вторник, 26 април 2016 г.

Поява на модерните държави на Балканите през XIX век





Модерните балкански държави се сформират след разпадането на Османската империя. Последната е факторът, който доминира развитието, застоят и всички други процеси, които се случват на територията на завладените от тях държави. Империята господстава на Балканите в голям отрязък от време, което предопределя по-нататъшния ход на развитие на освободителите се страни.
Процесите, които текат вътре в самата Империя също са изключително сложни, интересни и напрегнати. През XVIII век се чувства необходимостта от извършване на реформи на много нива. Страните в Западна Европа стават с всяка изминала година все по-добре военно и икономическо развити. Постепенно на Запад започва да се изгражда идея за единна Европа, с което се засилва интереса и към държавите, попаднали под влияние на Османската империя.
Бързите темпове на развитие в европейските страни довеждат Империята до положение на изостаналост, когато нейните дългогодишни норми вече се оказват негодни за справяне с тогавашните изисквания и нововъведения в редица културни и политически области. Феодалните държави и тяхната териториална разпокъсаност постепенно започват да се обединяват, с което се поставя и началото на модерните държави в Европа. В т.нар. домодерна държава биха могли да се откроят следните няколко принципа:

·         Владетелите на отделните територии в страната не са истински суверени, а са зависими.
·         Няма разделение между публична и частна власт, а владетелят управлява в ролята си на собственик на държавата.
·         Сеньорите са независими от сюзерена като по този начин не могат да се въведат общи правила и норми за цялата територия.
·         Гибелта на владетеля в повечето случаи е свързана с гибелта на държавата, т.е. тук говорим за директна съотнесеност между владетел и държава (като под „държава“ много по-късно започва да се разбира онова, което ние днес мислим за нея, тъй като тя се свързва основно с владетеля или с владетелския род, който я управлява).

Формирането на модерните държави в Западна Европа се осъществява под идейното влияние на имена като Томас Хобс, Жан-Жак Русо, Имануел Кант и др. Просвещенски мислители. Чрез техните идеи се прави опит за изграждане на единна и силна държава, която да бъде изградена с ясни вътрешни структури, а така също и да се отдели от влиянието на католическата църква. Религиозните войни, които се водят на територията на Европа показват дифузният суверинитет, които европейските държави притежават. Държавата е смесица между частна и публична сфера, а в по-голямата част е под влияние на политиката на абсолютизъм.
Единна държава е необходима тъй като тя се явява „централизираният апарат на общото управление, но модерната държава е съществена новост в човешката история – това е действително суверенно тяло, което вече не дели властта си с никой“ (Тодоров 2012: 124). Тези процеси на централизация са продиктувани от една вътрешна логика на развитие в държави като Франция, Англия и Германия. Отчитам тази бележка, тъй като впоследствие модерните балкански държави ще бъдат изграждани по чужд на  тях модел, т.е. вместо да се анализират техните нужди и историческо и културно развитие, към общества като българско и румънското са привнесени външни модели и схеми.
Какво обаче е политическото състояние на България и Румъния? И в двата случая говорим за княжества, които впоследствие биват обединени, с цел да се създаде единна държава. Поради дълговековното управление от страна на Османската империя онова „модерно политическо“, типично за страните на Западна Европа просто няма адекватна почва за развитие. И двете страни страдат от липса на опит в собственото управление. Наистина случаят с Румъния е малко по-добър от този с България, но тенденциите и тук се запазват. „На първо място, липсата на собствен управленски опит, търсенето на нови ценности, след като излизат от империята, както и намесата на Европейските сили насочват балканските елити към заимстване на чужди модели“ (Парушева 2008: 71).
Страните от региона на Балканите изостават значително в икономическо и културно отношение. При тях е необходимо първо да се запълни именно това развитие, за да може да се премине към създаване на собствена държавност, която да следва вътрешноприсъща логика на развитие. Поради тази причина не бихме могли да отъждествие създаването  на голям брой държави в Източна Европа с онова, което следва да се отдели като буржоазна клас или с възникването на някакъв способен да поеме управлението политически или културен елит.
Най-голяма нужда за сформиране на модерните балкански държави се чувства откъм създаването на образован елит, който да се влее в държавните структури и успешно да ръководи развитието на държавата. Разлики в това отношение биха могли отново да бъдат направени. Румъния е страна, която в годините на чуждо управление все пак е била в по-близки културни отношения с империята на Хабсбургите и е чувствала влияния от страна на Франция.
По този начин става видно, че ако модерните общества и държави на Запад се формират чрез просветителски идеи, то на Балканите съществува огромен дефицит от квалифицирани кадри, които да изградят и поддържат структурата на новоизградената държавност. „В Европа наличието на силно съперничество между държавите стимулира прехода към модерни нации-държави. През XIX век именно такъв външен натиск ще  накара и Японската империя да предприеме усилия за бързото си модернизиране по западноевропейски образец“ (Тодоров 2012: 120).
След като „западният образец“ се налага като единственият възможен то пред млади държави, каквито са България и Румъния не остава нищо друго освен да го последват. Каква е обаче политическата специфика на този сблъскък между Европа и Балканите, при които се сформират модерните държави в Източна Европа? Както бе отбелязано ако Франция и Англия следват темпото на собственото си, вътрешно, развитие, то системата от институции на Балканите е силно обременена от дългото влияние на Османската империя.
Другият градивен елемент на модерните държави е обществото. Разлики отново има, съпоставяйки развитието със западния образец. Т.нар. процеси на просвещение, които се случват в Европа още от края на XVII и през целия XVIII век сформират едно общество, което е грамотно, притежава известна свобода и привилегии и се развива в модерни за времето си условия. Голяма част от населението в България и Румъния е по съществото си селско. Доколкото съществуват културни центрове, то тяхното влияние е минимално за образоваността и грамотността на населението.
Тази необразованост сред голяма част от населението довежда впоследстиве и до неприемане на изградения политически модел, тъй като: „конфликтът между държавата и населението (...) протича с особена интензивност в Гърция и Сърбия, не на последно място поради тяхното по-ранно отделяне от Османската империя. Въпреки опитите на новите елити да приобщят традиционните институции към модерната държава, те не успяват. Нещо повече: те няма как да успеят. Причината е, че става въпрос за (все още) абсолютно различни светове и неминуемо един от тях ще доминира“ (Парушева 2008: 33).
При положение, че трябва да се правят обобщения, то тук следва да се говори за огромна пропаст, която разделя балканските от западноевропейските общества. От една страна затова е виновно османското наследство, но от друга и процесите, които започват да текат на териториите на двете държави също допринасят за задълбочаване на пропастта. Политическата модернизация в Румъния и в България е започната от чужденци. В Румъния се чувства влияние от страна на Франция, докато при нас то е в голямата си част руско.
Европейските сили и Русия са двата фактора, които налагат волята си при изграждане на младите балкански държави. Следователно когато се говори за европейзация на Балканите под това трябва да се мисли един изключително сложен процес, под който биха могли да се доловят множество влияние и интереси. Изграждане на модерните държави на Балканите се колебаят между имперското наследство, което им е останало от Османската империя и от наложената им отвън европейзация (която в много отношение продължава в същите външни и чужди темпове и до днес).
Това довежда до една политическа нестабилност, която е характерна за първоначалните етапи от развитието на двете новоевропейски държави. Тя се характеризира с честа смяна на управляващите правителства, малко доверие към новия политически елит и следване на чужди политически влияния при управлението на страната. В България това е най-изявено още по време на княз Александър и възникналите спорове около либералността на Конституцията. Последната също е изградена по външен модел – по модела на сръбската и под влияние на Русия. 
За новоизграждащите се държави са необходими бързи темпове на наваксване, с които да догонят западните си съседки. Времето за реализирането на тези процеси е минимално, а „желанието да се разграничат в максимална степен и максимално бързо от имперското си минало не им оставя алтернативен избор, освен да поемат по пътя на европейския конституционализъм“ (Парушева 2008: 73). В бързите темпове на догонване обаче се изпуска нещо важно. Ако модерните западноевропейски държави сами осъществяват прехода от домодерно общество към модерно, то върху новосформиралите се балкански общества тази логика е изцяло чужда. Най-ясният образ, който се откроява в първите десетилетия след Освобождението е този на Бай Ганьо. Той най-добре описва културната изостаналост, а и политическите игри на модерния следосвобожденски елит в нашата страна.
Обобщавайки накратко разликите в процесите на сформиране на западноевропейските и източноевропейските държави, бихме могли да откроим следните по-важни особености:

