството на Карл Маркс, който касае посочения цитат: "в поемата на Пушкин – пише Маркс – бащата на героя не е способен да разбере, че стоката е пари. Нито, че парите са стока" (Анинкин 1999: с. 193). Карл Маркс изтъква също, че бащата на Онегин не разбира истинската функция на земята. За него тя е непотребна докато директно не се превърне в своя еквивалент – пари, т.е. за дворянина от XIX век от земята няма пряка полза. Затова мъдростта на Онегин, продължава разсъжденията си Маркс, е по-скоро абстрактна, доколкото разбира, че на Русия са й необходими пари, но тяхното изкарване е възможно чрез търговия. За последната обаче е наложително постоянно наличие на продукти за продажба. Такива обаче не се произвеждат, тъй като земята не се възприема като бъдеща инвестиция.

В състояние ли сме тогава изобщо да говорим за икономика в състоянието, описано от А.С. Пушкин? Разглеждайки теорията на Адам Смит, то става видно, че в основата на модерните (за тогава) общества разделението на труда е принципът, който движи икономическото развитие. В т.нар. примитивни общества всеки си набавя сам продуктите и нещата, от които има нужда. Когато нещо му е в излишък, той е готов да го размени с излишъка на някой друг. Целта на политическата икономия, по Смит, е да се увеличи износа на изделия от местната промишленост, т.е. да се способства върху това отделният индивид (въпреки неговата егоистична природа според Смит) да не произвежда единствено за себе си, а да разменя. Посредством търговията, вътре в страната и между отделните страни, се увеличава потреблението.

От гледна точка на земеделието (какъвто е примерът с Пушкин и Евгени Онегин) е необходимо земевладелецът да бъде поощряван да обработва своята земя, т.е. да не създава продукт единствено за самия себе си и за данъка, който дължи на земевладелеца. От това се създава мислене в перспектива, което е от полза и за отделния индивид и за народа в цялост.

III. Кое от наследството на Адам Смит остава в сила и днес?

            Би могло да се каже, че предприемачеството все още е сред главните движещи сили на модерната икономика, а така също и важен фактор за конкуренцията. Въпреки че при Смит тази тема се свързва предимно със собствениците на капитал, то именно Смит е сред първите, които отчитат този фактор. Разделението на труда и по-голямата ефективност, която следва от него, също е нещо обичайно за модерната икономика. Впоследствие, в исторически план, тази теза на Смит ще се развие до положението, че всеки трябва да има професия, която да изпълнява (с това се преодолява и модела на обучение на чирака от калфата, тъй като създава условие за нови работни места и способства за развиване на нови професионалисти в различни сфери).

Смит отчита и свободата на свободна конкуренция, която е в основата за развитието на икономиката на една държава, която трябва да подпомага именно свободната конкуренция и да не позволява въвеждането на монополи. Държавата трябва да се намесва единствено за да обезпечава пазарната конюнктура и нормалните условия за функциониране на пазарния механизъм. Конкуренцията е процес на взаимодействие между отделните производители, който е благоприятен за крайния потребител. Свободното образуване на цените се образува според търсенето на една стока – това положение също е "модерна догма", която има своите първооснови в трудовото учение на Адам Смит.

            Важен е и акцентът върху външната търговия (Смит разисква основно отношенията на Англия с Америка, но положението е валидно изцяло), която благоприятства износа на изделия от местната промишленост, т.е. спомага за повишаването движението и произвеждането на стоки и съответната печалба от тях. Пазарът трябва да бъде свободен, т.е. отделните страни следва свободно да търгуват помежду си, без да им бъдат налагани ограничения. Определено тезите на Смит относно движението на стоките, конкуренцията и пазарната икономика и нейното развитие са сред идеите, които все още са актуални и днес.

