Училището като дисциплинираща институция

За никого не е тайна, че аналогията с училището като институция винаги е съдържала някаква метафора за принуда (не трябва да се забравя, че културата е антиприроден процес, т.е. тя се възпитава, в известен смисъл се оказва принуда, за да може човешкото същество да се о-култури). Този текст е писан преди няколко години. Със сигурност трябва да се пренапише. Защо не да му се добави и един фондационен български контекст? Нека поясня – става въпрос за организации от типа на „Заедно в час“, които експлоатират именно тези негативни образи на образованието, за да изградят позитивен образ за себе си като спасители. Остава открит въпросът – вредят или помагат фондациите с тяхнотото желание да реформират след като съсипят? Дали фондация не е равно отново на деградация? И кой ще почисти след като финансирането на тази дружества бъде прекратено и те са изиграли своята негативна роля да съсипят образованието, но не са изпълнили мисията си – да изградят след себе си нещо позитивно...

Проблемите, с които Мишел Фуко се занимава, винаги предполагат един особен начин на изследване, една принципно специфична методология. До голяма степен възгледите му биват повлияни от философското наследство на Фридрих Ницше и неговата идея за Herkunft. Най-общо понятието може да бъде преведено с „произход“; обяснявайки се правилната употреба на това понятие, ще стане ясна и цялостната идея на Фуко, която той разработва чрез понятието „генеалогия“.

Нека да проследим, по какъв начин самият Фуко разбира и употребява това понятие. Интерпретацията му откриваме в текста Ницше, генеалогията, историята, в който френският философ детайлно изследва някои по-важни понятия от философията на Ницше и изяснява, по какъв начин ще бъдат мислени в неговата цялостна археология на знанието. Ницше директно отнася Herkunft с Ursprung. За какво обаче му е това отклонение, пита се Фуко: „Търсенето на подобен първоизточник е търсене на онова, „което вече е било“ на съвпадащия напълно със самия себе си образ на изначалната истина (...) по-нататък генеалогическият анализ показва, че понятието за свободата е в действителност само „изобретение на господстващите съсловия“ и не е изначално природа на човека или нещо коренящо се в неговата привързаност към битието на истината“ (Фуко 1992: 120).

Онова, което тук ни интересуа е главната идея на Фуко, че културните образувания, с които днес живеем, са унаследени и случили се в миналото, т.е. не са застинали форми, истинни шаблони, които не подлежат на критика, а носят в себе си особена диалектика; те притежават произход, доколкото са възникнали в определена епоха и са се утвърдили и наложили чрез конкретна практика. Достигналото до нас е дело на традицията и като такова подлежи на специфично изследване на неговите начала. Начала, в които такива области като знанието, лудницата, властта, клиниката и др. са били сформирани. Истината притежава своя история, от която няма как да се измъкнем, когато изследваме нейните проявления. Такъв е и частният случай с образователната система.

Когато модерното европейско общество постепенно се „ражда“, то приема за свой основен принцип идеята за разума. Последният е едновластен господар още от епохата на Ренесанса насетне, когато Бейкън призовава в своите произведения за борба срещу различните идоли; в не по-малка степен господството на разума бива утвърждавано при Кант, в чийто произведения, още в самото заглавие, се усеща господството на разума. Тази идея е свързана с това, че разумът се явява законодател над природата. Префулирайки тази идея, то бихме могли да я сведем до тезата, че културата и културните образувания трябва да се налагат над природата и всичко мислено като диво, не-разумно и т.н. По този начин разумът бива приеман за критерий, според който се оценяват феномените на действителността (бих искала да посоча и едно конкретно изречение от Феноменология на духа от Хегел, което директно експлицира тезата в текста: Всичко действително е разумно и всичко разумно е действително, където ясно се вижда директното отъждествяване между разум и действителност).

Примерът, който Фуко използва в Надзор и наказание е свързан с образа на паноптичната машина, която служи както за превъзпитаване на затворниците, така също и за лечение на болните, обучаване на учениците и принуждаване към труд на всички онези части от населението, които са останали без работа. Ролята й следователно е да унифицира към наложени структури. Фуко отчита, че вместо старите си негативни функции, в модерното общество паноптичната машина придобива положителни такива: тя прониква в телата, налагайки им своеобразна дисциплина. За какво става въпрос. Примерите, с които ще си послужа, са заети директно от непосредствената действителност, в която сега пребиваваме.

