Из: „Ницше“ на Мартин Хайдегер (превод)

Из: „Ницше“ на Мартин Хайдегер (том 6.1 от събраните съчинения на философа в изд. Vittorio Klostermann)

Държавата на Платон: отдалечеността[1]  на изкуството (мимезиса) от истината (идеята)

Необходимо е още веднъж да бъде поставен въпросът: как изкуството се отнася към истината? Какво е местоположението[2] на изкуството в това отношение? Изкуството е μίμησις. От същността на μίμησις-а необходимо се постига характера на отношението му спрямо истината. Какво е μίμησις? Когато се обръща към Глаукон[3], Сократ казва (595 с): μίμησιν ὅλως ἔχοις ἄν μοι εἰπεῖν ὅτι ποτ᾽ ἐστίν; οὐδὲ γάρ τοι αὐτὸς πάνυ τι συννοῶ τί βούλεται εἶναι[4] [Би ли могъл да определиш какво нещо е подражанието? Впрочем и самият аз не съм съвсем наясно какво представлява то][5].

Така двамата започват своята беседа, έπισκοποΰντες[6], „здраво удържайки поглед[7] върху самия предмет, изречен в думата“, доколкото έκ της ειωθυίας μεθόδου, [докато оставате по познат начин по пътя зад предмета[8]], защото именно това гърците разбират под „метод“. Познатият способ за придвижване за който става реч, е използваният от Платон начин за разпитване на съществуващото като такова[9]. В своите диалози Платон винаги повтаря тази тема. Методът, естеството[10] на неговото поставяне на въпроси в никакъв случай не е някаква застинала техника[11], а се разкрива според навлизането[12] в битието, затова когато в приведения от нас откъс същността на метода бе изразена в един сбит тезис, казаното съответства на онова ниво на философия на Платон, което се набелязва във връзка с развитието на темата за държавата и по никакъв начин не е най-висшо за подобно разпитване, което сега е важно за нас, доколкото тази характеристика на метода притежава особено значение.

Сократ (т.е. Платон) говори за това така (596 а): εἶδος γάρ πού τι ἓν ἕκαστον εἰώθαμεν τίθεσθαι περὶ ἕκαστα τὰ πολλά, οἷς ταὐτὸν ὄνομα ἐπιφέρομεν [за всяко определено множество, на което даваме и съответното име, обикновено ние имаме един определен вид][13]. Тук εἶδος означава не понятие, а изглед[14] за нещо. В изгледа една или друга вещ приства не в своята особеност, а по-скоро в своето настояще, същност. При-състието[15] означава битие; затова битието се долавя в съзряното[16]. Как се случва това? Съотвеният изглед бива положен. Как трябва да мислим нещо такова? Приведеният тезис, който сбито трябва да опише същността на метода, напълно естествено се представя така: за едно множество от единични неща, например единични къщи бива положена идеята (за къща). С подобно обичайно разбиране относно Платоновото учение за идеите не ни се предоставя възможност да постигнем основата[17] на метода.  Не става дума само за полагане на εἶδος-а, а за наченка[18], благодарение на която срещаното от нас се полага преди всичко в цялото свое многообразие на единично относителното единство на εἶδος-а, и обратно, последното се полага спрямо първото, като по този начин двете биват положени в отношението си едно спрямо друго. Полага се, взета спрямо тази наченка, установява се и се представя на изгледа не само идеята, но преди всичко многообразието на единичното [Einzelnen] като съотносимо с единното [Eine] на неговия единнен [einheitlich] изглед. Подобно действие е едно самоустановяване[19] между множеството на единичното и единната „идея“, която трябва да улови и двете в единния изглед и да определи тяхното взаимоотношение.

Същностното указание при подобно начинание има езикът, с чиято помощ човекът навсякъде установява своето отношение към съществуващото. В думата, в непосредствено изказаното, се пресичат двата изгледа[20], един път като обърнат на едно или друго непосредствено изказано: на тази къща, на тази маса, на това легло, втори път като обърнат към това, как единичното бива изразено в думата: това е като къща, в съответствие с видяното от изгледа. Само когато разтълкуваме основанието на „метода“ по подобен начин, се придвижваме напред, към онова, което Платон има предвид. Отдавна вече сме привикнали да възприемаме множественото единично спрямо всеобщото. Откриетието на Платон се съдържа в това, че многообразието на единичното като такова се появява в кръгозора[21] на неговия изглед. Само тогава, когато отново го извършим (т.е. направи повторно посоченото от Хайдегер), приведеното положение за „метода“ ни предоставя правилно ръководство за онова, което трябва да се спотайва[22] зад μίμησις.