·         На Запад съществува ясна логика от домодерно към модерно общество. В Балканските страни такова липсва поради невъзможността за неговото възникване от страна на Османската империя.

·         В страните от Западна Европа се осъществява разделение между властите, а и между държава и църква, т.е. говорим за модел, който е дело на историческо минало. В страните от Източна Европа няма изградени каквито и да било политически структури, а и отношенията с православната църква са напълно различни от тези с римокатолическата.

·         Обществото в Западна Европа е в по-голямата си част грамотно в някакво отношение. Въпреки че градът и манифактурата все още не са повсеместно доминиращи първите няколко века след епохата на Просвещението, то тенденциите там са за все по-големи нива на грамотност. Елититет в Източна Европа също са създавани и формирани по чужд модел: френски, немски, руски и др.

Видни са някои от особеностите, които залягат в основата на модерните балкански държави каквито са България и Румъния. Последиците от тези процеси продължават да битуват и до днес. Въпреки опитите за постоянно модернизиране, то почти никога не се взема под внимание как са възникали и как са били изградени тези институции, т.е. търсят се решения на базата на вече същестуващи модели, докато самият модел не се подлага на съмнение. Поради тази причина страните от Балканите все още изпитват силна нужда от реформации, чувства се голяма културна изостаналост – все процеси, които залягат в основата на тяхното изграждане.


Използвана литература:

1.Парушева, Д., 2008, Правителственият елит на Румъния и България втората половина на XIX и началото на XX век, изд. БАН, София.
2. Тодоров, А., 2012, Елементи на политиката. Трактат върху политическото, изд. НБУ, София.



вторник, 19 април 2016 г.

Мистериозният свят на гробищата



Държа да отбележа, че това НЕ е реклама на съответното издание. Единственото, което имам за ръководна цел, е да представя онова, което може да се окачестви като "гробищен туризъм". Благодарение на тази книга вече се определям като гробищен турист (с цялата ирония, която може да се съдържа в това понятие, защото без (само)ирония, вникването в текстовете на Акунин е доста сложно и обречено на провал). Първата сериозна спирка по пътя към гробищния туризъм, бяха централните гробища в град Берлин. Там имах възможността "да се срещна" с Хегел, Фихте, Адорно и Роза Люксембург.  В подобни пътешествия се съдържа особен чар и поглед към миналото. 