Още когато едно дете се ражда, след известен период от време му биват налагани модели на обучение. Не става въпрос единствено за училището като институция за дисциплиниране. От най-ранна възраст детето попада в мрежа от правила, които му се налага да следва. Детската ясла и детската градина са първият непосредствен сблъсък на индивида със знанието. В тези институции то бива научавано на най-елементарни познания: стихчета, песнички, модели на поведение. Под последното имам предвид – навици за хранене, определен час за лягане и ставане, общуване с другите деца и т.н. Начините за социализиране могат да се осъществят и чрез игрова форма, но в своята основа те се придържат към един принцип: налагат господство над телесността.

Тялото и телесността несъмнено са сред любимите за Мишел Фуко теми, доколкото, под една или друга форма, те присъстват в по-голяма част от неговите произведения. Учреждения като училището дисциплинират тялото чрез различни процедури. Както вече споменах, първата от тях е свързана с времето. Ученикът негласно е задължен да присъства от момент А до момент В на учебни занятия. Когато той наруши това правило, бива санкциониран чрез вписване на „отсъствие“. Целта на подобни методи е да се контролира броят на бягствата на един ученик. Да, той може да не присъства в час без уважителна причина, но всяка година той има право на определен брой „неизвинени“ отсъствия. В Надзор и наказание Фуко пише следното по отношение еволюцията на властта: „наказването и борбата против беззаконието да се превърне в законна, покриваща цялото общество дейност; не да се наказва по-малко, а да се наказва по-добре“ (Фуко 1998: 87).

Използвайки принципите на разума, то няма как върху тялото да бъдат налагани само телесни наказания. Последните са ефективни, но само когато се цели измъкване на конкретна информация, защото не носят възпитателна функция. Върху детето в училище би могло да бъде упражнявано и телесно насилие, но в крайна сметка същестуват много по-ефективни начини за следене и наблюдаване на тялото в училищната среда. Както посочих, контролът чрез присъствие/отсъствие налага директна обвързаност с времевия престой на ученика в училище. Фиктивно той притежава свободата да не отиде на урок по биология или математика, но реално, без извинителна причина, тази свобода му бива отказана.

Борбата против беззаконието постепенно преминава, според Фуко, в борба, която налага ред и дисциплина в обществото. За спазването и трайното установяване на подобен ред се грижат преди всичко отделните институции. Те са „всевиждащото око“ на властта, което позволява на индивида да влезе и се социализира цялостно в обществото. Дори на чисто езико ниво, взимайки отново примери от нашето всекидневие, онези ученици, които не посещават училище, директно биват асоцийрани с нещо негативно. Системата не е способна да ги подчини, затова обществото бърза да наложи клеймо върху тях на „разбойници“, „бандити“ и „хаймани“ (примерите, разбира се, са в сила и днес, но в много по-голяма степен са видни в модела на едно общество, каквто е тоталитарното и принципите за контрол и следене са много повече открити и видни за наблюдение, дори чрез неформален анализ).

Функцията на изпитващия се явява в случая в ролята на „всевиждащото око“, което трябва да следи доколко и как ученикът правилно осъществява възложените му задачи. Както вече посочих, до преди по-малко от стотина години, учителите са имали право да бият учениците, т.е. да им налагат директно телесно наказание. Тук е видна тяхната роля не само на хора, целящи да запазят и предават знанието, но и на възпитатели и педагози. Отново ми се иска, изцяло в духа на методите на Фуко, да се позова на „раждането на възпитанието“ като цялостен проблем през епохата на Просвещението в трудовете на Жан-Жак Русо. Въпросите, които неговите творби повдигат са директно отнесени върху правата на възрастния над детето. Целта, т.е. социализирането в обществото, оправдава ли средставата за това постигане?

В Надзор и наказание откриваме следния пасаж, касаещ принципите на неподчинение на отделния индивид: „Смята се, че гражданинът заедно със законите на обществото веднъж завинаги е приел и закона, който може да го накаже. При това положение престъпникът изглежда като юридически парадоксално същество. Той е нарушил договора и следователно е враг на обществото като цяло, но той участва в наказанието, което му се налага“ (Фуко 1998: 95). Сходна ли е аналогията между престъпника и ученика? Би било пресилено да кажем, че в модерното общество единият е третиран като другия, но е необходимо да се отбележи, че когато единият не следва моделите, наложени от институциите, в една или друга степен, вече е престъпник във възможност.