IV. Кои от неговите изводи не са потвърдени от историческия опит на нашето настояще?

         Може би най-голямата догма в учението на Адам Смит е свързана с темата за цената или стойността на годишния продукт се разпада на: работна заплата, печалба и рента. Признавайки, че в стойността на единичния продукт, освен тези доходи, влиза също така и стойността на потребителните средства за производство, Смит утвърждава, че тяхната стойност се създава от живия труд в другите отрасли. Така в крайна сметка стойността на съвкупния обществен продукт се свежда до сумата от доходите, т.е. стойността на сумата на средствата за производство, създадени от труда на предходната  година на постоянния капитал би изчезнала.

            Смит игнорира ролята на постоянния капитал като елемент на стойност. Това се явява и пречка пред трудовото му учение за един детайлен анализ на простото и разширено производство на дадено общество. Друга негова проблемна черта от изводите в Богатството на народите е че бива игнорирана разликата между двойнствения характер на труда, а така също не се отчита и разпада на доходите на нова стойност, създадена от абстрактния труд.

           

Литература:

1. Бартенев С.А. Экономические теории и школы (история и современность): Курс лекций. – М.: БЕК, 1996.

2. Смит А. Богатството на народите. – С.: Партиздат, 1983.

3. Пушкин А.С. Евгени Онегин. – С.: Захарий Стоянов, 2006.

4. Анинкин А.В. Пушкин, Россия, современность. – М.: Наука, 1999.

5. Normano J.F. The Spirit of Russian Economisc. – N.Y.: Johny Day, 1945, 1998

Още веднъж за принципите на картезианството

Постмодернизмът започва с идеята, че модерността не е успяла да се справи със задачите, които си е поставила и които са заложени в нейната програма. Винаги когато говорим за модерност, дори за постмодерност, задължително трябва да се връщаме към изворите и началата от където тези понятия се раждат. В случая едно от централните имена, с които т.нар. ново време се свързва е това на Рене Декарт (1596 - 1650). Доброто познаване на философските му възгледи е задължително не само за историците на философията, не само за хората, занимаващи се с наука, но за всеки, който счита себе си за съвременен и модерен, тъй като все още програмата на модерността битува в различни вариации в нашата съвременност. 

Един от най-важните въпроси за философските търсения на Декарт е този за възможността за достоверно научно знание (науката, такава, каквато я познаваме днес, се ражда именно тогава, с промененото отношение, което човек започва да има спрямо природата, мислена като обекти без собствена цел, които трябва да бъдат подредени и подчинени от страна на човека); другият централен въпрос е този за метода, посредством който такова знание може да бъде получено по достоверен начин. Разликата с епохата на схоластиката е именно в тази идея за знанието, което вече не се дава като откровение (като епифания), а човек сам трябва да извърви пътя до неговото получаване, изграждане, конструиране. Проблемът е това - съществува ли достоверно знание, което да може да се използва за фундамент на цялата сграда на науката? (в "Критика на чистия разум" Кант привежда подобен пример, че когато един строител започва да изгражда една къща, той трябва да изгради здрави основи, върху които в последствие ще се държи цялото).

Времето, в което живее Декарт обаче е все още епоха, в която: 1. нито религиозните вярвания и заблуди са изцяло преодолени и 2. съществува широко разпространена гледна точка на скептицизъм, която не вижда по какъв начин бихме могли да притежаваме достоверно знание за нещата (образец в това отношение са "Опити" на Монтен). Необходимо е първо да се преодолее този скептицизъм. Първите опити в тази насока са направени от Марен Марсен (1588-1648), които опровергава в своите трудове различни положения на скептицизма, придържайки се към идеята за достоверност на науката. Математиката служи за идеал в това отношение не само за Марсен, но и за Декарт. Единствената разлика между двамата е, че първият не обосновава цялостно своите тези срещу скептицизма, за разлика от Декарт, създаващ стриктна и ясна методология.