---

[1] Хайдегер употребява израза der Abstand, чийто буквален превод е: разстояние, отдалеченост, дистанция. Буквално, според речника на Langenscheidt [Atlantis KL Verlag, 2008]: „räumliche Entfernung zwischen zwei Dingen, Personen ~ Distanz, Zwischenraum“ S. 47 Затова става дума за отстояние между две неща, т.е. пита се в какво „отношение“ се намират те едно спрямо друго. „Отношение“ нарочно е в кавички, за да не се измества тематиката към проблема за релациите (напр. какъвто той съществува в англосаксонската  лингвистична традиция).

[2] Буквалното питане на Хайдегер е: Wo steht die Kunst in diesem Verhältnis? , т.е. къде стои, къде му е мястото. Използвам „местоположение“ за да конкретизирам липсата на Dativ (виден чрез въпроса за място в немския език – Wo?) в българския език, надявам се уместно.

[3] Въпреки, че в изданието на Александър Милев на Държавата [Наука и изкуство, 1981; Изток-Запад 2014] името е преведено като Главкон, се съобразявам с бележка по друг повод на проф. Мирена Славова, че то трябва да бъде Глаукон. (Текстът не е сверяван с преводаческите решения на Георги Гочев, Нов български университет, 2015).

[4] Цитатите от старогръцки са сферени с изданието на онлайн източника за антична литература Персей, в: http://www.perseus.tufts.edu/hopper/text?doc=Perseus%3Atext%3A1999.01.0167%3Abook%3D10%3Asection%3D595c

[5] Държавата, 2014. С. 424

[6] Έπισκοποΰντες [pres act ptcp mas nom|voc pl] на ἐπι·σκοπέω; съответно предлогът ἐπι има различни значения според падежа след думата: към (с В.п.), при (с Д.п), при, върху (с Р.п), а глаголът σκοπέω е със значение – наблюдавам, гледам. Това директно кореспондира със значението на ~ den Blick festhaltend по-нататък в текста.

[7] Изразът гласи: ~ den Blick festhaltend. Тук смисълът се създава от festhalten, което буквално следва да се преведе  като „приковава поглед“; думата е със значения на държа (здраво), задържам. Другият имплицитен и възможен контекст е свързан с придържане към някакво мнение, към традицията. Все пак това е добре позната техника на Сократ в диалозите, да започва от общоизвестното и да се насочва към онова, което се различава от мнението, δόξα-та, което е общоприето и споделяно от всички.

[8] Доколкото die Sache е със значение на вещ, предмет, нещо [Хусерл: „Zu den Sachen selbst“ – връщането към самите неща, т.е. отказа от използване на метафизични/спекулативни теории и отдаване предимството на (феноменологичното) описание], но и работа, тема, дело, процес. В този случай е оставане в полезрението на въпроса за мимезиса, фокусиране върху проблема откъм самия него.

[9] ~ nach dem Seienden als solchem. Тук отново трябва да се удържа под внимание т.нар. онтологическа разлика между битие-съществуващо (Sein-Seiende), въведена в „Битие и време“ и темата за многообразието на битието, която препраща към текст, който оказва силно влияние върху мисленето на Хайдегер. Става дума за дисертацията на Франц Брентано, Von der mannigfachen Bedeutung des Seienden nach Aristoteles, по-подробно виж Band XIV от събраните съчинения на Хайдегер и текста в него – Mein Weg in der Phänomenologie.

[10] В случая превеждам die Art със основно значение на начин/способ чрез естество заради утвърдената вече форма „естеството на метода“ на български език.

[11] ~ eine starre Technik. Буквално една скована/неподвижна техника. Възможната препратка би могла да бъде свързана с начина по който понятието „метод“ се мисли след Фихте, Шелинг и Хегел, т.е. като нещо „в движение“, което осъществява непрекъсната синтеза, т.е. разширява познанието и с това се противпоставя на считания за „статичен“ разсъдък и неговите априорни форми. Това вече налага една „друга“ интерпретация и върху понятието за метод, от която Хайдегер опитва да се предпази.

[12] Das Vordringen е отглаголно съществително от vordringen със значение на навлизам, прониквам; „in etw. vorstoßen: in den Weltraum, in unerforschte Gebiete“ (Langenscheindt, S.1191), тук е видно, че става дума за навлизане в нова и непозната област, която или не е добре изследвана, или изобщо не е позната, което кореспондира с интенцията за „забрава на битието“ в традицията на европейската метафизика.

[13] Държавата, 2014. С. 424

[14] ~das Aussehen von etwas. Тук става дума за това нещото да е станало зримо, да е видимо, да се е открило като такова за да бъде доловено. За Хайдегер тази тема за скриване/откриване на (видимостта) на битието е важна. Но видимост не трябва повече да се мисли чрез образ-а, заради натовареността от страна на традицията на метафизиката, върху понятието „образ“: 1) образът се мисли като нещо удвоено, репрезентирано и 2) повечето пъти предполага съзнание. В подобна интерпретация обаче остава неразрешен въпросът за статута на образа в съзнанието – дали той е наличен като някаква картина в съзнанието, например. Или по какъв начин се съотнасят образ и образ.