Нека се върнем отново на функцията на учителя. Примерите, които използвам, както посочих, се ръководят от общите идеи на изследванията на Фуко, но са заети от най-непосредствената ни действителност. Бих искал да посоча и следния пример: в общества като нашето, началният учител (от 1 до 4 клас) много често е мислен от децата като „втори родител“, т.е. все още се поддържа непосредствената връзка между образа на родителя и този на учителя. Едва, когато в пространството на детето се появят различни учители, те сякаш нямат друга задача освен да оценяват и наблюдават. Методите за контрол са свързани със символния капитал, който учителите притежават, т.е. зад тях стои основанието на знанието. Учителят е онзи, който знае, т.е. е способен да предава знанието на другите; в ролята си на педагог той има власт да оценява и контролира процеса на обучение.

Последният обаче никак не е невинен. Освен, че ученикът е длъжен да научи и овладее определен материал от знания, чрез това той се учи на ред и подчинение. Според Фуко държавният апарат има нужда от послушни граждани, които да изпълняват нарежданията му. Покорният индивид не се бунтува срещу властта, защото я приема за себе си негласно, той не я подлага на критика. Или по друг начин казано, не се запитва за нейния Herkunft. Следователно ролята на училището е да подчинява тялото чрез определени практики: чести изпитвания, поставяне на оценки, задължения и задачи за домашна работа, и не на последно място, спортът.

Особено за комунистическите режими спортът е главният дисциплиниращ метод за подчинение на тялото. Култът към спорта, като масова явление, се появява именно в началото на XX век. Освен него и всички останали задачи, които ученикът трябва да изпълнява контролират свободното му време, те дори организират времето му. Разбира се, ученикът отново е свободен да не  изпълни задачите, които са му наложени, но в резултат на тези си действия, го очакват санкции и наказания. Системата за оценяване е друг начин за налагане на господство от страна на преподавателя. Поставяйки типичния деструктивен въпрос към ролята на учителя, бихме могли да попитаме: Какви са обективните критерии за оценка на едно лице над друго? Обективни ли са всъщност те? С подобни питания обаче се подрива авторитетът на знанието, а оттук и този на властта.

По повод на горните примери, откриваме следните разсъждения в текстовете на Мишел Фуко:

„Апаратът на изправителното наказание действа по съвсем различен начин. Приложната точка на наказанието не е представата, а тялото, времето, ежедневните жестове и действия; и душата, но само в качеството й на седалище на привичките (...) действия, а не знаци: разписания, разпределения на времето, задължителни действия, регламентирани дейности, самотни размишления, колективен труд, тишина, прилежност, уважение, положителни навици“ (Фуко 1998: 134).

„Поправянето на поведението посредством цялостно уплътняане на времето, създаването на навици, принудите, на които е подложено тялото, създават между наказващия и наказвания едно особено отношение“ (Фуко 1998: 135).

Освен по линията надзирател-надзираван, тези анализи важат в пълна сила и за отношенията между учител-ученик. Първият притежава правото да надзирава, да следи за правилно провеждане на действията от страна на учениците, а и да корегира, когато това се налага. Последният е в пасивно състояние да възприема, той следва и възпроизвежда обраци, които е длъжен да овладее, за да се реализира успешно в обществото, и за да бъде „приет“ изцяло от останалите му членове.

Генеалогът, според Фуко, се нуждае от историята, на него му е потребно да помни, за да знае нещата в тяхното зараждане и в тяхното развитие. Когато френският мислител анализира понятието Herkunft той се опитва да ни върне към безбройните отделни събития, които са образували някое понятие. Интересувайки се и анализирайки училището като особена институция, не бива да се забравя ролята, която то има да налага възпитание чрез образа на знанието. За Фуко знанието и истината не са непротиворечиви и идеални понятия. Напротив, зад тях стоят множество полета на власт, интереси и конкретни намерения, които един генеалог е необходимо да разплете, за да познава по-адекватно света, в който живее.

Използвана литература:

1.      Фуко, М., 1998, Надзор и наказание, у-ско изд. Св. Климент Охридски, София.

2.      Фуко, М., 1992, Генеалогия на модерността, у-ско изд. Св. Климент Охридски, София.

3.      Фуко, М., 2005, Интелектуалы и власть, изд. Праксис, Москва.