Схоластическата метафизика се опира на Бог като гарант за достоверност на знанието; последното от своя страна е ориентирано към наследството на Аристотел, в частност неговите произведения, занимаващи се с въпроси, свързани с природата - "Физика", "За небето" и "За възникването и загиването" (в последните две се съдържа космологията на Стагирит и учението му за елементите). Първите опити за преодоляване на тази картина за света все още не са цялостни и остават в нейните граници. Става дума за т.нар. теория за импулса (импетуса), явяваща се критика на аристотеловите възгледи. Според космологията, предложена от Аристотел съществуват пет основни градивни елемента - земя, вода, въздух, огън и ефир. Всеки един от тях се стреми или към центъра или към звездния ефир, т.е. на всеки вид материя съответства естествено място във вселената. Елементите на водата и земята в естественото си движение се стремят към центъра, считайки се за абсолютно тежки; елементите на въздуха и огъня се стремят нагоре, към границата на подлунната област, считайки се за абсолютно леки.

Теорията за импетуса се интересува конкретно от движението на телата, т.е. причината за движението на телата се явява вече не някаква сила, вложена в тях от външен източник, а от ново качество, което отсъства в неподвижните тела (в хода на движение на тялото импетусът постепенно се изчерпва). Възгледите обаче не успяват да се изградят в единна и цялостна теория.та, тези сили се явяват като последни и независими причини на явленията. Все пак тези възгледи са първата критика към разбирането, че телата са управлявани от тайнствени сили и качества, същността на които не може да бъде изяснена; скрити в тела През XX век в научните среди е изказана хипотезата, че тези възгледи са първите предшественици на представата за инерция. Факт е обаче, че именно чрез подобни критики към аристотеловия модел на света, постепенно се изграждат абстрактните понятия на модерната физика.

Марен Марсен

Схоластичната философия приема, че съществуват два източника на знанието: вярата и разумът. Доколкото Бог се намира по-високо (античните и средновековни разбирания за света следват йерархична структура) от природните закони, той е способен да внася изменения в тях. Тази идея е подходяща за обяснение на т.нар. чудеса и непознати явления в природата, но е в противоречие с аристотеловия физичен модел. Интересна в това отношение е космологията, която Декарт създава с неговата теория за вихрите. Следвайки устрема на Бейкън, че природата може да бъде опозната, за Декарт математиката е онзи "език", с помощта на които явленията могат да бъдат обяснени с точност (от друга страна математиката е сред науките, най-слабо натоварени със схоластични идеи). 

Пътят на извеждане на cogito е чрез противопоставяне на съмнението (интересно е, че този модел ще функционира и при Хусерл). Съмнението във всичко съществуващо - света около нас, собственото ни тяло, ни отвежда към единственото сигурно нещо - собственото ни съмнение. Последното е деятелност на мисълта. Оттук е видно, че: 1. ако съмнението съществува достоверно, 2. това важи и за моето мислене. (Съмняващата се) моя мисъл е, тя притежава битие, което не подлежи на съмнение. Видно е по какъв начин дедуктивният извод на Декарт е в противоречие със структурата на класическия силогизъм, въведен от Аристотел и стоящ в основата на схоластичната философия. Вместо от обща предпоставка да се дедуцират частни изводи, методологията на Декарт предполага: приемане на положения, които са верни с очевидност и изграждане на една изводима верига, в която всеки член да бъде изведен от предишния със същата очевидност както първият (в това отношение най-строгият картезианец всъщност се явява Фихте и неговата философия на тъждеството, която в много отношения е стриктно извеждане на методологията, заложена от Декарт). Никакъв зъл гений не е способен да отнеме на човека тази единствена достоверност. 

Два са способите, чрез които можем да имаме някакъв вид познание според Декарт: истини, които са очевидни и данни, регистрирани чрез чувствата, емоциите и сетивата. Единствено първите притежават примат на достоверност, а съжденията, които изграждаме върху тях са истинни за разлика от съжденията, основаващи се на чувствата, които могат да ни въведат в заблуждение. Ролята на Бог в тази система също е нова - той трябва да се яви особен тип гаранция за достоверността на познавателните способности (темата за познавателните способности или за силите на субекта ще стане централна и основополагаща през следващите няколко века от хода на философското развитие), доколкото Бог не може да даде на човека мисли и чувства, които постоянно да довеждат до заблуждение; от другата страна, убеждението в реалността на телата от външния свят Декарт прави зависими от съществуването на Бога (в последствие тази идея ще намери продължение в "Етика"-та на Спиноза) и от знанието ни за неговото съществуване.