[15] Темата за An-wesen (При-състието) е централна за мисленето на Хайдегер. Първоначално тя е свързана с особения статут на присъстие на Dasein [„Бъденето-ето-на обаче е „в“ света в смисъла на погрижвайки-се-доверителното вземане-даване с вътре-светово срещащото се биващо“; Хайдегер, Битие и време, с. 85], а след това с присъствието на истината като събитие, при което се отнема всяка една форма на активност на човека спрямо разкриването на истината, доколкото последната „се случва“ за човека.

[16] ~das Sein wird daher im Er-blicken des Aussehens vernommen. Първата особеност тук се поражда от избора на Erblicken (и неговия начин на изписване, съотв. с „-“) със значение на виждам, забелязвам, съзирам. Глаголът е транзитивен (и на български също) и винаги предполага допълнение. Спорната интерпретация в случая е, в каква степен свързаността на „виждане“ и „видяно“ препраща към тезата на Брентано, че съзнанието винаги е „за нещо“ (von etwas), макар при Хайдегер да не става дума за съзнание? Втората особеност е свързана с vernommen, минала форма от vernehmen – чувам, дочувам, улавям. В случая речникът на Langenscheidt извежда като първо значение ситуацията на разпит: „ (als Polizist oder vor Gericht) einem Zeugen Fragen stellen“ S. 1162 Това извежда активната роля (доколкото бихме могли да говорим за такава) към разпитвания, от когото истината трябва да бъде придобита. В случая разпитвано се явява битието.

[17] ~Kern der Methode буквално ядката, костилката на метода, т.е. онова, което се намира в основата (но не е задължително да бъде същност, отчитайки проблематиката за съществуването на топосността на същностите в традицията на метафизиката, които винаги отпращат към някакво „отвъд“, trans, μητά).

[18] В случая превеждам der Ansatz с неговото значение на някакво (дефинируемо, имащо конкретно място!) начало на нещо друго. Напр. Стъблото е начало на листа. „die Stelle, an der etwas (bes. ein Körperteil) anfängt oder sich zu entwickeln beginn“, Langenscheidt, S. 88

[19] ~ein Sichfestsetzen, т.е. едно на самото себе си (sich) определяне, установяване, фиксиране. Избрана бе словоформата „самоустановявам“, тъй като синоним на festsetzen e festlegen. „etw. setz sich irgendwo fest etw. bildet od. Sammelt sich irgendwo u. bleibt dort haften“, Langenscheindt, S. 384 Установяване предполага наличие на място, което пък смислово е свързано с вече упоменатото der Ansatz.

[20] ~kreuzen sich beide Blickstellungen. С това „пресичане“ Хайдегер иска да подчертае, че единствено в езика е налично това двойно отношение: от една страна винаги подразбираме единичната вещ спрямо която е направено изказването, напр. Книгата (тази книга, моята книга, романът на Достовески, например) е на масата, но от друга в езика е уловена и същината, или казано по друг начин, образът на книгата като книга изобщо (онова, което европейската метафизика подразбира като „същност“).

[21] Превеждам die Gesichtkreis чрез кръгозор, а не с хоризонт поради следната причина. От една страна изгледът/гледката предполага поле за виждане, т.е. кръгозор. От друга кръгозорът предпоставя и пространство за наличие на съществуващото. Не на последно място понятието „хоризонт“ е свързано с традицията на феноменологията (а така също с херменевтиката в духа на Гадамер, Изер, Яус). Заради избора на „изглед“, се придържам и към кръгозор.

[22] ~beim Hinterhersein hinter. Израз, чийто превод отново би бил двусмислен доколкото hintersein/hinter притежават доста сходна езикова употреба; преводът със „спотайва“ е свързан най-вече с темата за скритостта, която Хайдегер разработва като основна в своя прочит на античната философия. Повече по темата, виж текстовете му върху фрагменти от Хераклит и Парменид. 

Психологизмът през XIX век в контекста на „Логически изследвания“ от Едмунд Хусерл

Текстът е част от конференция, организирана от Съюза на учените, на която участвах тази година. Очаквам до месец, най-много два, да получа и хартиения носител със сборника, в който ще бъде отпечатан. Няма защо да казвам, че това е само скромен опит, рефлектиращ върху една огромна по своята проблематичност тема - тази за психологизма и опитите за неговото преодоляване, с които започва истинският мисловен път на Едмунд Хусерл във философията.

Темата за възможността за преодоляване на различните психологически позиции в сферата на теория на познанието през XIX век, които извеждат структурата на мисловните процеси само откъм техните емпирични и билогогични аспекти, е сред водищите в двата тома на „Логически изследвания“. Първият том от 1900 г. се явява пролегомена към чистата логика; в него са анализирани някои от водещите философски и научни теории, които свеждат абстрактните и идеални същности до емпирично изводими актове в мисленето. По този начин се достига до релативизъм, който според Хусерл опровергава същите тези теории. Вторият том, издаден през 1901 г., разглежда конкретно проекта за чиста логика според т.нар. наукоучение (Wissenschaftslehre), чийто фундаменти след едно десетилетие ще послужи за основа на създадената от философа феноменология.