Мишел Фуко. История на сексуалността. Употреба на удоволствията, том II

В трите тома на своето изследване – История на сексуалността Мишел Фуко отново се ръководи от своята централна идея за генеалогия. Още в предговора на книгата той открито заявява, че онова, което прави като методология е напълно чуждо на историческото изследване или пък на една история на нравите, описваща тяхната систематика. Тезата на философа е: „да се види как в модерните западни общества се е конституирал един „опит“, в който индивидите трябвало да се разпознават като субекти на сексуалност“ (Фуко 1994: 8).

По какво изследването на Фуко се различава от историческия преглед/хронологията на сексуалните нрави? Вместо да вмества фактите, които използва в някаква схема, да се опитва да ги впише в теория, Фуко, така да се каже, оставя понятията, които употребява да му разкрият сами смисъла, в който са били използвани. Затова се анализират конкретните практики, с помощта на които индивидите са подтиквани да обръщат внимание на себе си, да тълкуват и разпознават себе си като субекти на желание.

Затова История на сексуалността цялостно се вписва в проекта на философа за анализ на субективността от гледна точка на практиките, които са я оформили в културната европейска история. Водещ мотив тук е начинът, по който модерният човек изгражда опита за себе си чрез определени културни практики. Т.нар. от Фуко техники на себе си са всъщност подобни практики, чрез които хората си определят правила за поведение и се стремят към преобразуване на самите себе си.

Според тезата на анализа, в античността се появява и развива тематиката за връзката между сексуално въздържание и достъпа до истината. Това обаче не са предписанията и забраните на римо-католическата църква, нито пък първоначалните забрани, въведени от християнството. Напротив, Фуко многократно се опитва да обособи и отдели античността от християнството, показвайки как при гърците се формират едни практики на поведение, които са колкото общи, толкова и различни с онези на най-ранните християни.

Анализът на Фуко се ръководи от едно (само)разгръщане на понятията. В основата се намира ta aphrodisia, което не притежава един точен и ясен превод. Именно и езиковите употреби в ежедневната практика се опитва да анализира и изведе текстът на Фуко. Понятието бива разбирано от гърците като удоволствия на любовта и в много отношения е прекалено общо. За сметка на това понятието за сексуалност – такова, каквото го мислим днес (особено след развитието на психоанализата) се заражда сравнително късно – през XIX век. Освен aphrodisia биват анализирани още три понятия: chresis, enkrateia, sophrosune.

APHRODISIA бива мислено като онова, което в сексуалното поведение се разпознава като „етическа субстанция“. В античността не бива строго упоменато какви ласки са забранени или позволени, т.е. отсъства регламентираността на християнските норми. Това са по-скоро актове, които доставят известно удоволствие, без непременно да се свързват със сексуално сношение с друг човек. Въпросът, който античните гърци си поставят е: С каква сила човек бива теглен от удоволствията и желанията?

През разглеждания период „сексуалната дейност се възприема като естествена, тъй като тъкмо чрез нея живите същества могат да се възпроизвеждат, видът като цяло – да избягва смъртта“ (Фуко 1994: 59). Трябва обаче да се има предвид това, че гърците характеризират сексуалното удоволствие не като носител на нещо отрицателно (дори на нещо зло – какъвто е случаят с християнството), а като низше, тъй като това е действие, което е общо за хората и за животните.

CHRESIS от своя страна позволява да се схване типът подчиняване, което практиката на тези удоволствия трябва да спазва, за да бъде морално оценостена. Тук биват мислени моменти от живота, когато е добре/подходящо сексуалният акт да се извършва. Фуко обръща внимание на това, че за античните гърци съществува една особена пресметливост и едно благоразумие в начина, по който човек разпределя и контролира своите актове.

ENKRATEIA е мислено като овладяване, което определя нагласата, която античният човек трябва да притежава към самия себе си, за да се реализира като морален субект. Преструктиране на формите на отношение към себе си и преобразуване на практиките и техниките, върху които се опира това отношение – именно това се превръща в основно отношение за античния грък. Enkrateia, според тезата на Мишел Фуко, успява да господства над удоволствията и желанията, но има необходимост да се бори, т.е. да ги преодолява. Въздържаният човек не се оставя да бъде увличан от своите удоволствия, не ми се поддава при най-малкото желание за осъществяването им. Противниците, срещу които човек се бори, се намират в самия него. Силата на желанията не изчезва, но умереният субект успява да я владее и не бива повличан повече от капаните на необуздаността (при Аристотел enkrateia бива мислена като овладяване и победа).