В Гробищни истории грузинският писател Григорий Чхартишвили (известен сред своите читатели предимно с името Борис Акунин) ни отнася на далечна разходка из тайнствения и непристъпен свят на местата за вечен отдих, наричани още гробища. Тук е моментът да се настаните някое мрачно местенце, да гушнете големия си черен котарак с огромни очи и да се приготвите за малка разходка из шест световно известни гробища. Те не са обединени от някаква конкретна цел, напротив, всички са толкова своеобразни и различни, че за повече не може да става и въпрос. Малката екскурзия на Акунин е разхвърляна из няколко континента – Азия, Европа и Америка (е, за сега ще си остане мистерия дали тюлените и кръстовете съжителстват в съгласие или смъртта нарушава пределите на изконната им територия).
Въпреки избора на тема, който никак не може да се нарече „приятна за четене“ Акунин и този път успява да ни поднесе историите си с безкрайно чувство за хумор; то съпъства още предговора на книгата и прелита през всички страници, чак до последния разказ, в който хората живеят над сто години и са безкрайно уморени от живота. По структурата си книгата обединява описание и разказ.
Нека започнем с описанията. Когато влезете в някоя книжарница и попитате: „Извинявам се, имате ли пътеводител за гробищата в Париж?“, може би ще ви изгледат странно. Пътеводителите се пишат за забележителностите, за културните паметници, за модерните кафенета и за всичко останало, което едно място е способно да предложи като развлечение. Ами гробищата? Дори да не сте замисляли върху темата, то има много хора, които изгарят от желание да посетят мястото на вечен сън на своя любим писател, на композитора, чиято музика ги вдъхновява всекидневно или са просто уморени от градския шум люде, търсещи тишина и някое красиво и спокойно кътче. А къде има повече спокойствие отколкото на едно гробище? В мола? В някое кафене? – единствено тези тайнствени места, на които се скитат огромни котки, а понякога и катерички или други същества, предлагат едно специфично изживяване. Няма значение дали търсите парцел 46, където е погребан вашият любим писател или желанието ви е да се поскитате някъде на спокойствие – гробищата са места с особена аура.

Пътеводителят на Акунин (ако изобщо може да бъде окачествен като „пътеводител“, доколкото се спира върху някои от по-интересните гробове на известни мъртъвци в Лондон, Париж и Москва) е съпроводен с лична информация, така да се каже, специално селектирана от автора. Като особняк и почитател на литературата той обръща внимание на имена, сред които: Оскар Уайлд, Марсел Пруст, че дори и Карл Маркс. Всяка година стотици туристи се отбиват, например, през гробището Пер Лашез в Париж, за да отпечатат устните си върху гроба с фигура на издълбан в правоъгълник сфинкс. Оскар Уайлд продължава да е сред идолите, както на жените, така също и на редица мъже, оставяши любовни послания до отдавна починалия автор на Портретът на Дориан Грей.
Със сигурност ви звучи налудничаво, дори повече от откачено, нали? Отделете си тогава съвсем  малко време за ровене из глобалната мрежа, за да установите, че почти всеки по-голям град в Европа се гордее със своите известни мъртъвци; няма съмнение, че великите хора са такива, дори и два метра под земята. Голяма част от градове, като Париж или Берлин, притежават отделен сайт за своите гробища, на които е отбелязано (със снимков материал) къде и кой е погребан.
Чувство за хумор Акунин несъмнено проявява, създавайки един нетипичен за нашия век пътеводител. В Гробищни истории ще се смеете изключително много на детайлните описания на разгонени котки, скитащи се лисици и анекдоти около надгробните плочи на някой от починалите. Грузинският писател се шегува със смъртта без да бъде вулгарен, а проявявайки едно тънко (бих го окачествил дори като изцяло руско) чувство за хумор. Добре, къде обаче е дирята на фантастичното във всички тези описания?
Никой няма да бъде подведен, тъй като след всяко описание авторът поставя по една история, свързана със съответното гробище. Последните винаги са били емблематични места за интериор на страшните сцени в литературата. Съществата, които бродят из тях са по-многобройни от малки котки и заблудени лисици. Литературата е развила особен фетиш около гробищата, от където изкачат всякакви странни същества – върколаци, оживели и свирепи мъртви, призраци, вампири и други чудовища. В Гробищни истории призраци и мъртъвци има, те пият кръв, усмихват се загадъчно в своите гробове или чакат с години любимия си да се върне при тях, но към това е прибавено голяма доза хумор.
Бих окачествил разказите в Гробищни истории като страшни и смешни (нещо като смешнострашни или страшносмешни). Определено не са много авторите, които успяват да внушат страх у читателя и след това да го разсмеят до сълзи. Трябва да се направи и една забележка. За да вкусите пълноценно от историите на Акунин обаче се изисква поне малка историческа подготовка. Едва ли те ще бъдат интересни, в случай че не знаете нищо за сексуалните влечения на Оскар Уайлд, не подозирате на кой принадлежи едно описание на леко оплешивяващ мъж, с мустачки и придружителка, наречена Наденка. Голяма част от хумора на тези разкази е в закачката, която си правят с имена от литературата и историята.
Може би два от разказите се открояват най-много сред всички останали; те са изпълнени и в най-голяма степен с чувството за хумор на Акунин. Става дума за Материята е първична, който е посветен на Карл Маркс. Великият икономист и мислител, погребан в Хайгейтското гробище в Лондон е представен като модерен вампир, като призрак, бродещ все още из Европа. Маркс спокойно дебне жертвите си, докато един ден не ухапва Владимир Илич Ленин. Какви са последствията ли? Може би неподозирани за вампира Маркс.

