Училището като дисциплинираща институция

За никого не е тайна, че аналогията с училището като институция винаги е съдържала някаква метафора за принуда (не трябва да се забравя, че културата е антиприроден процес, т.е. тя се възпитава, в известен смисъл се оказва принуда, за да може човешкото същество да се о-култури). Този текст е писан преди няколко години. Със сигурност трябва да се пренапише. Защо не да му се добави и един фондационен български контекст? Нека поясня – става въпрос за организации от типа на „Заедно в час“, които експлоатират именно тези негативни образи на образованието, за да изградят позитивен образ за себе си като спасители. Остава открит въпросът – вредят или помагат фондациите с тяхнотото желание да реформират след като съсипят? Дали фондация не е равно отново на деградация? И кой ще почисти след като финансирането на тази дружества бъде прекратено и те са изиграли своята негативна роля да съсипят образованието, но не са изпълнили мисията си – да изградят след себе си нещо позитивно...

Проблемите, с които Мишел Фуко се занимава, винаги предполагат един особен начин на изследване, една принципно специфична методология. До голяма степен възгледите му биват повлияни от философското наследство на Фридрих Ницше и неговата идея за Herkunft. Най-общо понятието може да бъде преведено с „произход“; обяснявайки се правилната употреба на това понятие, ще стане ясна и цялостната идея на Фуко, която той разработва чрез понятието „генеалогия“.

Нека да проследим, по какъв начин самият Фуко разбира и употребява това понятие. Интерпретацията му откриваме в текста Ницше, генеалогията, историята, в който френският философ детайлно изследва някои по-важни понятия от философията на Ницше и изяснява, по какъв начин ще бъдат мислени в неговата цялостна археология на знанието. Ницше директно отнася Herkunft с Ursprung. За какво обаче му е това отклонение, пита се Фуко: „Търсенето на подобен първоизточник е търсене на онова, „което вече е било“ на съвпадащия напълно със самия себе си образ на изначалната истина (...) по-нататък генеалогическият анализ показва, че понятието за свободата е в действителност само „изобретение на господстващите съсловия“ и не е изначално природа на човека или нещо коренящо се в неговата привързаност към битието на истината“ (Фуко 1992: 120).

Онова, което тук ни интересуа е главната идея на Фуко, че културните образувания, с които днес живеем, са унаследени и случили се в миналото, т.е. не са застинали форми, истинни шаблони, които не подлежат на критика, а носят в себе си особена диалектика; те притежават произход, доколкото са възникнали в определена епоха и са се утвърдили и наложили чрез конкретна практика. Достигналото до нас е дело на традицията и като такова подлежи на специфично изследване на неговите начала. Начала, в които такива области като знанието, лудницата, властта, клиниката и др. са били сформирани. Истината притежава своя история, от която няма как да се измъкнем, когато изследваме нейните проявления. Такъв е и частният случай с образователната система.

Когато модерното европейско общество постепенно се „ражда“, то приема за свой основен принцип идеята за разума. Последният е едновластен господар още от епохата на Ренесанса насетне, когато Бейкън призовава в своите произведения за борба срещу различните идоли; в не по-малка степен господството на разума бива утвърждавано при Кант, в чийто произведения, още в самото заглавие, се усеща господството на разума. Тази идея е свързана с това, че разумът се явява законодател над природата. Префулирайки тази идея, то бихме могли да я сведем до тезата, че културата и културните образувания трябва да се налагат над природата и всичко мислено като диво, не-разумно и т.н. По този начин разумът бива приеман за критерий, според който се оценяват феномените на действителността (бих искала да посоча и едно конкретно изречение от Феноменология на духа от Хегел, което директно експлицира тезата в текста: Всичко действително е разумно и всичко разумно е действително, където ясно се вижда директното отъждествяване между разум и действителност).

Примерът, който Фуко използва в Надзор и наказание е свързан с образа на паноптичната машина, която служи както за превъзпитаване на затворниците, така също и за лечение на болните, обучаване на учениците и принуждаване към труд на всички онези части от населението, които са останали без работа. Ролята й следователно е да унифицира към наложени структури. Фуко отчита, че вместо старите си негативни функции, в модерното общество паноптичната машина придобива положителни такива: тя прониква в телата, налагайки им своеобразна дисциплина. За какво става въпрос. Примерите, с които ще си послужа, са заети директно от непосредствената действителност, в която сега пребиваваме.

Още когато едно дете се ражда, след известен период от време му биват налагани модели на обучение. Не става въпрос единствено за училището като институция за дисциплиниране. От най-ранна възраст детето попада в мрежа от правила, които му се налага да следва. Детската ясла и детската градина са първият непосредствен сблъсък на индивида със знанието. В тези институции то бива научавано на най-елементарни познания: стихчета, песнички, модели на поведение. Под последното имам предвид – навици за хранене, определен час за лягане и ставане, общуване с другите деца и т.н. Начините за социализиране могат да се осъществят и чрез игрова форма, но в своята основа те се придържат към един принцип: налагат господство над телесността.

Тялото и телесността несъмнено са сред любимите за Мишел Фуко теми, доколкото, под една или друга форма, те присъстват в по-голяма част от неговите произведения. Учреждения като училището дисциплинират тялото чрез различни процедури. Както вече споменах, първата от тях е свързана с времето. Ученикът негласно е задължен да присъства от момент А до момент В на учебни занятия. Когато той наруши това правило, бива санкциониран чрез вписване на „отсъствие“. Целта на подобни методи е да се контролира броят на бягствата на един ученик. Да, той може да не присъства в час без уважителна причина, но всяка година той има право на определен брой „неизвинени“ отсъствия. В Надзор и наказание Фуко пише следното по отношение еволюцията на властта: „наказването и борбата против беззаконието да се превърне в законна, покриваща цялото общество дейност; не да се наказва по-малко, а да се наказва по-добре“ (Фуко 1998: 87).

Използвайки принципите на разума, то няма как върху тялото да бъдат налагани само телесни наказания. Последните са ефективни, но само когато се цели измъкване на конкретна информация, защото не носят възпитателна функция. Върху детето в училище би могло да бъде упражнявано и телесно насилие, но в крайна сметка същестуват много по-ефективни начини за следене и наблюдаване на тялото в училищната среда. Както посочих, контролът чрез присъствие/отсъствие налага директна обвързаност с времевия престой на ученика в училище. Фиктивно той притежава свободата да не отиде на урок по биология или математика, но реално, без извинителна причина, тази свобода му бива отказана.