Психологизмът в Германия е свързан с няколко предпоставки. Философските такива се отнасят до опитите за преодоляване на понятиети за субстанция, заемащо централна роля при изграждане на различни онтологични и познавателни модели. Субстанцията (или подлежащото) е основният елемент, върху който се конструират по-нататъчния ход на разсъжденията. Пример в това отношение е фактът, че в споровете през XVII-XVIII век между рационализъм и емпиризъм, доминираща роля заема тематиката за субстанцията и атрибутите като основен способ за мислене на биващото. С разработването на това понятие започват всички класически текстове от този период, сред които „Етика“ от Спиноза или „Монадология“ на Лайбниц. „Под субстанция разбирам това, което съществува в себе си и се схваща чрез себе си“ [5, с.61] или друга възможна дефиниция: „монадата, за която ще говорим тук, не е нищо друго освен проста субстанция, която влиза в съставните“ [2, с.39].

Научните предпоставки се развиват в две направления. От една страна се предлага ново тълкуване на субстанционалистките концепции за душата в границите на новосформиращата се тогава наука психология; направен е опит за преодоляване на тезата, че душата (или Аз-ът) е неизменен и трансцендентен придружител на всички представи в мисленето. Вместо този метафизичен модел са предложени такива, боравещи с описание на усещания и анализ на емпирични данни. От друга тези процеси са допълнени от зараждането на позитивизма (О. Конт) и неговото продължение от страна на Рихард Авенариус и Ернст Мах. В този случай философското познание е сведено до анализ или обобщение на научни факти, а мисловните процеси обяснявани откъм биологичното устройство на човека, чрез т.нар. принцип за икономия на мисленето (Denkökonomie), разработен от Авенариус и допълнен впоследствие от Ернст Мах в неговите научно-философски текстове.

В „Логически изследвания“ Хусерл отделя специално внимание на предпоставката за икономия на мисленето и претенцията й да бъде общовалиден закон по отношение на психическия живот[1]. Въпреки че опитите в тази проблематика отново са свързани с преодоляване на понятието субстанция, то в случая с Авенариус и Мах, те са допълнени от изграждане на теоретико-познавателни модели, съвместяващи научните достижения в различни сфери. На този етап (1890-1901 г.) проектът за наукоучение на Хусерл е обективно-идеалистичен, т.е. изключващ възможността за допускане на субект на познанието в ролята на критерий или легитимна първооснова за валидността на мисловните актове. Затова всяка концепция, занимаваща се с анализ на душата и процесите в нея, се възприема от Хусерл като форма на релативизъм. Конкретната цел на „Логически изследвания“ е да се отговори на познавателната задача – как е възможна идеалността на логическите закони?

В обект на критика автоматично се превръщат и идеите на Джон Стюърт Мил и неговата „Система на логиката“[2]. Според Хусерл историческото осмисляне на корените на психологизма довежда до изходните му предпоставки в учението на Джон Лок за първичните и вторични идеи. Последното е в основата на асоциативната психология на XIX век, наричана от мнозина автори с понятието „психологизъм“. В „Опити върху човешкия разум“ Лок предлага концепция за идеите, според която идеите за усещане предшестват тези за рефлексия, а т.нар. сложни идеи се извеждат от простите на базата единствено на опита, предоставян от сетивата: „нашето наблюдение, насочено към външни възприемани чрез сетивата предмети, или към възприеманите действия на нашето съзнание, които възприемаме или върху които размишляваме самите ние, е това, което снабдява нашия разум с целия материал на мислене (курсив мой – Н.У.)“ [3, c.120].

Основният метод при изследване на психическите феномени обаче продължава да бъде достоверността, която наблюдението (или интроспекцията, както Вунд ще го нарече) доставя. За сметка на това психологическите търсения ще се откажат не само от понятието за субстанция, но и от намиране на причинно-следствени връзки в явленията, ориентирайки се към описание на процесите и техния анализ. Концепцията на Лок свежда знанието до емпирия, базирана на усещания и осъществяване на рефлексия като вторичен процес. В тези дейности субектът е основа за всички познавателни процеси и се предполага, че като протичащи в съзнанието те богат да бъдат наблюдавани и разложени до градивните си елементи.