Тук е необходимо да се изведе и друго важно за структурата на История на сексуалността понятие – askesis, което е свързано с упражняването на душата по отношение осъществяване на функциите й. Но какъв вид упражняване по-конкретно е askesis и защо е важно за анализа на Фуко? Важно е да се отбележи онова, на което френският философ обръща внимание – понятието успява да оцелее, макар и в различни интерпретации, в по-нататъшния ход на историко-философското развитие. То се превръща в елемент за наставляване на душата и предмет на обучение: „да направляваш самия себе си, да ръководиш своя дом, да участваш в управлението на града, са три практики от един и същ тип“ (Фуко 1994: 93).

SOPHROSUNE е състояние, което човек се стреми да достигне чрез упражняване (тук е именно значението и ролята на askesis) и сдържаност в практиката на удоволствията. Това се харакатеризира като свобода!

Личностната свобода на индивидите е свързана с владеенето, което те са способни да упражняват върху самите себе си. На подобна свобода й противостои единствено робството на себе си от себе си (но за сметка на това на подобна интерпретация са й чужди природният детерминизъм или волята на едно всемогъщо същество). Един свободен атински гражданин следва да е в достатъчна степен господар на своите удоволствия. Без значение какъв ще бъде изборът на негов обект – мъж или жена.

Като sophron бива мислен онзи човек у когото различните части на душата се намират в разбирателство и хармония. Фуко привежда и анализ на няколко по-конкретни практики, свързани с разработваните от него понятия: практиката на режима (Диетика), практиката на домашното управление (Икономика) и практиката на ухажването (Еротика).

Диетиката е свързана конкретно с модели на поведение, които трябва да бъдат следвани и спазвани – най-често те са под формата на предписания за определен начин на въздържание. По този начин един атлет, например, съумява да извоюва морална победа над себе си и запазва ненакърнена силата на тялото, която сексуалният акт би разпилял навън.  Икономиката е свързана с конкретното управление на стопанството. Важното тук е, че икономическото изкуство учи на практиката на управляването като цяло, тъй като когато човек ръководи правилно своя имот, той ще съумее да ръководи добре и държавата. Еротиката е другата сфера, в която са създадени определени практики на въздържание.

Фуко разглежда отношенията на мъж с момче и показва, че гърците все още са далеч от нашите понятия за норма и отклонение – хетеро и хомосексуалност. Не съществува разграничение между двата вида любов, защото практиката с момчета и тази с момичета не са класификационни категории. Важна тук е ролята на желанието. Едно и също желание се насочва към всеки, който е желан – момче или момиче. Любовта на мъж към момче се свързва преди всичко с практиката на обучение. Сложността тук произтича от въздържанието, което свободният атинянин следва да си наложи – колкото и да иска да притежава обекта на желанията си, той преди това трябва да го ухажва, да го спечели и едва след това евентуално да го притежава. За Фуко в Еротиката играта в отношенията е много по-сложна, отколкото в Диетиката и Икономиката.

Чрез анализите си на конкретни практики от ежедневието Фуко предлага една интерпретация на човешкото поведение без да теоретизира излишно. Методологията на История на сексуалността цели да изведе на преден план практиките, показвайки чрез тяхното описание една възможна интерпретация начините, по които човек е мислил себе си в античността.

Литература:

1.      Фуко, М., 1994, История на Сексуалността. Употребата на удоволствията, том II, изд. Евразия-Абагар, Плевен. 

Мишел Фуко за границата между понятията "нормално" и "патологично"

Диференциацията между нормално и патологично интересува Мишел Фуко през по-голяма част от неговото развитие. Независимо дали ще разработва понятията в по-детайлния анализ на развитието на клиниката, то френският философ постоянно съпоставя двете понятия, изследвайки различни аспекти на културата и обществото. Най-общо питането, от гледна точка на идеята за генеалогия, би могло да се постави по следния начин: как се е стигнало дотам, че определени принципи и порядки в едно общество са успели да се наложат като норма, а други или биват табуирани, или се приемат за отклонение от нормата.

Историята на европейското общество е пряко свързана с понятието логос, което обаче също се превръща в определен вид нормативно понятие що се отнася до всичко останало, което е различно от него. Изследванията на Фуко са съсредоточени именно върху появата и развитието на тези наглед стабилни понятия, които, погледнати в историческа перспектива, всъщност не са никак непроблематични. Оказва се, че зад привидно ясни и често употребявани понятия всъщност се намират множество практически процеси, които са довели до тяхното легитимиране.