Борбата против беззаконието постепенно преминава, според Фуко, в борба, която налага ред и дисциплина в обществото. За спазването и трайното установяване на подобен ред се грижат преди всичко отделните институции. Те са „всевиждащото око“ на властта, което позволява на индивида да влезе и се социализира цялостно в обществото. Дори на чисто езико ниво, взимайки отново примери от нашето всекидневие, онези ученици, които не посещават училище, директно биват асоцийрани с нещо негативно. Системата не е способна да ги подчини, затова обществото бърза да наложи клеймо върху тях на „разбойници“, „бандити“ и „хаймани“ (примерите, разбира се, са в сила и днес, но в много по-голяма степен са видни в модела на едно общество, каквто е тоталитарното и принципите за контрол и следене са много повече открити и видни за наблюдение, дори чрез неформален анализ).

Функцията на изпитващия се явява в случая в ролята на „всевиждащото око“, което трябва да следи доколко и как ученикът правилно осъществява възложените му задачи. Както вече посочих, до преди по-малко от стотина години, учителите са имали право да бият учениците, т.е. да им налагат директно телесно наказание. Тук е видна тяхната роля не само на хора, целящи да запазят и предават знанието, но и на възпитатели и педагози. Отново ми се иска, изцяло в духа на методите на Фуко, да се позова на „раждането на възпитанието“ като цялостен проблем през епохата на Просвещението в трудовете на Жан-Жак Русо. Въпросите, които неговите творби повдигат са директно отнесени върху правата на възрастния над детето. Целта, т.е. социализирането в обществото, оправдава ли средставата за това постигане?

В Надзор и наказание откриваме следния пасаж, касаещ принципите на неподчинение на отделния индивид: „Смята се, че гражданинът заедно със законите на обществото веднъж завинаги е приел и закона, който може да го накаже. При това положение престъпникът изглежда като юридически парадоксално същество. Той е нарушил договора и следователно е враг на обществото като цяло, но той участва в наказанието, което му се налага“ (Фуко 1998: 95). Сходна ли е аналогията между престъпника и ученика? Би било пресилено да кажем, че в модерното общество единият е третиран като другия, но е необходимо да се отбележи, че когато единият не следва моделите, наложени от институциите, в една или друга степен, вече е престъпник във възможност.

Нека се върнем отново на функцията на учителя. Примерите, които използвам, както посочих, се ръководят от общите идеи на изследванията на Фуко, но са заети от най-непосредствената ни действителност. Бих искал да посоча и следния пример: в общества като нашето, началният учител (от 1 до 4 клас) много често е мислен от децата като „втори родител“, т.е. все още се поддържа непосредствената връзка между образа на родителя и този на учителя. Едва, когато в пространството на детето се появят различни учители, те сякаш нямат друга задача освен да оценяват и наблюдават. Методите за контрол са свързани със символния капитал, който учителите притежават, т.е. зад тях стои основанието на знанието. Учителят е онзи, който знае, т.е. е способен да предава знанието на другите; в ролята си на педагог той има власт да оценява и контролира процеса на обучение.

Последният обаче никак не е невинен. Освен, че ученикът е длъжен да научи и овладее определен материал от знания, чрез това той се учи на ред и подчинение. Според Фуко държавният апарат има нужда от послушни граждани, които да изпълняват нарежданията му. Покорният индивид не се бунтува срещу властта, защото я приема за себе си негласно, той не я подлага на критика. Или по друг начин казано, не се запитва за нейния Herkunft. Следователно ролята на училището е да подчинява тялото чрез определени практики: чести изпитвания, поставяне на оценки, задължения и задачи за домашна работа, и не на последно място, спортът.

Особено за комунистическите режими спортът е главният дисциплиниращ метод за подчинение на тялото. Култът към спорта, като масова явление, се появява именно в началото на XX век. Освен него и всички останали задачи, които ученикът трябва да изпълнява контролират свободното му време, те дори организират времето му. Разбира се, ученикът отново е свободен да не  изпълни задачите, които са му наложени, но в резултат на тези си действия, го очакват санкции и наказания. Системата за оценяване е друг начин за налагане на господство от страна на преподавателя. Поставяйки типичния деструктивен въпрос към ролята на учителя, бихме могли да попитаме: Какви са обективните критерии за оценка на едно лице над друго? Обективни ли са всъщност те? С подобни питания обаче се подрива авторитетът на знанието, а оттук и този на властта.

По повод на горните примери, откриваме следните разсъждения в текстовете на Мишел Фуко:

„Апаратът на изправителното наказание действа по съвсем различен начин. Приложната точка на наказанието не е представата, а тялото, времето, ежедневните жестове и действия; и душата, но само в качеството й на седалище на привичките (...) действия, а не знаци: разписания, разпределения на времето, задължителни действия, регламентирани дейности, самотни размишления, колективен труд, тишина, прилежност, уважение, положителни навици“ (Фуко 1998: 134).

„Поправянето на поведението посредством цялостно уплътняане на времето, създаването на навици, принудите, на които е подложено тялото, създават между наказващия и наказвания едно особено отношение“ (Фуко 1998: 135).

Освен по линията надзирател-надзираван, тези анализи важат в пълна сила и за отношенията между учител-ученик. Първият притежава правото да надзирава, да следи за правилно провеждане на действията от страна на учениците, а и да корегира, когато това се налага. Последният е в пасивно състояние да възприема, той следва и възпроизвежда обраци, които е длъжен да овладее, за да се реализира успешно в обществото, и за да бъде „приет“ изцяло от останалите му членове.

Генеалогът, според Фуко, се нуждае от историята, на него му е потребно да помни, за да знае нещата в тяхното зараждане и в тяхното развитие. Когато френският мислител анализира понятието Herkunft той се опитва да ни върне към безбройните отделни събития, които са образували някое понятие. Интересувайки се и анализирайки училището като особена институция, не бива да се забравя ролята, която то има да налага възпитание чрез образа на знанието. За Фуко знанието и истината не са непротиворечиви и идеални понятия. Напротив, зад тях стоят множество полета на власт, интереси и конкретни намерения, които един генеалог е необходимо да разплете, за да познава по-адекватно света, в който живее.

Използвана литература:

1.      Фуко, М., 1998, Надзор и наказание, у-ско изд. Св. Климент Охридски, София.

2.      Фуко, М., 1992, Генеалогия на модерността, у-ско изд. Св. Климент Охридски, София.

3.      Фуко, М., 2005, Интелектуалы и власть, изд. Праксис, Москва.

Как класическата музика вдъхновява поп & рок културата?

Може би мнозина от вас ще се изненадат, когато разберат, че в някое от парчетата, които харесват... всъщност е използвана позната мелодия от света на класическата музика. Това, което искам да предложа в този кратък обзор, не са един, два или три случайни примера, а доста повече. В тях по различен начин е използвано дадено класическо произведение.Крайният резултат не винаги е така задоволяващ, с което класическата музика дава да се разбере, че не все път подлежи на успешна (модерна) интерпретация. В някои редки случаи обаче новата версия се е получила доста сполучливо и адекватно, с което композиторът и произведението му единствено печелят, тъй като биват опознати от повече хора. И все пак онзи, който доминира и властва сред тези интерпретации е Йохан Себастиан Бах. 