Концепцията за cogito на Декарт, която стои в основата на идеята за субекта на познание, съдържа в себе си няколко скрити предпоставки:

- че в сферата на мисленето имаме много по-голяма сигурност и достоверност, отколкото в сферата на опита и чувствата (в "Капитализъм и шизофрения" Дельоз обръща внимание на този факт, че трансценденталното съзнание се постига чрез процес на дедуциране, а сложността се състои в това, че човек постоянно трябва да пребивава само в перспективата на едно наблюдаващо себе си трансцендентално Его. Мисленето, което винаги трябва да потисне емпиричните усещания има задачата да ги изведе рационално, т.е. да ги структурира в единна теория и след това да обяснява всичко чрез нея). 

- мисленето (cogito) се нуждае винаги от гарант за собствената си сигурност (при Фихте, например, положението Аз = Аз е прието за самоочевидност - с това се избягва от субстанциалисткия въпрос за началото, за първопричнината).

- коя е онази сила, която по-нататък ще гарантира достоверността на познавателните способности?

Подобно на cogito в предмета също има качества, които остават тъждествени въпреки всички промени, които биха могли да се случат с него. Онези качества, които се променят и изчезват не могат да бъдат автентични, те са възприемаеми от чувствата и са принадлежащи на самите неща. Истинските качества на предметите са онези, които при всички обстоятелства и всички състояния на чувствата ни остават неизменни; остават само свойствата на предмета, постигаеми чрез разума, т.е. неговите математически елементи (не трябва да се забравя водещата роля на алгебрата и геометрията за философските възгледи на Декарт), които са: протяжност, фигура, движение. Понятието за пространство (вж. главата за трансцендентална естетика от "Критика на чистия разум" на Кант) е математическо понятие, то не е свързано с чувствата; достоверно и строго познание е възможно чрез свеждане на всички качества и елементи на физическия свят до елементите на математическото познание. Науката за света е възможна доколкото може да бъде сведена до математиката! Само такава наука е достоверна, тъй като областта на чувствата не е област на истинното знание (според Декарт, а и според цялата парадигма на Новото време - чувствата не могат да имат никакво отношение към истината. Поради тази причина, когато естетиката се заявява като наука, то още в принципите й е налично противоречие, което я взривява отвътре). 

"Разсъждение за метода" е текст, синтезиращ цялостно възгледите на Декарт; тук преобладава критиката на философа спрямо принципите на схоластичната философия. Въведена е идеята за развитие, т.е. развитието на природата трябва да се проследи от образуването на небесните тела до възникването на растения и животни. Методът за получаване на достоверно знание трябва да се изгради по модела на математиката (дедукцията е извеждане на очевидни истини). Това вече не е дедукцията, която схоластиката провежда чрез силогистиката, защото вместо обща предпоставка имаме очевидно и интуитивно вярно първо положение и вместо приемане на следваща предпоставка (частна), второто (и всяко следващо) трябва да бъде изведено със също такава очевидност подобно на първото. Методологията, според Декарт, трябва да бъде в сила за всяка една област на знанието, тъй като философията като метафизика, се занимава със съществуващото изобщо, а науките са онези, които са ограничили дадена сфера от цялото. 

Четирите правила на Декарт могат да бъдат приложими и днес, когато се захващаме с някои проблем и се търси неговото решение. Методът бива рационализиран до следната практика: 

1. Не се признава за истинно нищо, което не се познава с очевидност;

2. Всяко възникнало затруднение се разделя на толкова части, на колкото е възможно;

3. Мисленето се осъществява според порядък - започва се от най-простото познаваемо и се възхожда до по-сложни степени на познаваемост;

4. Извършват се постоянни прегледи и обзори с цел увереност, че нищо не е пропуснато в хода на нашите разсъждения.