Другата забавна история в Гробищни истории е свързана с известния английски писател Оскар Уайлд. Парадоксът между Маркс и Уайлд е интересен. Първият е погребан в Англия, а втория във Франция, в гробището Пер Лашез, т.е. никой от тях не пребивава в родната си страна (тъй като Уайлд е англичанин, а Маркс – германец). Гробът на Уайлд е основната сензация за френското гробище, мотив, който бихте намерили дори в киното (например във филма с Натали Портман – Париж, обичам те). Мястото отдавна се е превърнало в култово не само за мнозината хомосексуалисти, но и за по-смелите дами, отдаващи последна почит на кумира си.
Паметникът, който се намира на гроба също е интересен – сфинкс, издялан в голям бетон блок. По повод на легендите, които се носят за този артефакт, Акунин споменава, че някой част на сфинка били отчупени, за да се попречи на фенове да оскверняват гроба. Както споменах вече всички разкази за смърта, странни същества и оживели мъртъвци са поднесени с голямо чувство за хумор и много ирония. Разказът за английския писател е сред тях. Няма да издавам нищо от неговия сюжет, за да оставя удоволствието от четенето изцяло на вас.
Сред героите в разказите ще срещнем и нашият любимец Ераст Фандорин, познат ни от поредицата Приключенията на Ераст Фандорин. Последният отново ще трябва да разрешава заплетен случай и да разгадава убийство. Този път врагът на Фандорин няма да е човек, а Шигумо – странно същество, което живее в сенките, няма глава и директно убива своите жертви, гледайки ги в очите (а така също и оставя след себе си голямо количество човешки отпадъци!). Ераст ще се сблъска с тази сила и дори ще я улови – защото никой от нас, никога не се е съмнявал в неговите дедуктивни способности на гениален следовател.
Другите разкази в Гробищни истории също не отстъпват на майсторството на грузинския писател. Онова, което е ценно във всички тях (освен вече споменатия хумор) е начинът, по който Акунин ни предразполага да гледаме на страшните и фантастични истории, които са неизменна част от живота на всяко гробище. Защото тези места със сигурност водят свой особен начин на съществуване, напълно различен от шумотевицата и безпорядъка в градовете. Надявам се, че за феновете ще бъде интересно да усетят фантастичното в светлината на забавното. А че се е получило добре, в това можете сами да се убедите.
Бих искал да цитирам и една от любимите епитафий на Акунин, която той помества в описанието на Донското гробище в Москва. Става дума за гроба на княгиня Олга Шаховская – под името фамилията и датата на смъртта се намира и следния надпис: починала е от операция на доктор Снегирьов! Няма по-истинско отмъщение от това, което ще остане живо поне през следващите няколко века.
Другите разкази също ни сблъскват с необичайното и фантастичното. Със своята краткост на моменти оставят множество въпроси, на които читателят само трябва да си отговори. Такъв е например Unless – един от най-странните текстове, които Акунин е писал. На пръв поглед в него не се съдържа нищо сложно и объркващо, но на практика оставя голям брой питанки след прочита си. Всички фантастични елементи в разказите са обвързани с описанието на някое от изброените гробища. Най-страшният (и отново изключително забавен) е свързаният със старото Донско гробище: Устни –  раз, зъби – два. В него от сърце ще се посмеете на човешката алчност и сребролюбие на един мъж, който си налага волята да „заобича“ едно привидение, ненамерило покой няколко десетилетия.

Гробищни истории се опитват не само да променят отношението ни към мястото на смъртта – гробищата, но и към самото умиране. Сигурен съм, че всеки от вас поне веднъж се е сблъсквал с този страх, оставил някаква следа в живота му. Поуката, която книгата носи е, че крайността на човешкия живот е уникална именно със своята преходност. Всички страхове, които имаме по повод на неизбежния край понякога ни пречат да се насладим на живота в неговата пълнота и безкрайните му вариации. Независимо дали ще искате огромен надгробен паметник или ще желаете до вас да бъде погребано любимото ви животно, то нищо от тази показност няма значение, когато не сте се забавлявали истински приживе.
Борис Акунин и този път не изневерява на себе си, защото Гробищни истории е колкото интересен пътеводител за погребани знаменитости из различни части на света, толкова е сборник с разкази, изобращяващи страшните мъртъвци и привидения в ролята на забавни геори. Защото отношението ни към тези места не трябва да бъде само негативно и свързано със представи за ужасни мистерии и сатанински секти, които нощем вилнеят из тях. Тази отрицателна и наложена представа се опитва да премахне грузинския писател – доколко успешно, остава читателят да прецени.



четвъртък, 14 април 2016 г.