Къде по-удачно, а къде не чак толкова, но Бах е водещият в този малък обзор. Композиторът едва ли е предполагал някога, че музиката му ще вдъхнови изпълнител като Lady Gaga, например. Именно неговият The Well Tempered Clavier бива използван за създаване на хита на Gaga от втория й албум "The Fame Monster"- Bad Romance. 

Избрал съм една от любимите ми интерпретации на Бах в изпълнение на Гулда, съответно: Gulda - The Well Tempered Clavier, а как звучеше преработеният вариант на тази мелодия, който е доста неузнаваем, ето тук: Lady Gaga - Bad Romance. Друг опит с произведение на композитора прави и Beyonce със своята версия на Ave Maria, макар тук ясно да си проличава, че става въпрос за класическо произведение. Изпълнителката включи тази своя интерпретация в своя албум "I'm ... Sasha Fierce", а това е и нейната версия: Beyonce - Ave Maria. Оригиналът обаче си е оригинал: Johann Sebastian Bach / Gounod - Ave Maria. В случай, че държите да чуете наистина класно изпълнение на Ave Maria вместо разочароващият вариант на Beyonce, то потърсете си записа на Мария Калас. 

За групата Procul Harum не бях чувал никога преди (може би няма да чуя нищо тяхно и след това). Все пак в своята песен Procol Harum момчетата използват J S Bach: Air on the G string. Вариантът не се наемам да го коментирам. Без да обиждам групата, но звученето им прилича на онзи звук от 80-те в който синтезаторът доминира и човек има чувството, че всичко се изпълнява от една мелодия без край ... Един друг вариант обаче е доста по-сполучлив и интересен. Става дума за рок бандата Muse, чиято песен Plug In Baby използва следната творба на композитора - Toccata and Fugue in D Minor. Е, онова толкова познато Баховско начало отсъства в песента на рок бандата, но пък Matthew Bellamy и неговите брилянтни умения с китарата, придават едно рок звучене на познатата фуга. Преди техният вариант обаче, съществува един друг от далечната 1980 г. - Sky - Toccata. 

Любимата ми интерпретация на композитора обаче си остава денс версията на изпълнителката Jem [чието истинско име е Jemma Griffiths] от нейния пилотен аудиодиск Finally Woken. Става въпрос за песента й от 2004 г. They, която ползва мотиви от преработката на вокалната френска формация The Swingle Singers. Оригиналът обаче си остава този - Bach: Prelude & Fugue No. 12 in F minor BWV881

Що се отнася до Бетовен, то интерпретациите му в поп и рок музиката са доста по-оскъдни. Съществува една рок версия на известната Ода на радостта, която по-скоро не бих искал да коментирам, тъй като версията е плашещо трагична (за текста коментарът е също излишен). И все пак ето го и него - Bright Eyes - Road To Joy. Романтичното Für Elise пък е употребено в ... рап парче на Nas. Пиано мотивът се чува повече от ясно, а той бива допълнен и от детски вокали. Резултатът е I Can. 

Някои от другите интересни предложения ще спомена съвсем накратко. Mika, който винаги се е отличавал с доста специфичен глас, предложи в своята песен Grace Kelly интересна версия на произведение на Росини от неговата опера Сивилският бръснар - Gioacchino Rossini - Largo Al Factotum. 

Албумът на Radiohead "Ok Computer" помести в себе си една прекрасна интерпретация на Шопен в меланхоличното им Exit Music. Парчето е създадено по мотиви на Prelude No. 4 in E minor. 

William Orbit (който работи с Мадона за нейния може би най-успешен албум "Ray of Light) също създаде прекрасен и модерен вариант на добре известна на мнозина класика. Adagio for Strings наистина звучи подходящо за нощен клуб. След него друг известен диджей промени звученето на тази класика почти до неузнаваемост. Това беше Тиесто с неговата версия на Adagio for Strings. Оригиналът обаче си остава все толкова лиричен. Споделям го в изпълнение на Ленард Бърнстийн - Samuel Barber - Adagio for Strings.

Дуото Pet Shop Boys дължат славата на най-известния си сингъл Go West не на кой друг да е, а на Johan Pachelbel, един може би не толкова известен бароков композитор, който създава класиката Canon in D Major. Тя става основа за сингъла на групата, издаден през 1993 година. 

Що се отнася до руската класика, набързо ще отбележа само няколко интерпретации. Любимият ми вариант на класиката Княз Игор от Бородин несъмнено е колаборацията между рапъра Warren G и оперната певица Sissel - Prince Igor. 

Немският вариант на Britney Spears бе създаден в лицето на Jeanette Biederman. В сингъла й How It's Got To Be от албума Delicious [2001] несъмнено най-силното присъствие бе именно това. Спомням си, че като почитател на П.И.Чайковски може би няколко месеца умувах да се сетя от къде ми е позната тази песен (тогава чичко Google все още се разработваше). Оказа се, че г-ца Бидерман използва мотив от Лебедово езеро, а именно Tchaikovsky - Swan Lake - NR. 10 Scene: Moderato ( II. Act 2 ). 

Мишел Фуко. История на сексуалността. Употреба на удоволствията, том II

В трите тома на своето изследване – История на сексуалността Мишел Фуко отново се ръководи от своята централна идея за генеалогия. Още в предговора на книгата той открито заявява, че онова, което прави като методология е напълно чуждо на историческото изследване или пък на една история на нравите, описваща тяхната систематика. Тезата на философа е: „да се види как в модерните западни общества се е конституирал един „опит“, в който индивидите трябвало да се разпознават като субекти на сексуалност“ (Фуко 1994: 8).

По какво изследването на Фуко се различава от историческия преглед/хронологията на сексуалните нрави? Вместо да вмества фактите, които използва в някаква схема, да се опитва да ги впише в теория, Фуко, така да се каже, оставя понятията, които употребява да му разкрият сами смисъла, в който са били използвани. Затова се анализират конкретните практики, с помощта на които индивидите са подтиквани да обръщат внимание на себе си, да тълкуват и разпознават себе си като субекти на желание.

Затова История на сексуалността цялостно се вписва в проекта на философа за анализ на субективността от гледна точка на практиките, които са я оформили в културната европейска история. Водещ мотив тук е начинът, по който модерният човек изгражда опита за себе си чрез определени културни практики. Т.нар. от Фуко техники на себе си са всъщност подобни практики, чрез които хората си определят правила за поведение и се стремят към преобразуване на самите себе си.

Според тезата на анализа, в античността се появява и развива тематиката за връзката между сексуално въздържание и достъпа до истината. Това обаче не са предписанията и забраните на римо-католическата църква, нито пък първоначалните забрани, въведени от християнството. Напротив, Фуко многократно се опитва да обособи и отдели античността от християнството, показвайки как при гърците се формират едни практики на поведение, които са колкото общи, толкова и различни с онези на най-ранните християни.