Изводите на Декарт залягат в по-нататъшната програма на модерността, валидни са все още и днес, доколкото ние мислим света в категориите на субект и обект, доколкото науката приема света около нас за обективно познаваема действителност и доколкото психологията все още вярва, че вътрешния свят на човека може да бъде обективно описан чрез бихейвиористки или емпирични парадигми. Идеята за човека като субект и за неговите познавателни способности, чрез които светът става познаваем, са новото начало, лежащо в основата на по-нататъшното развитие на философията и науката. Философията на Декарт полага модела на мислене на субективната онтология или на философия на съзнанието, а възгледите на Декарт, Бейкън, Галилей и Нютон за природата като обективно познаваема действителност са в основата на техническата революция, случваща се все още и в наши дни.

Лиетартура:

01. Декарт, Р., 1978, Избрани философски произведения, изд. Наука и изкуство, София.

02. Глой, К., 2004, Разбирането за природата, изд. ЛиК, София.

03. Дельоз, Ж., 2004, Анти Едип. Капитализъм и шизофрения, изд. Критика и Хуманизъм, София.

Новите възможности на класическата музика - Макс Рихтер

Композиторът Макс Рихтер

Макс Рихтер (р. 1966 г.) е немски композитор, завършил университета в Единбург, Кралската академия за музика; музикалния си опит обогатява и учейки във Флоренция при Лучано Берио роден през 1925 г. е сред новаторите не само на италианската, но и на световна сцена. За композициите му са характерни - авангардни опити с различни акустични среди и музикални текстури, съединява звуци от инструменти с електронни шумове и човешка реч. Виж: Luciano Berio Thema - Omaggio a Joyce" (1958). Друг странен експеримент е албумът му Visage, 1969]. Берио оказва огромно влияние върху търсенията на младия Рихтер още в началото на неговото творчество, доколкото му дават свободата да експериментира свободно с границите на музикалното във всяко едно отношение. Рихтер обаче остава и някак по-консервативен относно тези експерименти, за разлика от своя учител Берио.

В продължение на десет години, след приключване на своето образование, Рихтер свири модерни произведения и създава свои собствени с Piano Circus. Композиторът познава отлично образци на модерната класика на Brian Eno, Phillip Glass, Julia Wolfe, Steve Reich и др. [със сигурност меломаните трябва да чуят Music for Airports от Brian Eno, албумът от 2006 г. на Phillip Glass - Metamorphosis и не на последно място - Radio Rewrite от Steve Reich]. 

Обложката на албума Metamorphosis, 2006 г.

През 1996 г. Макс се запознава с известния електронни експериментатори Futire Sound of London, с които работо над албума им Dead Cities. През 2000 г. работи над албума In the Mode на музиканта Рони Сайз. Дебютния си албум Memoryhouse издава едва през 2002 г. последван от успешните и експериментални проекти - The Blue Notebooks (2004), 24 Postcards In Full Colour (2008) и Infra (2010). Музикалния си опит Рихтер допълва, създавайки музиката към филма "Grace is Gone" на режисьора Джеймс Щраус и Станислав Муха.

Няколко години по-късно композиторът вече работи и над "Walz with Bashir" - документален филм на Ари Фолман за ужасите на войната. На 28 ноември с.г. е първият перформанс на произведението в нюйоркска църква като част от световна музикална серия. По същото време Рихтер започва работа и над четвъртия си солов проект 24 Postcards In Full Colour (2008), който е замислен като експериментална колекция миниатюри за... мобилни телефони.

Днес, 16.06.2015 г. излиза и саундтракът към филма "Testament of Youth" (2014), в който са включени 21 композиции. Музиката на немския композитор е колкото експериментална в много отношения, в такава степен се явява и продължител на класическите традиции, което се забелязва в проектите, свързани с киното, в които Рихтер участва. 