Чрез текста ще се опитам да изследвам важността на понятията норма/патология, които стават водещи за сферата на медицината. От XIX век насетне медицината все повече борави с тези две понятия; чрез тях спокойно биват рамкирани множество случаи: децата в училище следва да изпълняват задачите си според определена норма за време, сексуалността все още се мисли през перспективата на хетеросексуалност (или нормалност) и хомосексуалност (или отклонение/девиантност) и т.н.

Поради тази причина понятието норма играе ролята на коректив, то задава модел, по който обществата и отделните индивиди следва да моделират своето всекидневие, своя личен и професионален живот. Затова двете понятия са важни не само когато става дума за медицина и поставяне на определена диагноза, а влизат в употреба почти всеки път, когато общуваме с другите (най-общо казано разделяме приятелите си на „нормални“ и „леко странни“), когато изграждаме плановете за своя живот (приема се, че е нормално да се ожениш до определена възраст, да водиш един определен начин на живот и т.н.).

Затова бих искала да обърна по-конкретно внимание върху произведението Раждането на клиниката. Интересът към нея се съдържа в следната й „особеност“ – тук Фуко показва изцяло своя структуралистки подход, а книгата има своята предметна насоченост – медицината като социално явление, т.е. като клиника. Още в първите страници на книгата Фуко ни посочва, че ще става дума за проблеми, свързани с пространството, езика, смъртта и погледа. Това са четири основни философски категории чрез които е интерпретирано понятието клиника. Проблемът за погледа се свежда до емпиричното изследване на самия феномен „болест“; по този начин погледът на лекаря определя рамката на здравото/болното, изследвайки и установявайки наличието на определен вид симптоми. Тялото на болния от своя страна следва да се поддаде на класифициране, трябва да бъде поставено в една/няколко схеми, за да бъде назована болестта.

Описваните медицински реформи във Франция, които се осъществяват през 18-то столетие са времето, в което медицинското пространство съвпада със социалното или по-скоро, двете пространства се пресичат в голяма степен. Централно явление е клиниката, която се изгражда като организация, имаща право да формира критериите за онова, което трябва да се възприема за нормално (за здраво и качествено) в един човек. Затова болестта и здравето вече придобиват социална ценност, поради което се налага и упражняване на контрол върху съответната сфера.

Логичното следствие от тези процеси е един: постепенно започва да се изгражда нов понятиен език на медицината; ако до преди това сферата на медицината не е била толкова ясно разграничена от практики като знахарство и природолечение, то през XVIII век бива изграден понятийният апарат, чрез който ще биват дефинирани критериите за онова, което ще бъде норма и за отклоненията, които ще бъдат възприемани като болест/патология. Клиниката е органът, чрез който тези норми на практика се прилагат и изпълняват; пространството на клиниката моментално се превръща в обособено пространство на болестта, която трябва да бъде изолирана, да бъде държана далеч от всичко останало, което се предполага, че е здраво/нормално.

Съвсем накратко бих искал да вметна една забележка, която е убегнала в анализа на Раждането на клиниката, а именно, че понятията норма/патология действат на принципа на религиите и техните модели на света, предлагащи морални интерпретации чрез понятията добро/лошо, т.е. и в двата случая е наличен един изцяло опростен модел, който е бинарен. Хората биват разпределяни в две категории: здрави (нормални) и болни (или патологични). По същия начин и религията интерпретира човешките постъпки като добри (морални) или лоши (неморални). Подобни бинарни модели се отличават с това, че те действат на най-първично асоциативно ниво (човешкият свят е изграден от противоположности, които са гранични: ляво/дясно, ден/нощ, горе/долу, голямо/малко, красиво/грозно и т.н.).

Симптомът се превръща в явление, чрез което се маркира границата на здраво и болно, тъй като чрез него (или по-точно чрез симптомите) болестта се изразява и става достъпна за лекарския поглед. Симптомът бива схващан като признак за някаква болест; интересен е фактът, че в Раждането на клиниката Фуко използва лингвистичната парадигма на Фердинанд дьо Сосюр, когато определя симптома. По този начин симптомът се разбира не като физическо проявление на болестта, а като разбиране на болния/пациента.