Анализът на Фуко се ръководи от едно (само)разгръщане на понятията. В основата се намира ta aphrodisia, което не притежава един точен и ясен превод. Именно и езиковите употреби в ежедневната практика се опитва да анализира и изведе текстът на Фуко. Понятието бива разбирано от гърците като удоволствия на любовта и в много отношения е прекалено общо. За сметка на това понятието за сексуалност – такова, каквото го мислим днес (особено след развитието на психоанализата) се заражда сравнително късно – през XIX век. Освен aphrodisia биват анализирани още три понятия: chresis, enkrateia, sophrosune.

APHRODISIA бива мислено като онова, което в сексуалното поведение се разпознава като „етическа субстанция“. В античността не бива строго упоменато какви ласки са забранени или позволени, т.е. отсъства регламентираността на християнските норми. Това са по-скоро актове, които доставят известно удоволствие, без непременно да се свързват със сексуално сношение с друг човек. Въпросът, който античните гърци си поставят е: С каква сила човек бива теглен от удоволствията и желанията?

През разглеждания период „сексуалната дейност се възприема като естествена, тъй като тъкмо чрез нея живите същества могат да се възпроизвеждат, видът като цяло – да избягва смъртта“ (Фуко 1994: 59). Трябва обаче да се има предвид това, че гърците характеризират сексуалното удоволствие не като носител на нещо отрицателно (дори на нещо зло – какъвто е случаят с християнството), а като низше, тъй като това е действие, което е общо за хората и за животните.

CHRESIS от своя страна позволява да се схване типът подчиняване, което практиката на тези удоволствия трябва да спазва, за да бъде морално оценостена. Тук биват мислени моменти от живота, когато е добре/подходящо сексуалният акт да се извършва. Фуко обръща внимание на това, че за античните гърци съществува една особена пресметливост и едно благоразумие в начина, по който човек разпределя и контролира своите актове.

ENKRATEIA е мислено като овладяване, което определя нагласата, която античният човек трябва да притежава към самия себе си, за да се реализира като морален субект. Преструктиране на формите на отношение към себе си и преобразуване на практиките и техниките, върху които се опира това отношение – именно това се превръща в основно отношение за античния грък. Enkrateia, според тезата на Мишел Фуко, успява да господства над удоволствията и желанията, но има необходимост да се бори, т.е. да ги преодолява. Въздържаният човек не се оставя да бъде увличан от своите удоволствия, не ми се поддава при най-малкото желание за осъществяването им. Противниците, срещу които човек се бори, се намират в самия него. Силата на желанията не изчезва, но умереният субект успява да я владее и не бива повличан повече от капаните на необуздаността (при Аристотел enkrateia бива мислена като овладяване и победа).

Тук е необходимо да се изведе и друго важно за структурата на История на сексуалността понятие – askesis, което е свързано с упражняването на душата по отношение осъществяване на функциите й. Но какъв вид упражняване по-конкретно е askesis и защо е важно за анализа на Фуко? Важно е да се отбележи онова, на което френският философ обръща внимание – понятието успява да оцелее, макар и в различни интерпретации, в по-нататъшния ход на историко-философското развитие. То се превръща в елемент за наставляване на душата и предмет на обучение: „да направляваш самия себе си, да ръководиш своя дом, да участваш в управлението на града, са три практики от един и същ тип“ (Фуко 1994: 93).

SOPHROSUNE е състояние, което човек се стреми да достигне чрез упражняване (тук е именно значението и ролята на askesis) и сдържаност в практиката на удоволствията. Това се харакатеризира като свобода!

Личностната свобода на индивидите е свързана с владеенето, което те са способни да упражняват върху самите себе си. На подобна свобода й противостои единствено робството на себе си от себе си (но за сметка на това на подобна интерпретация са й чужди природният детерминизъм или волята на едно всемогъщо същество). Един свободен атински гражданин следва да е в достатъчна степен господар на своите удоволствия. Без значение какъв ще бъде изборът на негов обект – мъж или жена.

Като sophron бива мислен онзи човек у когото различните части на душата се намират в разбирателство и хармония. Фуко привежда и анализ на няколко по-конкретни практики, свързани с разработваните от него понятия: практиката на режима (Диетика), практиката на домашното управление (Икономика) и практиката на ухажването (Еротика).

Диетиката е свързана конкретно с модели на поведение, които трябва да бъдат следвани и спазвани – най-често те са под формата на предписания за определен начин на въздържание. По този начин един атлет, например, съумява да извоюва морална победа над себе си и запазва ненакърнена силата на тялото, която сексуалният акт би разпилял навън.  Икономиката е свързана с конкретното управление на стопанството. Важното тук е, че икономическото изкуство учи на практиката на управляването като цяло, тъй като когато човек ръководи правилно своя имот, той ще съумее да ръководи добре и държавата. Еротиката е другата сфера, в която са създадени определени практики на въздържание.

Фуко разглежда отношенията на мъж с момче и показва, че гърците все още са далеч от нашите понятия за норма и отклонение – хетеро и хомосексуалност. Не съществува разграничение между двата вида любов, защото практиката с момчета и тази с момичета не са класификационни категории. Важна тук е ролята на желанието. Едно и също желание се насочва към всеки, който е желан – момче или момиче. Любовта на мъж към момче се свързва преди всичко с практиката на обучение. Сложността тук произтича от въздържанието, което свободният атинянин следва да си наложи – колкото и да иска да притежава обекта на желанията си, той преди това трябва да го ухажва, да го спечели и едва след това евентуално да го притежава. За Фуко в Еротиката играта в отношенията е много по-сложна, отколкото в Диетиката и Икономиката.

Чрез анализите си на конкретни практики от ежедневието Фуко предлага една интерпретация на човешкото поведение без да теоретизира излишно. Методологията на История на сексуалността цели да изведе на преден план практиките, показвайки чрез тяхното описание една възможна интерпретация начините, по които човек е мислил себе си в античността.

Литература:

1.      Фуко, М., 1994, История на Сексуалността. Употребата на удоволствията, том II, изд. Евразия-Абагар, Плевен. 

Мишел Фуко за границата между понятията "нормално" и "патологично"

Диференциацията между нормално и патологично интересува Мишел Фуко през по-голяма част от неговото развитие. Независимо дали ще разработва понятията в по-детайлния анализ на развитието на клиниката, то френският философ постоянно съпоставя двете понятия, изследвайки различни аспекти на културата и обществото. Най-общо питането, от гледна точка на идеята за генеалогия, би могло да се постави по следния начин: как се е стигнало дотам, че определени принципи и порядки в едно общество са успели да се наложат като норма, а други или биват табуирани, или се приемат за отклонение от нормата.