24 Postcards In Full Colour (2008)

Разбирането за феноменология при Едмунд Хусерл и Мартин Хайдегер

Произведението на Хайдегер „Битие и време” излиза първоначално в списанието за феноменологически изследвания, издавано и ръководено от Едмунд Хусерл. С това обаче не означава, че „Битие и време” по някакъв начин допълва или разяснява създаденото от Хусерл по това време многобройно философско наследство. Именно на този етап (30-те години на XX век) Хайдегер оформя разбиранията си за разбирането на това, с какво трябва да се занимава феноменологията. Съвсем накратко, чрез анализа на 7-и параграф „Феноменологическият метод на изследване” ще се опитам да откроя няколко по-важни специфики в разработените от Хайдегер нововъведения в интерпретацията в разбирането за феноменология.

Първата и най-значима разлика е разграничението между биващо и битие, която Хайдегер въвежда още в самото начало на своето изследване; за да се установи с какво трябва да се занимава феноменологията, следва да се изведе и нейният (автентичен) предмет, работно поле, на изследване. Доколкото за Хусерл това също е ‘проблематично’, то той остава при изискването „Към самите неща” и начините по които те биват конституирани чрез актовете на когитации от страна на съзнанието. Хусерл остава близък до наследената традиция на учителя си Франц Брентано и идеята за двойна интенционалност на съзнанието, че то (съзнанието) винаги е съзнание ‘за нещо...’: „Мислещият мисли за нещо (denkt etwas), гневящият се, се гневи на нещо (zurnt uber etwas) и т.н."[1] Разделението, което Брентано прави е между физически феномени (цвят, звук, образ на фантазията и т.н.) и психически феномени (представни актове, които се осъществяват от субекта). Интенционалността винаги е свързаност на съзнанието ‘с...’ нещо, теза, която става централна, както за Брентано, така впоследствие и за ученика му Едмунд Хусер.

В анализите си Брентано посочва, че не сме способни да кажем просто „Аз мисля” или „Аз си представям” и т.н., доколкото съзнанието е предметно ориентирано, а това означава, че винаги имаме ‘мисля за...”, „представям си...”. Сред важните характеристики, които Брентано извежда на преден план, е идеята, че онова, към което съзнанието е насочено, не е задължително да има признак на/за съществуване. Хусерл продължава тези интенции и достига до разбирането, че в актовете на когитации предметът бива конституиран за съзнанието в едно конкретно и живо настояще. Обратът, който осъществява с „Картезиански медитации” е насочен към разкриването именно на този интенционален живот на Аза. Следователно феноменологията е учение за същностите, затова може да претендира за статута си на първа философия; обръща се внимание върху чистите преживявания, в които всяка реалност бива давана (като живо настояще).

В „Идеи I” намираме следните изводи: „Пространствената вещ, каквато я виждаме – е, при всичките си свои трансцендентности, възприемаемо, дадено според съзнанието според цялата своя жива телесн ост. Оттук вместо това на нас не се дава някакъв образ или някакъв знак”[2]. Онова, което Хусерл се опитва да разграничи, е различаването между cogito и обикновенното възприятие (на тази особеност впоследствие по-голямо и детайлно внимание обръща Ж.-П. Сартр във „Въображението”). С други думи, пред феноменологията, както я разбира Хусерл, имаме за главна предпоставка съзнанието и отношението между възприятие и онова, което бива възприемано. Ще отбележа само, че неразбиранията относно метода на феноменологията (в Хусерлианския вариант), с които самият й създател се сблъсква още приживе, могат да бъдат обобщени до следното: всички те са свързани с объркването на феноменологията с психология и с неразбирането на основното положение за двойна интенционалност, което Хусерл наследява от Брентано[3].