Това са двете плоскости, върху които се движат критиките на Хусерл в „Логически изследвания“ – създаването на психологията, заедно с нейната познавателна методология и принципи и опитът в сферата на теория на познанието за свеждане на идеалността за мисленето само до емпирични, наблюдаеми и изводими опитно процеси. Тези гледни точки, с всичките им подвидове, довеждат до различни форми на биологизъм и скептицизъм, които за Хусерл се поместват под общото понятие за релативизъм. Подобни теории могат да имат функция само на емпирични закони, но никога не могат да бъдат общовалидни; онова, което е необходимо в теория на познанието е извеждане на методология, показваща, по какъв начин се изгражда идеалността на логическите закони (защото те са валидни независимо от това, кой и кога ги мисли и използва за конкретни цели). Такъв е и патосът на Хусерл срещу ученията на Мил, Зигварт, Хербарт, Мах и Авенариус, защото „относителността на истината повлича след себе си относителността на съществуването на света[3]“ [11, c.121].

Освен че гореспоменатите учения в областта на изследване на познавателните процеси и сферата на душевното се обособяват като нови научни области, те си поставят за цел да покажат и невъзможността за общовалидност на всякакъв вид трансцендентни същности, независими от опита. По този начин законите на формалната логика биват сведени и обяснявани чрез отделни емпирични актове и принципи (какъвто е случаят с Denkökonomie на Авенариус и Мах). В историко-философски план логиката винаги е възприемана като обективен критерий относно достоверността на знанието: започвайки от силогистиката на Аристотел и достигайки до трансценденталния схематизъм на Кант, диалектическата логика през XIX век и конкретния опит на Хусерл с „Логически изследвания“ за създаване на чиста логика (reine Logik).

Търсейки начин да изведе априорността на опита в неговата аподиктичност и строга всеобщност, макар и откъм страната на субекта, критикувайки разбиранията за причинност в сферата на представите на Хюм, Кант борави с логическото като гарантиращо достоверността на дедукцията на категориите: „най-напред посредством логиката ми е дадена a priori формата на едно условно съждени изобщо, т.е. едно дадено познание да се използва основание, а друго като следствие (курсив мой – Н.У.)“ [1, c.83-84]. Чрез учението за трансценденталния схематизъм сферата на логиката бива отнесена към полето на субекта (този изходен момент определя хода на развитие на т.нар. следкантова философия в лицето на Фихте, Шелинг и Хегел). Оттук насетне изводът, че общовалидността на логическото всъщност е субективна и с това релативна, е изводим като следствие, когато обаче критерията за всеобщност бъде негласно игнориран.

„Логически изследвания“ имат за подзаглавие Пролегомени към чистата логика и започват с няколко уводни параграфа, в които се обсъжда необходимостта от ново разработване на темата за логическото, защитавайки неговата очевидна общовалидност спрямо емпиричното. Затова пролегомените са изградени като полемика срещу всички опити класическите закони на силогистиката да бъдат третирани като проявления на емпирично мислене. В сферата на емпиричното мисленето може да извежда обобщения, но не и нормативни истини. По този начин проектът на Хусерл за чиста логика следва тезата на Кант за намиране на аподиктивност и строга всеобщност, с тази разлика, че на този етап Хусерл все още изключва проблематиката за субектността.

Емпиризмът довежда до релативизъм, а науката не трябва да бъде свеждана до сбор от отделни актове без връзка помежду си (или свързани чрез емпирични критерии, какъвто е Denkökonomie). В тезите на психологизма, свеждащ общите и нормативни положения до индуктивно-изводими, проблематичност открива и Готлоб Фреге със своя проект за реформа в областта на логиката. Именно след критическите бележки, които Фреге нанася на дисертационния труд на Хусерл – „Върху понятието за число“ последният започва строго да разграничава сферата на психическото от тази на логическото[4]. Според тезите в „Логически изследвания“ знанието се отличава от мнението по няколко основни критерия: то се базира на определено положение на нещата (Sachverhalten) и очевидност (Offentlichkeit). Когато става дума за наука и научно познание, то те се базират върху систематичната връзка на порядъка, която се извежда с очевидност, за да не остане под формата на рапсодия от отделни възприятия и положения, несъдържащи никаква връзка помежду си.

В § 7 на „Логически изследвания“ Хусерл извежда три от особеностите на обосноваването в сферата на научното, с които логическото се различава от релативността, произтичаща от предпоставките на психологизма[5]:

-          В науката не може да включваме каквито и да било произволни мисли, тъй като нейните положения съдържат определена структура;

-          В обосноваващите връзки на научната сфера господстват не произвол и случайност, а разумност и порядък (т.е. нормиращ закон); според изводите от „Логически изследвания“ съществува една форма на обосноваване, която е валидна за отделните истинни положения и тя се явява априорна форма. Тя е свързана с особената обективност, мислена като отношение към общия закон, даващо възможност да бъдат оправдани всички отделни обосновавания, тъй като нито едно от тях не съществува изолирано само по себе си, а е част от цялото;

-          Всяка форма на умозаключение може да бъде така обобщена и разбрана в своя чист вид, че да се освободи от връзка с конкретната област на познанието;