Историята на европейското общество е пряко свързана с понятието логос, което обаче също се превръща в определен вид нормативно понятие що се отнася до всичко останало, което е различно от него. Изследванията на Фуко са съсредоточени именно върху появата и развитието на тези наглед стабилни понятия, които, погледнати в историческа перспектива, всъщност не са никак непроблематични. Оказва се, че зад привидно ясни и често употребявани понятия всъщност се намират множество практически процеси, които са довели до тяхното легитимиране.

Чрез текста ще се опитам да изследвам важността на понятията норма/патология, които стават водещи за сферата на медицината. От XIX век насетне медицината все повече борави с тези две понятия; чрез тях спокойно биват рамкирани множество случаи: децата в училище следва да изпълняват задачите си според определена норма за време, сексуалността все още се мисли през перспективата на хетеросексуалност (или нормалност) и хомосексуалност (или отклонение/девиантност) и т.н.

Поради тази причина понятието норма играе ролята на коректив, то задава модел, по който обществата и отделните индивиди следва да моделират своето всекидневие, своя личен и професионален живот. Затова двете понятия са важни не само когато става дума за медицина и поставяне на определена диагноза, а влизат в употреба почти всеки път, когато общуваме с другите (най-общо казано разделяме приятелите си на „нормални“ и „леко странни“), когато изграждаме плановете за своя живот (приема се, че е нормално да се ожениш до определена възраст, да водиш един определен начин на живот и т.н.).

Затова бих искала да обърна по-конкретно внимание върху произведението Раждането на клиниката. Интересът към нея се съдържа в следната й „особеност“ – тук Фуко показва изцяло своя структуралистки подход, а книгата има своята предметна насоченост – медицината като социално явление, т.е. като клиника. Още в първите страници на книгата Фуко ни посочва, че ще става дума за проблеми, свързани с пространството, езика, смъртта и погледа. Това са четири основни философски категории чрез които е интерпретирано понятието клиника. Проблемът за погледа се свежда до емпиричното изследване на самия феномен „болест“; по този начин погледът на лекаря определя рамката на здравото/болното, изследвайки и установявайки наличието на определен вид симптоми. Тялото на болния от своя страна следва да се поддаде на класифициране, трябва да бъде поставено в една/няколко схеми, за да бъде назована болестта.

Описваните медицински реформи във Франция, които се осъществяват през 18-то столетие са времето, в което медицинското пространство съвпада със социалното или по-скоро, двете пространства се пресичат в голяма степен. Централно явление е клиниката, която се изгражда като организация, имаща право да формира критериите за онова, което трябва да се възприема за нормално (за здраво и качествено) в един човек. Затова болестта и здравето вече придобиват социална ценност, поради което се налага и упражняване на контрол върху съответната сфера.

Логичното следствие от тези процеси е един: постепенно започва да се изгражда нов понятиен език на медицината; ако до преди това сферата на медицината не е била толкова ясно разграничена от практики като знахарство и природолечение, то през XVIII век бива изграден понятийният апарат, чрез който ще биват дефинирани критериите за онова, което ще бъде норма и за отклоненията, които ще бъдат възприемани като болест/патология. Клиниката е органът, чрез който тези норми на практика се прилагат и изпълняват; пространството на клиниката моментално се превръща в обособено пространство на болестта, която трябва да бъде изолирана, да бъде държана далеч от всичко останало, което се предполага, че е здраво/нормално.

Съвсем накратко бих искал да вметна една забележка, която е убегнала в анализа на Раждането на клиниката, а именно, че понятията норма/патология действат на принципа на религиите и техните модели на света, предлагащи морални интерпретации чрез понятията добро/лошо, т.е. и в двата случая е наличен един изцяло опростен модел, който е бинарен. Хората биват разпределяни в две категории: здрави (нормални) и болни (или патологични). По същия начин и религията интерпретира човешките постъпки като добри (морални) или лоши (неморални). Подобни бинарни модели се отличават с това, че те действат на най-първично асоциативно ниво (човешкият свят е изграден от противоположности, които са гранични: ляво/дясно, ден/нощ, горе/долу, голямо/малко, красиво/грозно и т.н.).

Симптомът се превръща в явление, чрез което се маркира границата на здраво и болно, тъй като чрез него (или по-точно чрез симптомите) болестта се изразява и става достъпна за лекарския поглед. Симптомът бива схващан като признак за някаква болест; интересен е фактът, че в Раждането на клиниката Фуко използва лингвистичната парадигма на Фердинанд дьо Сосюр, когато определя симптома. По този начин симптомът се разбира не като физическо проявление на болестта, а като разбиране на болния/пациента.

За да влязат в конкретна употреба понятията здраво/болно е необходимо провеждането на емпирично изследване на самия феномен болест. Това е свързано с две неща: „погледа“ на лекаря-специалист, който е упълномощен да постави диагноза и пространството на клиниката, в която лечението (ако такова е необходимо) ще се проведе. Понятието пространство също е сред важните за френския философ. Проблемът се свързва с намирането на конкретното място на болестта в тялото. Когато мястото на болестта се определи, лекарят е способен да назове и същността на самата болест. По този начин той определя тялото на пациента като здраво или като болно.

С анализите на Фуко в Раждането на клиниката се показва и начина, по който болестта се мисли през XVII век – тя бива интерпретирана като материална същност, намираща се извън  тялото; тук е и най-съществената разлика, която се случва за период от около сто години. Болестта, от външна спрямо тялото, сега се „нанася“ в пространството на телесното. По-този начин е много по-лесно да бъде определено едно лице като болно или здраво. Новите критерии, които медицината през XVIII век изгражда са насочени към тези две понятия; чрез тях медицината определя кое трябва да се възприема за норма в едно общество.

Примерът, който искам да посоча е изцяло от сферата на антропологията и е свързан с наднорменото тегло. В арабските страни нормата за здраво тяло е различна от тази, която съществува в европейските държави. В единия случай като патология функционира слабото, което се възприема за болно, недохранено и в естетическо отношение дори за грозно; докато в другия случая патологичното е дебелото, което се мисли като отклонение от идеала за телесни пропорции и бива възприемано в естетическо отношение за грозно.

Фуко отбелязва, че съвпадането между „тялото“ на болестта и тялото на болния човек без никакво съмнение е историческо и това начало на естественонаучния подход към медицината придобива все по-широко разпространение от началото на XVIII век. Болестта и здравето притежават една природа, която се съдържа в (правилното) функциониране на физическото тяло.

Друг важен аспект са понятията за симптом, болест и здраве, чрез които се изгражда нормата за здравото тяло, а така също и за нормалното функциониране на съзнателната дейност на човека. Но под „тяло“ Фуко не разбира единствено физическото тяло, а по-скоро съвкупността между физическото и социалното. Определянето на тези понятия единствено чрез позицията на физическото довежда медицината на задънена улица, където фундаменталната точност е постановката за точната диагноза и изследването на болестта. В съвременната естествено-научна медицина най-висшата ценност се явява животът (а оттук и здравето) на пациента.