Разбираеми стават тематичните обърквания между границите на психологията и феноменологията, когато последната бива изтълкувана изцяло в психологически аспект. Самият Хусерл, дори в свои късни работи като Амстердамски доклади, непрестанно разяснява ролята и задачите на феноменологията и отликите й от (емпиричната) психология. Мартин Хайдегер е колкото ‘наследник’ на тази традиция, толкова и успява да я промени из основи. В „Битие и време” той накратко изяснява смисъла на термина феноменология и неговите съставни части – феномен и логос. С това възвръщане към изначалния гръцки смисъл Хайдегер не цели филологически анализ на гръцката дума за ‘феноменология’.

Нещо, което след Хайдегер се превръща във все по-разпространяваща и утвърждаваща практика е извеждане на първоначалния исторически смисъл на едно понятие с главната задача да бъде прояснена неговата автентичност откъм първичното му значение (напр. Гадамер в „Истина и метод”, Козелек в „Пластовете на времето” и Хр. Тодоров в „Работа върху понятията” и др.). В „Битие и време” откриваме следното: „Онова, което няма повече формата на осъществяване на чистото оставяне да се вижда, а всеки път в показването прибягва към едно друго и така всеки път оставя нещо да бъде виждано като нещо, поема и тази структура на синтез възможността на закриването”[4].

Неслучайно под ‘феномен’ Хайдегер разбира ‘само-по-себе-си-показващотоо-се’. Да се покаже за кой? – както може да се попита в духа на Хусерл – за съзнанието или за нещо друго? В изследванията на „Битие и време” твърдата почва на един фундиращ Аз е напусната и според подглавата от книгата феноменът следва да се остави да бъде видян в своята изначалност, т.е. без към него да бъдат прибавяни „Аз”, „съзнание”, „когитация” и т.н. Онова, което Хайдегер предлага като решение в проекта си „Битие и време” и което впоследствие, малко или много преосмисля, е напълно различно от Хусерловото разбиране за феноменологията. Аз-ът и съзнанието, като нещо постоянно, биват заменени от Dasein – едно биващо, което чрез идеята за своя проект никога не е завършено и готово за едно безпроблемно ‘тук’ възприемане в статични актове.

От друга страна, разликата на която Хайдегер акцентира – между биващо и битие, - предполага, че няма да се остава при някакъв обект (в класическото разбиране, т.е. като нещо биващо), а ще се попита за начина на битие на това биващо; скрито то остава поради факта, че: „то може да бъде дотам закрито, че да бъде забравено и да не се стигне до въпроса за него и за неговия смисъл”[5]. Разграниенията на подобен вид ‘затуленост’ отвеждат Хайдегер до разграничението, че: 1.Феноменът може все още да не бъде открит, затова той да не е направен ясно видим и 2. Феноменът може да бъде изтърван, т.е. веднъж вече открит, отново да потъне в закритостта.

Никъде в „Битие и време” Хайдегер не напада открито своя учител и неговите възгледи за феноменологията, но в своя опит за деконструкция на класическата метафизика и нейното наследство, разривът е повече от явен: „Декарт заостри стесняването на въпроса за света до този за природната вещност като за най-близко достъпното вътре-светово биващо. Той затвърди мнението, че уж най-строгото онтично познаване на едно биващо било също и възможният достъп до първоначалното битие на откритото в такова познание биващо. Същевременно обаче трябва да се проумее, че и ‘допълненията’ на онтологията на вещта по принцип се движат върху същата догматична основа, върху която и Декарт”[6]. Нищо конкретно не е казано срещу Едмунд Хусерл, но цитатът е повече от ясен в разграничението, което Хайдегер извършва относно задачата на феноменологическият анализ – той не трябва да остава при вещта (Ding), а от самата нея да изведе нейното специфично битие. Факт е, че Хусерл осъществява т.нар. картезиански обрат (въпреки непрестанните критики по отношение на Декарт и едностранчивото му разбиране на cogito), но като цяло не прекрачва границите на ‘онтологията на вещта’, въпреки многобройните въведения и разграничения, които прави относно същността и функциите на феноменологията.

Литература

1.      Brentano, F. Vom Lieben und Hessen. Leipzig 1967.

2.      Husserl, E. Reply to a Critic of my Refutation of Logic Investigations, in: Readings of Edmund Husserl’s Logic Investigations. Hague. 1977.