За да влязат в конкретна употреба понятията здраво/болно е необходимо провеждането на емпирично изследване на самия феномен болест. Това е свързано с две неща: „погледа“ на лекаря-специалист, който е упълномощен да постави диагноза и пространството на клиниката, в която лечението (ако такова е необходимо) ще се проведе. Понятието пространство също е сред важните за френския философ. Проблемът се свързва с намирането на конкретното място на болестта в тялото. Когато мястото на болестта се определи, лекарят е способен да назове и същността на самата болест. По този начин той определя тялото на пациента като здраво или като болно.

С анализите на Фуко в Раждането на клиниката се показва и начина, по който болестта се мисли през XVII век – тя бива интерпретирана като материална същност, намираща се извън  тялото; тук е и най-съществената разлика, която се случва за период от около сто години. Болестта, от външна спрямо тялото, сега се „нанася“ в пространството на телесното. По-този начин е много по-лесно да бъде определено едно лице като болно или здраво. Новите критерии, които медицината през XVIII век изгражда са насочени към тези две понятия; чрез тях медицината определя кое трябва да се възприема за норма в едно общество.

Примерът, който искам да посоча е изцяло от сферата на антропологията и е свързан с наднорменото тегло. В арабските страни нормата за здраво тяло е различна от тази, която съществува в европейските държави. В единия случай като патология функционира слабото, което се възприема за болно, недохранено и в естетическо отношение дори за грозно; докато в другия случая патологичното е дебелото, което се мисли като отклонение от идеала за телесни пропорции и бива възприемано в естетическо отношение за грозно.

Фуко отбелязва, че съвпадането между „тялото“ на болестта и тялото на болния човек без никакво съмнение е историческо и това начало на естественонаучния подход към медицината придобива все по-широко разпространение от началото на XVIII век. Болестта и здравето притежават една природа, която се съдържа в (правилното) функциониране на физическото тяло.

Друг важен аспект са понятията за симптом, болест и здраве, чрез които се изгражда нормата за здравото тяло, а така също и за нормалното функциониране на съзнателната дейност на човека. Но под „тяло“ Фуко не разбира единствено физическото тяло, а по-скоро съвкупността между физическото и социалното. Определянето на тези понятия единствено чрез позицията на физическото довежда медицината на задънена улица, където фундаменталната точност е постановката за точната диагноза и изследването на болестта. В съвременната естествено-научна медицина най-висшата ценност се явява животът (а оттук и здравето) на пациента.

От друга страна Фуко помества на една плоскост понятието болест заедно с понятието смърт. По този начин той довежда болестта до ранга на философска категория, тъй като болестта бива мислена като знак на смъртта. По този начин се оказва, че човек умира не защото се разболява, а се разболява именно защото може да умре. Създава се пряка връзка между живот и смърт, което бива анализирано от Фуко в Раждането на клиниката. Освен това и самата смърт бива подложена на научно изследване, а френският философ следва концепцията, според която смъртта бива мислена като нещо множествено и разпределено във времето.

Феноменът на смъртта не може да се сведе до този на болестта; по този начин той остава извън класификацията на понятията норма/патология. Напротив, смъртта дори е отделена в отделна категория, ставайки феномен на научното изследване. Подобно пространство открива редица важни черти от съвременната медицинска практика – доминирането на идеята, че със смъртта трябва (и можем) да се борим. По този начин медицината измества своята парадигма от позицията, според която е загрижена да открие истинската същност под видимата индивидуалност до това да изследва безкрайното възприятие от събития в откритото пространство на клиниката, където тялото на пациента бива етикирано чрез критериите и стандартите за норма.

Лекарят разчита знаците на смъртта върху тялото на болния вече не за да открие истиннат природа. Той притежава нова функция – длъжен е да излекува болния, подвеждайки го под стандартите за здраво/болно и нормално/патологично. Именно от тук изникват множество въпроси и дискусии в медицинската практика – такива като евтаназията, абортите, конфиденциалността на диагнозата и т.н. Всички те намират своето решение в пространството на клиниката като особена територия на властта. В това пространство в най-пълна степен се борави с понятията за норма и патология, чрез издаването на различни диагнози, обосноваващи се на директен емпиричен опит и наблюдение.

Библиография:

Градев, Вл., 1999, Силите на субекта, ЛиК, София.

Фуко, М., 1994, Раждането на клиниката, Св. Климент Охридски, София.