От друга страна Фуко помества на една плоскост понятието болест заедно с понятието смърт. По този начин той довежда болестта до ранга на философска категория, тъй като болестта бива мислена като знак на смъртта. По този начин се оказва, че човек умира не защото се разболява, а се разболява именно защото може да умре. Създава се пряка връзка между живот и смърт, което бива анализирано от Фуко в Раждането на клиниката. Освен това и самата смърт бива подложена на научно изследване, а френският философ следва концепцията, според която смъртта бива мислена като нещо множествено и разпределено във времето.

Феноменът на смъртта не може да се сведе до този на болестта; по този начин той остава извън класификацията на понятията норма/патология. Напротив, смъртта дори е отделена в отделна категория, ставайки феномен на научното изследване. Подобно пространство открива редица важни черти от съвременната медицинска практика – доминирането на идеята, че със смъртта трябва (и можем) да се борим. По този начин медицината измества своята парадигма от позицията, според която е загрижена да открие истинската същност под видимата индивидуалност до това да изследва безкрайното възприятие от събития в откритото пространство на клиниката, където тялото на пациента бива етикирано чрез критериите и стандартите за норма.

Лекарят разчита знаците на смъртта върху тялото на болния вече не за да открие истиннат природа. Той притежава нова функция – длъжен е да излекува болния, подвеждайки го под стандартите за здраво/болно и нормално/патологично. Именно от тук изникват множество въпроси и дискусии в медицинската практика – такива като евтаназията, абортите, конфиденциалността на диагнозата и т.н. Всички те намират своето решение в пространството на клиниката като особена територия на властта. В това пространство в най-пълна степен се борави с понятията за норма и патология, чрез издаването на различни диагнози, обосноваващи се на директен емпиричен опит и наблюдение.

Библиография:

Градев, Вл., 1999, Силите на субекта, ЛиК, София.

Фуко, М., 1994, Раждането на клиниката, Св. Климент Охридски, София.

Пролетта е музика. Някои от предстоящите музикални албуми през 2016 г.

Съвсем накратко бих искал да откроя някои от по-интересните предстоящи заглавия, които ще зарадват меломените в период от няколко седмици. Става въпрос за по-интересна подборка от напълно нови студийни записи, а така също и няколко селекции с най-добри песни или преиздадени стари албуми, които всеки уважаващ себе си меломан просто не може да пропусне. Изборът ми отново обхваща напълно субективно само жанровете и нещата, които аз следя. Макар да се опитвам постоянно да разширявам своя музикален хоризонт, то ми е пределно ясно колко много неща пропускам всеки месец.

IGGY POP - POST POP DEPRESIION [18.03.2016]

Последният студиен албум на Iggy Pop е Ready to Die (The Stooges album) от 2013 г., но последният смислен и открояващ се негов албум е от далечната 1996 г. - Naughty Little Doggie. От новото предложение очакванията ми са големи поради следните причини: вече успях да се влюбя в пилотния сингъл Gardenia и от друга страна Iggy си партнира в албума с барабаниста на Arctic Monkeys и вокалиста + китариста на Queen of the Stone Age, както е видно по обложката.

Надявам се да е взел най-доброто като стил и иновации от двете банди, да го е разбъркал с таланта, който несъмнено притежава и да се е получил един смислен и много, много рок албум като резултат от тези процеси. 

Освен аудио диска, ще бъде предложена и специална лимитирана серия, която ще включва винил и снимки за любители. 

DEUTSCHE GRAMMOPHON - THE MONO ERA. 1948-1957 [18.03.2016]

Мисля, че вече е ясно, какво ще си пожелая за тази Коледа - колекцията от 51 диска на Deutsche Grammophon не само защото издават маниашки неща, а защото тук говорим за колекция, която ще предложи една малко позабравена автентика - моно звука.

Всички онези, които вече са свикнали с високото качество, предлагано от модерните технологии (в това число и от Spotify) сигурно ще е огромно недоумение, защо водеща музикална компания си позволява да издаде 50 аудио диска в звук "моно"?

Тук говорим за записи на такива легенди като Святослав Рихтер, Josef Greindl, Conrad Hansen, Ferdinand Leitner, Enrico Mainardi, Elly Ney, Bronislav Gimpel, Josef Zimmermann и др.

В случая наистина говорим за колекция, подбрана за най-големите ценители на класическата музика. 

LION BABE - BEGIN [12.02.2016]

Албумът на дъщерята на Ванеса Уилямс е вече факт. Нарочно го поставям заедно с предстоящите албуми, защото за мен това бе сред музикалните събития през този месец.

Очаквам много и в бъдеще от Lion Babe, защото притежава страхотен глас, много идеи, а и хубава и гъста коса. :) 

Албумът съдържа 13 песни, някои от които вече добре познати и утвърдени, а други - тепърва ще трябва да се доказват.
Факт е обаче, че този глас умее да впечатлява и да се помни дълго. Поне на мен ми направи силно впечатление още с първото слушане на Jump Hi (която присъства в албума).
Пожелавам й успех, защото това момиче наистина си го заслужава ... 

ANOUSHKA SHANKAR - LAND OF GOLD [01.04.2016]

Един изпълнител, чиято музика си остава леко противоречива за мен, което не ми пречи да я слушам почти винаги, когато се намирам в някакви т.нар. странни състояния на духа.

Anoushka Shankar несъмнено е един от най-интересните изпълнители през последните години. В албума има дует с M.I.A. така че ще ми бъде интересно да го преслушам, за да видя дали е експериментирала в някаква нова посока, дали е придала малко по-друга тематика на своите песни и изобщо в каква степен албумът ще бъде иновативен, тъй като това няма да е никак странно за изпълнител с нейните възможности, които обича стойностните експерименти. 

Макар само със съдържание от 10 песни, силно се надявам това пролетно предложение да не ме разочарова. 

LEONARD BERNSTEIN - THE LEONARD BERNSTEIN COLLECTION VOL. II [08.04.2016]

Deutsche Grammophon ще продължи започнатото с втората част на колекция, с подбрани записи на Bernstein в колекционерски box set от цели 64 аудио диска.

В колекцията са подбрани записи, представящи творби на Густав Малер, Рихард Вагнер, Игор Стравински, П.И. Чайковски, Джакомо Пучини. Сред нещата, които са поместени тук са: "Бохеми", ранни симфонии на Чайковски, Симфония 5,8 и 9 на Шуман, Симфония 9 на Малер и много други интересни предложения.

Със сигурност Bernstein и Karajan са имена без които не може да мине нито един сериозен почитател на класическата музика.

GWEN STEFANI - THIS IS WHAT THE TRUTH FEELS LIKE [18.03.2016]

Това несъмнено е моето най-очаквано завръщане на изпълнител през 2016 г. (надявам се тенденцията да продължи). След като още през м.г. Gwen реализира няколко солови проекта, се надявах, че още тогава е подготвила нещо за своите почитатели. Тук не мога да не отбележа и участието й в студийния албум на Maroon 5 - V [2015] с една песен, която явно ще си остане позната само на малцина - My Heart Is Open [ft. Gwen Stefani]. В пъти по-смислена и стойностна песен от дуета им с Rihanna, например.