Изводите касаят логиката като наука и съдържат идеята за необратимост в предпоставката, че ако априорното общо важи за всеки частен случай, то на базата на частните случай няма как да се обоснове сферата на общото. С други думи логическият закон гарантира истиността на отделните положения, независимо от това, кой и кога ги употребява, докато само на базата на отделни положения е невъзможно дедуктивно да се изведе всеобщността на закона. До голяма степен, освен на Фреге, Хусерл дължи своето признание и на учението на „истини в себе си“ (Wahrheit an sich), разработено от Болцано в неговото „Наукоучение“. Последният от трите аргумента притежава най-голяма сила срещу принципите на асоциативната психология и нейния извод, че съжднията в дадена научна сфера винаги са само частни.

Обективността на идеалната сфера на истините е чиста ейдетика, която не е откъсната от опита, но не може да се изведе от него. В противен случай всички аксиоми и положения в математиката и физиката ще се окажат само случайни обобщения, които няма да са валидни всеки път, а само в отделни случаи (но е закон положението, че телата падат и токова положение може да бъде схванато и идейно допълвано без постоянно да се експериментира с пускане на тела и проверка на валидността му – то е положение, важащо a priori, т.е. за всички възможни тела, които са били пускани върху земната повърхност или във всеки следващ момент ще бъдат). С подобен пример би могла да се изведе цялостната позиция на Едмунд Хусерл, която той разработва и защитава, взимайки за образец множество примери от модерни за времето му психологически учения. Такъв е конкретният разискван случай с Denkökonomie изведен от Авенариус и допълнен от Ернст Мах.

Какъв обаче е проблемът, който Хусерл вижда и критикува в принципа за икономия на мисленето (Denkökonomie)? Сред основните аспекти на позитивизма и последвалия емпирио-критицизъм е общият патос за предоляване на метафизичността в мисленето, започнат от Конт. Вместо търсене на причинно-следствени връзки и извеждане на първо основаващо (в случай, че съществува такова), се преминава към анализ на представите. Двете водещи предпоставки в мисленето на Авенариус и Мах са: отказ от абсолютни изследвания и действително наблюдение. Според Авенариус в случай на присъединяване на нови впечатления душата успява да съобщи своите представи с възможно най-малко изменения. След нова аперцепция съдържанието на представите се оказва сходно с това на тези до провеждане на другата аперцепция. При всяка следваща аперцепция душата губи толкова сили, колкото е необходимо, а от множеството такива, тя отдава предпочитание на онази, която извършва най-малко загуба на сила. Принципът в контекста на Авенариус е свързан с проблема за свеждане на неизвестното до нещо известно.

Ернст Мах доразвива тези идеи на Авенариус, обявявайки принципа за най-малко сила като основа на всички теоретични аперцепции (така според критиката на Хусерл емпиричен закон е изведен в качеството на нормативен). В изследванията на Мах се преплита строго научна и психологична методология при изследване на менталните феномени. Философията е сведена до иманентна психологическа процедура на мисловна обработка (обобщение и разбиране) на резултатите на конкретни научни изследвания съобразно принципа на Denkökonomie. Всяко субект-обектно отношение е реално, естествено научно познание, а всяко битие по своето съдържание се мисли като усещане, а по форма – като движение[6]. Познанието е толкова по-истинно, колкото по-лесно се овладява – в това се състои икономичната му природа. Този принцип е разгледан от Ернст Мах като универсален познавателен принцип, приложим към всяка една сфера на познанието. Denkökonomie избягва всички ненужни мисли и според Мах е присъщ на формално най-развитата наука – математиката. По този начин научните понятия в непосредствената им познавателна функция в естествознанието се явяват най-действено средство за принципа Denkökonomie. По отношение на всички останали (философски) понятия като „субстанция“, „вещ в себе си“ и др. опитът, като критерий за достоверност, излиза отвъд предела на реалната действителност[7].

Нито математиката, нито логиката не трябва да стават разклонение на психологията. Според Хусерл аритметиката, подобно на логиката, установява закони за числата и техните отношения и връзки, но умножение, деление, събиране и изваждане не са само психически процеси. Не всички правила на съждението се явяват логически правила – в това отношение Хусерл се опитва да намери компромиса между идеалността на значението и обособеността на акта, но от логическите правила, образуващи изконната област на практическото ръководство (Kunstlehre) в научното мислене, само една група допуска психологическо обосноваване – техническите предписания за изграждане на научното познание и за критика на продуктите на познание. Въпреки това обаче, не трябва да се смесват сферите на чисто логическите норми с тези на конкретните правила на специфичното изкуство да се мисли.