Училището като дисциплинираща институция


За никого не е тайна, че аналогията с училището като институция винаги е съдържала някаква метафора за принуда (не трябва да се забравя, че културата е антиприроден процес, т.е. тя се възпитава, в известен смисъл се оказва принуда, за да може човешкото същество да се о-култури). Този текст е писан преди няколко години. Със сигурност трябва да се пренапише. Защо не да му се добави и един фондационен български контекст? Нека поясня – става въпрос за организации от типа на „Заедно в час“, които експлоатират именно тези негативни образи на образованието, за да изградят позитивен образ за себе си като спасители. Остава открит въпросът – вредят или помагат фондациите с тяхнотото желание да реформират след като съсипят? Дали фондация не е равно отново на деградация? И кой ще почисти след като финансирането на тази дружества бъде прекратено и те са изиграли своята негативна роля да съсипят образованието, но не са изпълнили мисията си – да изградят след себе си нещо позитивно...
Проблемите, с които Мишел Фуко се занимава, винаги предполагат един особен начин на изследване, една принципно специфична методология. До голяма степен възгледите му биват повлияни от философското наследство на Фридрих Ницше и неговата идея за Herkunft. Най-общо понятието може да бъде преведено с „произход“; обяснявайки се правилната употреба на това понятие, ще стане ясна и цялостната идея на Фуко, която той разработва чрез понятието „генеалогия“.
Нека да проследим, по какъв начин самият Фуко разбира и употребява това понятие. Интерпретацията му откриваме в текста Ницше, генеалогията, историята, в който френският философ детайлно изследва някои по-важни понятия от философията на Ницше и изяснява, по какъв начин ще бъдат мислени в неговата цялостна археология на знанието. Ницше директно отнася Herkunft с Ursprung. За какво обаче му е това отклонение, пита се Фуко: „Търсенето на подобен първоизточник е търсене на онова, „което вече е било“ на съвпадащия напълно със самия себе си образ на изначалната истина (...) по-нататък генеалогическият анализ показва, че понятието за свободата е в действителност само „изобретение на господстващите съсловия“ и не е изначално природа на човека или нещо коренящо се в неговата привързаност към битието на истината“ (Фуко 1992: 120).
Онова, което тук ни интересуа е главната идея на Фуко, че културните образувания, с които днес живеем, са унаследени и случили се в миналото, т.е. не са застинали форми, истинни шаблони, които не подлежат на критика, а носят в себе си особена диалектика; те притежават произход, доколкото са възникнали в определена епоха и са се утвърдили и наложили чрез конкретна практика. Достигналото до нас е дело на традицията и като такова подлежи на специфично изследване на неговите начала. Начала, в които такива области като знанието, лудницата, властта, клиниката и др. са били сформирани. Истината притежава своя история, от която няма как да се измъкнем, когато изследваме нейните проявления. Такъв е и частният случай с образователната система.
Когато модерното европейско общество постепенно се „ражда“, то приема за свой основен принцип идеята за разума. Последният е едновластен господар още от епохата на Ренесанса насетне, когато Бейкън призовава в своите произведения за борба срещу различните идоли; в не по-малка степен господството на разума бива утвърждавано при Кант, в чийто произведения, още в самото заглавие, се усеща господството на разума. Тази идея е свързана с това, че разумът се явява законодател над природата. Префулирайки тази идея, то бихме могли да я сведем до тезата, че културата и културните образувания трябва да се налагат над природата и всичко мислено като диво, не-разумно и т.н. По този начин разумът бива приеман за критерий, според който се оценяват феномените на действителността (бих искала да посоча и едно конкретно изречение от Феноменология на духа от Хегел, което директно експлицира тезата в текста: Всичко действително е разумно и всичко разумно е действително, където ясно се вижда директното отъждествяване между разум и действителност).

Примерът, който Фуко използва в Надзор и наказание е свързан с образа на паноптичната машина, която служи както за превъзпитаване на затворниците, така също и за лечение на болните, обучаване на учениците и принуждаване към труд на всички онези части от населението, които са останали без работа. Ролята й следователно е да унифицира към наложени структури. Фуко отчита, че вместо старите си негативни функции, в модерното общество паноптичната машина придобива положителни такива: тя прониква в телата, налагайки им своеобразна дисциплина. За какво става въпрос. Примерите, с които ще си послужа, са заети директно от непосредствената действителност, в която сега пребиваваме.
Още когато едно дете се ражда, след известен период от време му биват налагани модели на обучение. Не става въпрос единствено за училището като институция за дисциплиниране. От най-ранна възраст детето попада в мрежа от правила, които му се налага да следва. Детската ясла и детската градина са първият непосредствен сблъсък на индивида със знанието. В тези институции то бива научавано на най-елементарни познания: стихчета, песнички, модели на поведение. Под последното имам предвид – навици за хранене, определен час за лягане и ставане, общуване с другите деца и т.н. Начините за социализиране могат да се осъществят и чрез игрова форма, но в своята основа те се придържат към един принцип: налагат господство над телесността.
Тялото и телесността несъмнено са сред любимите за Мишел Фуко теми, доколкото, под една или друга форма, те присъстват в по-голяма част от неговите произведения. Учреждения като училището дисциплинират тялото чрез различни процедури. Както вече споменах, първата от тях е свързана с времето. Ученикът негласно е задължен да присъства от момент А до момент В на учебни занятия. Когато той наруши това правило, бива санкциониран чрез вписване на „отсъствие“. Целта на подобни методи е да се контролира броят на бягствата на един ученик. Да, той може да не присъства в час без уважителна причина, но всяка година той има право на определен брой „неизвинени“ отсъствия. В Надзор и наказание Фуко пише следното по отношение еволюцията на властта: „наказването и борбата против беззаконието да се превърне в законна, покриваща цялото общество дейност; не да се наказва по-малко, а да се наказва по-добре“ (Фуко 1998: 87).
Използвайки принципите на разума, то няма как върху тялото да бъдат налагани само телесни наказания. Последните са ефективни, но само когато се цели измъкване на конкретна информация, защото не носят възпитателна функция. Върху детето в училище би могло да бъде упражнявано и телесно насилие, но в крайна сметка същестуват много по-ефективни начини за следене и наблюдаване на тялото в училищната среда. Както посочих, контролът чрез присъствие/отсъствие налага директна обвързаност с времевия престой на ученика в училище. Фиктивно той притежава свободата да не отиде на урок по биология или математика, но реално, без извинителна причина, тази свобода му бива отказана.
Борбата против беззаконието постепенно преминава, според Фуко, в борба, която налага ред и дисциплина в обществото. За спазването и трайното установяване на подобен ред се грижат преди всичко отделните институции. Те са „всевиждащото око“ на властта, което позволява на индивида да влезе и се социализира цялостно в обществото. Дори на чисто езико ниво, взимайки отново примери от нашето всекидневие, онези ученици, които не посещават училище, директно биват асоцийрани с нещо негативно. Системата не е способна да ги подчини, затова обществото бърза да наложи клеймо върху тях на „разбойници“, „бандити“ и „хаймани“ (примерите, разбира се, са в сила и днес, но в много по-голяма степен са видни в модела на едно общество, каквто е тоталитарното и принципите за контрол и следене са много повече открити и видни за наблюдение, дори чрез неформален анализ).
Функцията на изпитващия се явява в случая в ролята на „всевиждащото око“, което трябва да следи доколко и как ученикът правилно осъществява възложените му задачи. Както вече посочих, до преди по-малко от стотина години, учителите са имали право да бият учениците, т.е. да им налагат директно телесно наказание. Тук е видна тяхната роля не само на хора, целящи да запазят и предават знанието, но и на възпитатели и педагози. Отново ми се иска, изцяло в духа на методите на Фуко, да се позова на „раждането на възпитанието“ като цялостен проблем през епохата на Просвещението в трудовете на Жан-Жак Русо. Въпросите, които неговите творби повдигат са директно отнесени върху правата на възрастния над детето. Целта, т.е. социализирането в обществото, оправдава ли средставата за това постигане?