Песните ще бъдат 12, а сред тях място ще намерят и вече реализираните: Used To Love You и Make Me Like You. Не знам обаче защо отсъстват Baby Don't Lie и Spark The Fire от 2015 г.? Надявам се, че ще ги има под формата на бонуси в Deluxe версия!!!

A-HA - TIME & AGAIN. ULTIMATE A-HA [25.03.2016]

Заради скорошната си годишнина групата реши да преиздаде голяма част от своите стари записи в ремастерирани версии, а към тях прибави и някой live версии, подбрани специално да допълнят цялостното преживяване от тяхната музика.

Макар напоследък да живеят на стари лаври, както се казва, това не пречи с радост да посрещна и този техен албум, който съдържа цели 35 аудио записа. Сред тях се намират ремикси, ремастери и напълно стандартни записи. 

Сред хитовете, които са намерили място в албума са: Take On Me, Velvet, Forevar Not Yours, Lifelines и др. 

PJ HARVEY - THE HOPE SIX DEMOLITION PROJECT [15.04.2016]

Изживяването, наречено PJ Harvey, подобно на Björk, не е музикална лъжица за всяка една уста. Сред личните ми фаворити от 90-те!

Тази пролет се завръща с напълно нов студиен албум, в който ще бъдат включени 11 записа. The Wheel е пилотният сингъл, който вече се сдоби с видео клип и може да се гледа в официалния YouTube профил на изпълнителката. 

Очакванията ми и за този албум са да поднесе много нови рок усещания, различни от така познатите ни комерсиални бози, които ни заливат от всякъде. PJ Harvey и музикалните й проекти за мен си остават и до сега най-доброто от ъндърграунд рок културата.

SKUNK ANANSIE - ANARCHYTECTURE [15.01.2016]

Албумът бе издаден миналия месец, но държа да отбележа и тяхното завръщане, защото се надявам през 2016 г. от този албум да се създадат няколко прекрасни сингли, които да продължат успешната история на групата.

Пилотният сингъл Death for the Lovers звучи повече от невероятно, а в албума почти няма слаба песен. Песните са 11 на брой и аз могат да се слушат по няколко часа на ден. Така и не разбирам, защото на завръщането им не се обърна нужното медийно внимание, но ... 

След последния им двоен и акустичен албум с подбрани най-добри неща през години, това е повече от добро завръщане за тази година.
Групата ми е сред любимите, още след като издадоха своя дебютен проект Paranoid & Sunburnt през далечната 1995 г.

EMMYLOU HARRIS - HICKORY WIND [08.04.2016]

За мое огромно съжаление музиката на тази невероятна жена и изпълнител е така забравена днес, че ми е смешно, когато започнат да се превъзнасят жени като Adele, които бледнеят пред гласа и таланта на Emmylou Harris. 

Изданието е за ценители (както се казва), при това за почитатели на истинската музика, т.е. за една прекрасна колаборация между стойностна музика и прекрасен глас. От години изпълнителката е предлагала именно това на своите почитатели.

За съжаление я (пре)открих малко късно, но пък веднага се нареди сред хората, които дълбоко уважавам, наред с Mary Hopkin, която се надявам скоро да издаде или преиздаде нещо ново.

Албум, пълен с много носталгия дори за хора като мен, които не са били родени през 70-те и 80-те години. Мога само да се радвам, че преиздават и ремастерират албумите й, защото точно така трябва да звучи качествената музика!

Как може да се „преобърне“ истината в контекста на Мартин Хайдегер?

Параграфът, в който тази тема се тематизира, носи заглавие Истината в платонизма и позитивизма. Опитът на Ницше да „преобърне“ платонизма, изхождайки от основополагащия опит на нихилизма. Съответно трябва предварително да се обърне внимание на няколко неща: 1) изборът на Хайдегер да съпостави и противопостави „платонизъм“ и „позитивизъм“, съотв. трябва да се разбере правилно, защо това е направено. 2) по какъв начин Ницше осмисля понятието „нихилизъм“ (основно в съчинението си „Воля за власт“) и 3) какво представлява самото „преобръщане“, поставено от Хайдегер в кавички.

Следва да се започне от питането, какъв е проблемът на Хайдегер с платонизма не само в текста, посветен на Ницше, но и в мисленето му изобщо? Връщам се малко назад. Текстът на „Ницше“ е създаден като курс от лекции, които Хайдегер чете в периода 1936-1940 г. в университета във Фрайбург (а между 1940-1946 г. пише и допълнително статии по темата, свързана с нихилизма). Преди това, през 1930 г., излиза текст, публикуван впоследствие в сборника Wegmarken, заглавието на текста е „Платоновото учение за истината“ [Денков, Д., Тодоров Х. (съст.), Хайдегер, М. Същности, ГАЛ-ИКО, 1993, 1999]. Посочвам този текст само поради една причина. В него се споменава една теза, която имплицитно се съдържа в текста върху Ницше, но не е отново повторена в параграфа за „преобръщането“. Ето какво се казва в текста за Платон и начина, по който мислим за истината: „едно изказване е истинно, когато това, което то има предвид, се съгласува с нещата, относно, които се изказва“ (Хайдегер, 1999: 33). Важно е да се акцентира върху това, че изказването се съгласува [препращам към т.нар. кореспондентна теория за истината на А.Тарски] с нещата (вместо изказване можем да поставим и „представа“). Това е едно латинско изречение, което Хайдегер обича да повтаря и на други места, а именно: Veritas est adaequatio rei et intellectus [в превод на Хайдегер: истината е нареждане на нещата на познанието].

Заигравката с платонизма идва от начина на превод на εἶδος, което постепенно се мисли като „представа“ (на немски съотв. Vor-stellen. Vor ви е предлог за място (пред + Дателен падеж), а глаголът stellen е със значение, че нещо е някъде, намира се еди-къде си, стои (коренът препраща към Gestalt)). В подобна интерпретация на истината, наречена платонистка, представата е удвоеното/уподобеното на онова, което трябва да се познае. Съществуващото (Seiende) се определя от неговото битие, т.е. от идеята, ἰδέαι. Идеите са онова, за което внимаваме (буквално по текста), когато отправяме поглед към вещите/нещата откъм тяхната същност (Д. Денков превежда с израза „каквина“). Способни сме да видим онова, което превръща (единичният) стол в (общ) стол или неговата столовост (доколкото тук езикът трябва да се насили). Това е начин вещта да се съзерцава в нейната същност и класически подход при интерпретиране на проблема за битието и истината (да се достигне до същността на истината, до същността на битието – как обаче съществува тази същност? И къде?). Затова в европейската метафизика традиционно познанието се съобразява с т.нар. свръх-чувствено (Über-sinnliche), с идеята – да се явява като чувствено незримо доколкото чистото и нечувствено познание се нарича теория (θεωρία). Познанието бива мислено като теоретично познание, в което се търси същината.