3.      Хайдегер, М. Битие и Време. София. 2005.

4.      Гуссерль, Э. Идеи к чистой феноменологии. Москва. 1994.

---

[1] Brentano, F. Vom Lieben und Hassen, 13

[2]  Гуссерль, Э. Идеи к чистой феноменологии. изд Гнозис. Москва. 1994.  с. 94

[3]   В това отношение е показателна статията на Хусерл: E. Husserl. A Reply to a Critic of  my Refutation of  Logical Investigation, in Readings on Edmund Husserl’s Logical Investigations, Martins Nijhaff, The Hague, 1977.

[4]   Хайдегер, М. Битие и време. акад. изд. Марин Дринов. с. 34

[5]  Пак там. с. 35

[6]  Пак там. с. 82

Словото - традиция и модерност. Пловдив 2015

На 21 и 22 май 2015 г. в Дома на учените в Пловдив се проведе XVII национална научна конференция за студенти и докторанти. Секциите бяха две - езикознание и литературознание. Сред имената, които взеха участие като жури на конференцията бяха: Диана Иванова, Иван Чобанов, Константин Куцаров, Владислав Миланов, Инна Пелева, Иван Русков, Диана Николова, Жоржета Чолакова и др.

Освен като подиум за изява, Домът на учените стана място и за представяне на сборниците "Светлият път към словото" и "Научният Еверест - мечта или реалност" и се състоя среща с поета Иван Цанев (само след няколко дни изд. Жанет 45 ще издаде новата му стихосбирка). Мероприятието бе посетено от мен заедно с младите докторанти - Десислава Узунова (СУ) и Боряна Владимирова (БАН).

За избора на Пловдив като Европейска столица през 2019 г. допринасят не само запазените артефакти, които са всеобщо достояние за туристи и жители на града. Факторите там да съществува самобитна култура, когато почти навсякъде другаде из страната ни шества див дионисов екстаз на всевъзможни масови прояви. Самобитността на града се поддържа не само от множеството мероприятия, които всяка седмица се организират, но и от прояви като тази, даваща терен на млади хора, интересуващи се от знанието, да намерят слушатели и поле за изява.

Водените обсъждания и темите, представени на конференцията успяха да не прекрачат границата на безсмислието, превръщайки се в празно дърдорене. Всеки един от участниците в журито не само насърчаваше диалогичността, но и предоставяше ценни съвети относно някои от прочетените доклади.

Най-ползотворна за мен бе срещата и запознанството с гл.ас. д-р. Диана Николова, която преподава антична култура и литература в университета в Пловдив. Близо половин час обсъждахме някои подробности, характерни за античната култура, говорихме много за античната музика и аз успях да споделя опит с прочитите си на интерпретации на Аристотел и други антични автори от страна на Брентано и Тренделенбург. Линията Хайдегер и античността също бе обсъдена. Накрая дискурсът премина в темата за античната музика, нейните модерни и по-стари интерпретации, проблемите около липсата ни на знание за височината на тона, т.е. за невъзможността за директно свирене на антични произведения и много други.

Благодаря на д-р Николова за подарената книга - "Идеята за човека в старогръцката лирика", която веднага започнах да чета; съвсем съзнателно си позволявам да препоръчам изследването, което е нейна докторска дисертация за всички занимаващи се с антична култура на любителско или професионално ниво. Първите 30-ина страници ми дадоха много теми за размисъл относно промените, настъпили от архаиката към класиката, относно това, как мислим античността днес, доколко я идеализираме и й привнасяме нашите разбирания, за да я разчетем според собствените нужди на епохата ни. Едно от най-хубавите неща в изследването е съчетанието между ерудиция и ясен език, което позволява книгата да бъде четена не само от тесни специалисти в областта, но и от всички обичащи мъдростта!

Диана Николова, Идеята за човека в

старогръцката лирика, у-ско изд. Пайсий Хилендарски