В Надзор и наказание откриваме следния пасаж, касаещ принципите на неподчинение на отделния индивид: „Смята се, че гражданинът заедно със законите на обществото веднъж завинаги е приел и закона, който може да го накаже. При това положение престъпникът изглежда като юридически парадоксално същество. Той е нарушил договора и следователно е враг на обществото като цяло, но той участва в наказанието, което му се налага“ (Фуко 1998: 95). Сходна ли е аналогията между престъпника и ученика? Би било пресилено да кажем, че в модерното общество единият е третиран като другия, но е необходимо да се отбележи, че когато единият не следва моделите, наложени от институциите, в една или друга степен, вече е престъпник във възможност.
Нека се върнем отново на функцията на учителя. Примерите, които използвам, както посочих, се ръководят от общите идеи на изследванията на Фуко, но са заети от най-непосредствената ни действителност. Бих искал да посоча и следния пример: в общества като нашето, началният учител (от 1 до 4 клас) много често е мислен от децата като „втори родител“, т.е. все още се поддържа непосредствената връзка между образа на родителя и този на учителя. Едва, когато в пространството на детето се появят различни учители, те сякаш нямат друга задача освен да оценяват и наблюдават. Методите за контрол са свързани със символния капитал, който учителите притежават, т.е. зад тях стои основанието на знанието. Учителят е онзи, който знае, т.е. е способен да предава знанието на другите; в ролята си на педагог той има власт да оценява и контролира процеса на обучение.
Последният обаче никак не е невинен. Освен, че ученикът е длъжен да научи и овладее определен материал от знания, чрез това той се учи на ред и подчинение. Според Фуко държавният апарат има нужда от послушни граждани, които да изпълняват нарежданията му. Покорният индивид не се бунтува срещу властта, защото я приема за себе си негласно, той не я подлага на критика. Или по друг начин казано, не се запитва за нейния Herkunft. Следователно ролята на училището е да подчинява тялото чрез определени практики: чести изпитвания, поставяне на оценки, задължения и задачи за домашна работа, и не на последно място, спортът.
Особено за комунистическите режими спортът е главният дисциплиниращ метод за подчинение на тялото. Култът към спорта, като масова явление, се появява именно в началото на XX век. Освен него и всички останали задачи, които ученикът трябва да изпълнява контролират свободното му време, те дори организират времето му. Разбира се, ученикът отново е свободен да не  изпълни задачите, които са му наложени, но в резултат на тези си действия, го очакват санкции и наказания. Системата за оценяване е друг начин за налагане на господство от страна на преподавателя. Поставяйки типичния деструктивен въпрос към ролята на учителя, бихме могли да попитаме: Какви са обективните критерии за оценка на едно лице над друго? Обективни ли са всъщност те? С подобни питания обаче се подрива авторитетът на знанието, а оттук и този на властта.
По повод на горните примери, откриваме следните разсъждения в текстовете на Мишел Фуко:
„Апаратът на изправителното наказание действа по съвсем различен начин. Приложната точка на наказанието не е представата, а тялото, времето, ежедневните жестове и действия; и душата, но само в качеството й на седалище на привичките (...) действия, а не знаци: разписания, разпределения на времето, задължителни действия, регламентирани дейности, самотни размишления, колективен труд, тишина, прилежност, уважение, положителни навици“ (Фуко 1998: 134).
„Поправянето на поведението посредством цялостно уплътняане на времето, създаването на навици, принудите, на които е подложено тялото, създават между наказващия и наказвания едно особено отношение“ (Фуко 1998: 135).
Освен по линията надзирател-надзираван, тези анализи важат в пълна сила и за отношенията между учител-ученик. Първият притежава правото да надзирава, да следи за правилно провеждане на действията от страна на учениците, а и да корегира, когато това се налага. Последният е в пасивно състояние да възприема, той следва и възпроизвежда обраци, които е длъжен да овладее, за да се реализира успешно в обществото, и за да бъде „приет“ изцяло от останалите му членове.
Генеалогът, според Фуко, се нуждае от историята, на него му е потребно да помни, за да знае нещата в тяхното зараждане и в тяхното развитие. Когато френският мислител анализира понятието Herkunft той се опитва да ни върне към безбройните отделни събития, които са образували някое понятие. Интересувайки се и анализирайки училището като особена институция, не бива да се забравя ролята, която то има да налага възпитание чрез образа на знанието. За Фуко знанието и истината не са непротиворечиви и идеални понятия. Напротив, зад тях стоят множество полета на власт, интереси и конкретни намерения, които един генеалог е необходимо да разплете, за да познава по-адекватно света, в който живее.

Използвана литература:

1.      Фуко, М., 1998, Надзор и наказание, у-ско изд. Св. Климент Охридски, София.
2.      Фуко, М., 1992, Генеалогия на модерността, у-ско изд. Св. Климент Охридски, София.
3.      Фуко, М., 2005, Интелектуалы и власть, изд. Праксис, Москва.


сряда, 13 април 2016 г.