Затова с „платонизъм“ е изведен един доста широк диапазон от европейската метафизика, който не касае само философията на Платон, а стандартния начин да се мислят битието и истината. Подобно разбиране за битие притежава своя смисъл само на почвата на метафизиката. Следователно, когато разсъждаваме за „вечната и неизменна същност“ на науката (на Бог, например също), то мислим в рамките на европейското понятие за знание. Получило се е така обаче, че „теоретично“ и „практично“ (особено при Кант с двете критики!) се отличават като две отделни сфери. Но и двете – практическа и метафизическа – сфери водят своето начало все от метафизичната основополагаща нагласа. За да се схване интерпретацията за „платонизма“ на Хайдегер, по някакъв начин цялата философия след Платон трябва да се мисли в контекста на горните проблеми. От и след Платон, но до Ницше.

Къде обаче е ролята на позитивизма? Хайдегер се спира само в няколко параграда върху дефиницията си/разбирането си за това, що е позитивизъм. В този случай винаги става въпрос за някакво пред-положено (Vor-liegende) и пред-поставено (Vor-gesetze), за такова се счита чувственото възприятие (т.е. обратно на т.нар. платонизъм, където водещо е свръх-сетивното). Но методите и способите на платонизма и позитивизма, в интерпретацията на Хайдегер, са сходни, подобни на двете лица на една и съща монета.

Ницше не може да бъде вписан в нито една от двете концепции, доколкото за него „истина“ означава познатото в истинното. Но затова и мисълта на Ницше в известна степен не отива по-далеч от установеното в западноевропейското мислене. Но тук истината установява отношение между изкуство и научно-теоретично познание (тази разлика е важна за провеждания по-нататък анализ на мимезис-а от страна на Хайдегер). Изкуството при Ницше е схванато откъм страната на художника, като съзидание, свързано с красотата (а не като теоретизиране на различните художествени форми). Въпросът тук е: защо за Ницше отношението между изкуство и научно познание се възприема като разпад?

На едно място в текстовете си Ницше директно пише: „Моята философия е преобърнат платонизъм: колкото по-далеч от истинното съществуващо, толкова по-чисто, красиво и добре“; именно в „късното“ си творчество Ницше изгражда акцента върху тази своя представа за преобръщане на платонизма. Как обаче да мислим това преобръщане, след като, видяхме вече, че платонизъм и позитивизъм – замяната им едно с друго – е просто „обръщане на същото“, „на едното, откъм другото“, но не и преобръщане?

В една част от текста Хайдегер казва приблизително дословно следното: да „преправиш“ платонизма означава да превъртиш отношението на мяра: онова, което в платонизма се намира като най-ниско и постоянно се стреми да се съизмерява със свръхсетивното, трябва да се възвиси и да постави свръхсетивното на своя служба/под своя опека. Само в такова преобръщане чувственото става автентично съществуващо (а не под-чинено, при-лежащо, пред-ставимо). За да разберем правилно, в контекста на Ницше, тази „процедура“, трябва да отчетем още няколко важни контекста.

Докато води лекции в Базел Ницше многократно чете текстове върху Платон (макар тук да се открива влиянието на Шопенхауер, който според Хайдегер, тълкува превратно философията на Платон и Кант и самият Ницше не е беззащитен към тази клопка [Допълнително около „скъсването“ със старото в: Ницше contra Вагнер]). Хайдегер се позовава на тезата, изразена в „Бог е мъртъв“, която свързва с основополагащия опит на Ницше все по-дълбоко да осмисля събитието на нашата история. За него именно в това се състои нихилизмът (Ницше постоянно говори за този опит с тук-битието/da-sein).

„Бог е мъртъв“ не е атеистичен тезис, а формула, която изразява основополагащия опит на събитие на нихилизма в западноевропейската история. Какво обаче трябва да се разбира под „нихилизъм“? – в контекста на Ницше това се свързва с историческия факт, в които висшите ценности се обезценяват, всички цели се изпразват от своето съдържание и всички оценки започват да си взаимопротиворечат. Не съществуват цели в и чрез които биха могли да се съберат в единство всички сили на историческото da-sein; няма вече цел, преизпълнена с такава сила (алюзия със заглавието на Ницше Wille zur Macht, “wille” от модалния глагол wollen), чрез която тази цел да подчини на себе си da-sein без остатък и да го разкрие творчески. Подобно целеполагане Ницше разбира като метафизическа задача на подреждане на съществуващото в цялост. Целеполагането не може да бъде изчерпано чрез теоретични основания. Обосноваването на целта е пробуждане на тази сили, които надделяват над поставената цел с мощта на задълженост, която превъзхожда всичко и властва над всичко. Само така историческото da-sein може да израства в откритата за тази цел област.

В съществуващото вече не се достига волята за мощ (нарочно не използвам „власт“ заради политическите алюзии), а това е така, защото тази сила отдавна отслабва и се превръща в своя противоположност. Желаното, идеалът е нещо свръхчувствено, което се тълкува като автентично съществуващо (според традицията на платонизма). Затова, според Ницше, християнството се явява платонизъм за народа.

„Преобръщането“ на платонизма не е механическа замяна на една гледна точка (тази на платонизма) с друга (тази на позитивизма). „Преобръщането“ следва да се мисли като низвергване на свръхсетивното (традицията на метафизиката) като идеал, „преобръщането“ касае решаването на въпроса спрямо това, какво представлява съществуващото. Това „преобръщане“ се направлява от волята за преодоляване на нихилизма, съхранява се като нещо от самосебе си разбиращо се с общата убеденост на платонизма в това, че истината на съществуващото трябва да се търси по пътя на познанието. Според случилото се „преобръщане“ чувственото (а не вече свръх-чувственото) става истинно и като съществуващо именно то трябва да утвърди основната област за ново утвърждаване на da-sein (докато платонизмът утвърждава свръхсетивното като автентично съществуващо).

Във водената борба с нихилизма трябва да се утвърждава творческият живот, преди всичко изкуството доколкото именно то твори от сферата на чувственото. Изкуство и истина, творчество и познание, се фокусират в един водещ ракурс, отнесен към спасение на чувственото. Затова в „преобръщането“ не трябва само да се осъществи замяна на едно с друго, на свръхсетивното (платонизъм) с чувствено (прагматизъм), а трябва да се започне откъм сетивното, но откъм творческото (себе)утвърждаване на сетивното, едва след което отношението може да се счита вече не за размяна, а за пре-обръщане на водещите роли (доколкото метафизиката е утвърждавала свръхсетивното, сега трябва да се утвърждава, а не заменя, сетивното).