По този начин най-общо могат да бъдат обобщени критиките, които Едмунд Хусерл развива в първия том на „Логически изследвания“, явяващ се пролегомени към чистата логика. Разработването на конкретното логико-техническо учение е оставено за анализ на втория том. Преди изграждане на каквито и да било теории обаче, е необходимо познаване на работното поле, върху което ще се изграждат теоретичните модели. В противен случай, без тази първоначална критична работа, мисленето винаги се намира във възможността да достига до психологически интерпретации на проблема за идеалността на логическите закони.

Литература

1.       Кант, И., 1994, Пролегомени към всяка бъдеща метафизика, която ще може да се представи като наука. С.: изд. Лик.

2.       Лайбниц, Г., 2014, Монадология. С.: изд. Изток-Запад.

3.       Лок, Дж., 1972, Нови опити върху човешкия разум. С.: изд. Наука и изкуство.

4.       Осипов, В., 2010, Философия Эрнста Маха и позитивизм. Архангельск: изд. Поморский университет.

5.       Спиноза, Б., 1981, Етика. С.: изд. Наука и изкуство.

6.       Сорина, В., 2013, Методология логико-культурной доминанты: психологизм, антипсихологизм, субект. В: Электронное научно издание Алъманах Пространство и Время. Том III. http://cyberleninka.ru/article/n/sorina-g-v-metodologiya-logiko-kulturnoy-dominanty-psihologizm-antipsihologizm-subekt-elektronnoe-nauchnoe-izdanie-almanah

7.       Bolzano, B., 1963, Grundlegund der Logik. Hamburg: Felix Meiner Verlag.

8.       Frege, G., 2011, Die Grundlagen der Arithmetik. Stuttgard: Reclam.

9.       Heidegger, M., 1993, Phänomenologie der Anschauung und des Ausdrucks. F. am Main: Vitorio Klostermann.

10.    Herbart, J., 1839, Psychologische Untersuchungen. Göttingen: Dieterische Buchhandlung Verlag.

11.    Husserl, E., 1900, Logische Untersuchungen. Prolegomena zur reinen Logik.

12.    Mach, E., 1922, Die Analyse der Empfindungen und das Verhältnis des Phychischen zum Psychischen. Jena: Gustav Fischer Verlag.

13.    Mach, E., 1905, Erkenntnis und Irrtum. Skizen zur Psychologie der Forschung. Leipzig: Johann Ambrosius Barth Verlag.

14.    Mill, J., 1974, A System of Logic Rationative and Inductive. Toronto: Routlege&Kegal Paul.

15.    Monathly, J., 2011, Edmund Husserl’s Freiburg Years 1916-1938. Connecticut: Yale University Press.

---

[1] Ернст Мах разработва тази проблематика в: Mach 1905 – Das Psychische Experiment und dessen Leitmotive [S.198-217] и Deduktion und Induktion in psychologischer Beleuchtung [S.299-314]. Критиките на Хусерл по този въпрос са в: Husserl 1900 – IX Das Princip der Denkökonomie und die Logik [S.192-206].

[2]  Хусерл обсъжда някои от теоретичните предпоставки в логиката на Мил в: Husserl 1900 [S. 78-84].

[3]  Конкретният цитат гласи: „Die Relativität der Wahrheit zieht die Relativität der Weltexistenz nach sich“.

[4] По-конкретно Фреге дава някои насоки около този проблем в: Frege 2011, Um den Begriff der Anzahl zu gewinnen, muss man den Sinn einer Zahlengleichung feststellen [S. 94-101].

[5] Своята гледна точка по този проблем, измествайки фокуса върху живота като прафеноен (Leben als Urphänomen) на всяко познание, предлага Heidegger 1993 [S. 3-39].

[6] Възгледите на Авенариус все още притежават смесица от идеалистически (Бърклиански) и емпирични принципи, въпреки общият патос за отстраняване на представата за субстанция в сферата на мисленето. Повече по темата предлага анализът на Осипов 2010 [С. 12-20].

[7] Ернст Мах достига дори до изводи, според които понятието субстанция, под формата на молекули и атоми, в естествознанието трябва да бъде отхвърлено и обявено за субективна представа, отново на базата на принципа за Denkökonomie. Виж Mach 1905, Psychologisches und naturwissenschaftliches Denken [S.1-18].

Няколко знакови албума от 70-те години

За мое огромно съжаление започнах да откривам музиката от 60-те и 70-те едва през последната година. Казвам "за съжаление", защото дълго време съм игнорирал много изпълнители, които не само правят някаква си музика, но създават оригинални продукти в цялост. Все още познавам историята на музиката през този период по-скоро дилетантски и напълно любителски, но пък това не ми пречи да споделя някои албуми, които успяха да променят мнението ми и да ме превърнат в почитател на различни жанрове от 60-те насам. Въпреки, че първият посочен албум е от 1968 г. той си остава последният истински силен албум на Donovan и през следващото десетилетие. 