Как класическата музика вдъхновява поп & рок културата?




Може би мнозина от вас ще се изненадат, когато разберат, че в някое от парчетата, които харесват... всъщност е използвана позната мелодия от света на класическата музика. Това, което искам да предложа в този кратък обзор, не са един, два или три случайни примера, а доста повече. В тях по различен начин е използвано дадено класическо произведение.Крайният резултат не винаги е така задоволяващ, с което класическата музика дава да се разбере, че не все път подлежи на успешна (модерна) интерпретация. В някои редки случаи обаче новата версия се е получила доста сполучливо и адекватно, с което композиторът и произведението му единствено печелят, тъй като биват опознати от повече хора. И все пак онзи, който доминира и властва сред тези интерпретации е Йохан Себастиан Бах. 

Къде по-удачно, а къде не чак толкова, но Бах е водещият в този малък обзор. Композиторът едва ли е предполагал някога, че музиката му ще вдъхнови изпълнител като Lady Gaga, например. Именно неговият The Well Tempered Clavier бива използван за създаване на хита на Gaga от втория й албум "The Fame Monster"- Bad Romance. 
Избрал съм една от любимите ми интерпретации на Бах в изпълнение на Гулда, съответно: Gulda - The Well Tempered Clavier, а как звучеше преработеният вариант на тази мелодия, който е доста неузнаваем, ето тук: Lady Gaga - Bad Romance. Друг опит с произведение на композитора прави и Beyonce със своята версия на Ave Maria, макар тук ясно да си проличава, че става въпрос за класическо произведение. Изпълнителката включи тази своя интерпретация в своя албум "I'm ... Sasha Fierce", а това е и нейната версия: Beyonce - Ave Maria. Оригиналът обаче си е оригинал: Johann Sebastian Bach / Gounod - Ave Maria. В случай, че държите да чуете наистина класно изпълнение на Ave Maria вместо разочароващият вариант на Beyonce, то потърсете си записа на Мария Калас. 
За групата Procul Harum не бях чувал никога преди (може би няма да чуя нищо тяхно и след това). Все пак в своята песен Procol Harum момчетата използват J S Bach: Air on the G string. Вариантът не се наемам да го коментирам. Без да обиждам групата, но звученето им прилича на онзи звук от 80-те в който синтезаторът доминира и човек има чувството, че всичко се изпълнява от една мелодия без край ... Един друг вариант обаче е доста по-сполучлив и интересен. Става дума за рок бандата Muse, чиято песен Plug In Baby използва следната творба на композитора - Toccata and Fugue in D Minor. Е, онова толкова познато Баховско начало отсъства в песента на рок бандата, но пък Matthew Bellamy и неговите брилянтни умения с китарата, придават едно рок звучене на познатата фуга. Преди техният вариант обаче, съществува един друг от далечната 1980 г. - Sky - Toccata
Любимата ми интерпретация на композитора обаче си остава денс версията на изпълнителката Jem [чието истинско име е Jemma Griffiths] от нейния пилотен аудиодиск Finally Woken. Става въпрос за песента й от 2004 г. They, която ползва мотиви от преработката на вокалната френска формация The Swingle Singers. Оригиналът обаче си остава този - Bach: Prelude & Fugue No. 12 in F minor BWV881

Що се отнася до Бетовен, то интерпретациите му в поп и рок музиката са доста по-оскъдни. Съществува една рок версия на известната Ода на радостта, която по-скоро не бих искал да коментирам, тъй като версията е плашещо трагична (за текста коментарът е също излишен). И все пак ето го и него - Bright Eyes - Road To Joy. Романтичното Für Elise пък е употребено в ... рап парче на Nas. Пиано мотивът се чува повече от ясно, а той бива допълнен и от детски вокали. Резултатът е I Can

Някои от другите интересни предложения ще спомена съвсем накратко. Mika, който винаги се е отличавал с доста специфичен глас, предложи в своята песен Grace Kelly интересна версия на произведение на Росини от неговата опера Сивилският бръснар - Gioacchino Rossini - Largo Al Factotum
Албумът на Radiohead "Ok Computer" помести в себе си една прекрасна интерпретация на Шопен в меланхоличното им Exit Music. Парчето е създадено по мотиви на Prelude No. 4 in E minor
William Orbit (който работи с Мадона за нейния може би най-успешен албум "Ray of Light) също създаде прекрасен и модерен вариант на добре известна на мнозина класика. Adagio for Strings наистина звучи подходящо за нощен клуб. След него друг известен диджей промени звученето на тази класика почти до неузнаваемост. Това беше Тиесто с неговата версия на Adagio for Strings. Оригиналът обаче си остава все толкова лиричен. Споделям го в изпълнение на Ленард Бърнстийн - Samuel Barber - Adagio for Strings.
Дуото Pet Shop Boys дължат славата на най-известния си сингъл Go West не на кой друг да е, а на Johan Pachelbel, един може би не толкова известен бароков композитор, който създава класиката Canon in D Major. Тя става основа за сингъла на групата, издаден през 1993 година. 
Що се отнася до руската класика, набързо ще отбележа само няколко интерпретации. Любимият ми вариант на класиката Княз Игор от Бородин несъмнено е колаборацията между рапъра Warren G и оперната певица Sissel - Prince Igor
Немският вариант на Britney Spears бе създаден в лицето на Jeanette Biederman. В сингъла й How It's Got To Be от албума Delicious [2001] несъмнено най-силното присъствие бе именно това. Спомням си, че като почитател на П.И.Чайковски може би няколко месеца умувах да се сетя от къде ми е позната тази песен (тогава чичко Google все още се разработваше). Оказа се, че г-ца Бидерман използва мотив от Лебедово езеро, а именно Tchaikovsky - Swan Lake - NR. 10 Scene: Moderato ( II. Act 2 )

неделя, 10 април 2016 г.