Donovan - The Hurdy Gurdy Man [1968]

Hurdy Gurdy Man несъмнено си остава сред любимите ми psychodelic албуми на 60-те години. Със сигурност един от най-добрите албуми на Donovan наред с Sunshine Superman (1966). Китарата е онова, което преобладава във всеки негов албум. Текстовете на песните му са насочени както срещу войната, така притежават и онази омая на хипи движенията, в която светът е красив, розов дори, и човек трябва да се забавлява, да прави любов и да не мисли за нищо друго: 

'Twas then when the Hurdy Gurdy Man 

Came singing songs of love 

Then when the Hurdy Gurdy Man 

Came singing songs of love

Интересният факт е, че Donovan пътува в Индия по време на записите на албума, където учи йога и медитация при Maharishi Mahesh Yogi. Не знам дали това е успяло да повлияе по някакъв начин на Hurdy Gurdy Man, но албумът определено е истинско емоционално приключение за всеки меломан.

Carole King - Tapestry [1971]

Вторият студиен албум на Carole King си остава най-добрият в нейната кариера. Може би това е така, тъй като в него е създаден емблематичният хит - I Feel The Earth Move. Напълно случайно попаднах на този албум и останах очарован от гласа на изпълнителката, от очарованието, който Tapestry носи със себе си. 

148 са световните легални версии на албума и това си остава грандиозният успех за изпълнителката, имайки предвид, че останалите й албуми не се сдобиват с повече от 39-40 версии по света. Може би в някаква степен толкова добър е само другият ми любим неин албум - Fantasy (1973).

Carpenters - Horizon [1975]

Интересно ми е, защо днес Abba са толкова популярни, а The Carpenters са някак позабравени? Имайки предвид невероятния глас на Caren Carpenter, си е направо срамота. 

Horizon е сред последните им силни албуми, тъй като Made in America остава някак си неразбран и е доста иновативен за дуото. В албума от 1975 е включен и кавър на The Beatles - Mr. Postman, а аранжиментът е доста променен и звучи изцяло в духа на дуото, подплатен със силния и плътен глас на Caren. 

Carpenters са сред най-любимите ми групи от 70-те заради красивата музика, която създават. За съжаление Caren умира от анорексия през 1983 г. Тя е и продуцентът на този албум.

Leonard Cohen - The Songs of Love and Hate [1971]

При изпълнители като Cohen сякаш не съществува средно положение - или харесваш тяхната музика, или изобщо не можеш да я слушаш. На първо място поет - това е, което веднага мога да кажа за изпълнител от неговия ранг; на второ място - депресар, както е модерно да се казва.

Това бе и първият негов албум, който харесах изцяло, започвайки да откривам творчеството му чрез Chelsea Hotel - кавър на която песен бе направила Lana Del Rey. 

Последният му студиен албум от 2014 година - Popular Problems беше невероятното завръщане на този артист, който винаги успява да оцелее и да предложи нова доза поезия и лиризъм на своите почитатели.

Carly Simon - No Secrets [1972]

70-те няма да бъдат същите без You're so Vain, която фигурира като част от този албум. И тук, както при Carole King, това е най-успешният опит на изпълнителката, в който тя успява да създаде тотален хит. Въпреки че може да се похвали само с 43 световни версии, албумът остава визитката на младата изпълнителка. 

Carly Simon издава още няколко доста успешни албума през годините, сред които обезателно са: Playing Possum (1975), Boy In The Trees (1978) и в някаква степен също и Coming Around Again (1987). 

Kate Bush - The Kick Inside [1978]

Дебютният албум на Kate Bush и до днес остава нейната визитна картичка с цели 123 версии по света. Началото е поставено от хита, създаден по романа на Емили Бронте - Wuthering Heights, а самата изпълнителка остава един от най-сериозните читатели на художествена литература, който не се страхува да съчетава книгите с музиката и да създава собствен уникален стил.

За Bush като изпълнител могат да се кажат повече от много неща, но онова, с което тя може да бъде описана най-добре, е индивидуалност. Рядко качество е за един музикант да успява да създаде в границите на масовизираната поп култура продукти, които да се отличават със свой собствен поглед върху музиката. Е, Kate Bush е събитието в британската музика от края на 70-те и началото на 80-те години.

Mary Hopkin - Earth Song/Ocean Song [1971]

Kate Bush е откритието на китариста на Pink Floyd докато г-ца Mary Hopkin е откритие на Beatles. Сред малцината изпълнители, които записват и издават продукцията си в студиото на английската банда.
Обожавам този албум не само заради Streets of London, а и защото преди година, когато бях в болница, с мен в телефона бяха няколко нейни песни; те бяха най-успокояващото нещо, което имах при всичко случващо се с мен. Благодарих на Mary Hopkin в профила й в Tweeter... и жената ми върна отговор с пожелание да се оправям и че ме благославя.
Несъмнено това бе най-хубавата ми емоция за цялата 2014 година.
Точно този неин продукт от началото на 70-те си остава най-нежният в лирическо отношение албум.