Мишел Фуко. История на сексуалността. Употреба на удоволствията, том II




В трите тома на своето изследване – История на сексуалността Мишел Фуко отново се ръководи от своята централна идея за генеалогия. Още в предговора на книгата той открито заявява, че онова, което прави като методология е напълно чуждо на историческото изследване или пък на една история на нравите, описваща тяхната систематика. Тезата на философа е: „да се види как в модерните западни общества се е конституирал един „опит“, в който индивидите трябвало да се разпознават като субекти на сексуалност“ (Фуко 1994: 8).
По какво изследването на Фуко се различава от историческия преглед/хронологията на сексуалните нрави? Вместо да вмества фактите, които използва в някаква схема, да се опитва да ги впише в теория, Фуко, така да се каже, оставя понятията, които употребява да му разкрият сами смисъла, в който са били използвани. Затова се анализират конкретните практики, с помощта на които индивидите са подтиквани да обръщат внимание на себе си, да тълкуват и разпознават себе си като субекти на желание.
Затова История на сексуалността цялостно се вписва в проекта на философа за анализ на субективността от гледна точка на практиките, които са я оформили в културната европейска история. Водещ мотив тук е начинът, по който модерният човек изгражда опита за себе си чрез определени културни практики. Т.нар. от Фуко техники на себе си са всъщност подобни практики, чрез които хората си определят правила за поведение и се стремят към преобразуване на самите себе си.
Според тезата на анализа, в античността се появява и развива тематиката за връзката между сексуално въздържание и достъпа до истината. Това обаче не са предписанията и забраните на римо-католическата църква, нито пък първоначалните забрани, въведени от християнството. Напротив, Фуко многократно се опитва да обособи и отдели античността от християнството, показвайки как при гърците се формират едни практики на поведение, които са колкото общи, толкова и различни с онези на най-ранните християни.

Анализът на Фуко се ръководи от едно (само)разгръщане на понятията. В основата се намира ta aphrodisia, което не притежава един точен и ясен превод. Именно и езиковите употреби в ежедневната практика се опитва да анализира и изведе текстът на Фуко. Понятието бива разбирано от гърците като удоволствия на любовта и в много отношения е прекалено общо. За сметка на това понятието за сексуалност – такова, каквото го мислим днес (особено след развитието на психоанализата) се заражда сравнително късно – през XIX век. Освен aphrodisia биват анализирани още три понятия: chresis, enkrateia, sophrosune.
APHRODISIA бива мислено като онова, което в сексуалното поведение се разпознава като „етическа субстанция“. В античността не бива строго упоменато какви ласки са забранени или позволени, т.е. отсъства регламентираността на християнските норми. Това са по-скоро актове, които доставят известно удоволствие, без непременно да се свързват със сексуално сношение с друг човек. Въпросът, който античните гърци си поставят е: С каква сила човек бива теглен от удоволствията и желанията?
През разглеждания период „сексуалната дейност се възприема като естествена, тъй като тъкмо чрез нея живите същества могат да се възпроизвеждат, видът като цяло – да избягва смъртта“ (Фуко 1994: 59). Трябва обаче да се има предвид това, че гърците характеризират сексуалното удоволствие не като носител на нещо отрицателно (дори на нещо зло – какъвто е случаят с християнството), а като низше, тъй като това е действие, което е общо за хората и за животните.
CHRESIS от своя страна позволява да се схване типът подчиняване, което практиката на тези удоволствия трябва да спазва, за да бъде морално оценостена. Тук биват мислени моменти от живота, когато е добре/подходящо сексуалният акт да се извършва. Фуко обръща внимание на това, че за античните гърци съществува една особена пресметливост и едно благоразумие в начина, по който човек разпределя и контролира своите актове.
ENKRATEIA е мислено като овладяване, което определя нагласата, която античният човек трябва да притежава към самия себе си, за да се реализира като морален субект. Преструктиране на формите на отношение към себе си и преобразуване на практиките и техниките, върху които се опира това отношение – именно това се превръща в основно отношение за античния грък. Enkrateia, според тезата на Мишел Фуко, успява да господства над удоволствията и желанията, но има необходимост да се бори, т.е. да ги преодолява. Въздържаният човек не се оставя да бъде увличан от своите удоволствия, не ми се поддава при най-малкото желание за осъществяването им. Противниците, срещу които човек се бори, се намират в самия него. Силата на желанията не изчезва, но умереният субект успява да я владее и не бива повличан повече от капаните на необуздаността (при Аристотел enkrateia бива мислена като овладяване и победа).
Тук е необходимо да се изведе и друго важно за структурата на История на сексуалността понятие – askesis, което е свързано с упражняването на душата по отношение осъществяване на функциите й. Но какъв вид упражняване по-конкретно е askesis и защо е важно за анализа на Фуко? Важно е да се отбележи онова, на което френският философ обръща внимание – понятието успява да оцелее, макар и в различни интерпретации, в по-нататъшния ход на историко-философското развитие. То се превръща в елемент за наставляване на душата и предмет на обучение: „да направляваш самия себе си, да ръководиш своя дом, да участваш в управлението на града, са три практики от един и същ тип“ (Фуко 1994: 93).
SOPHROSUNE е състояние, което човек се стреми да достигне чрез упражняване (тук е именно значението и ролята на askesis) и сдържаност в практиката на удоволствията. Това се харакатеризира като свобода!
Личностната свобода на индивидите е свързана с владеенето, което те са способни да упражняват върху самите себе си. На подобна свобода й противостои единствено робството на себе си от себе си (но за сметка на това на подобна интерпретация са й чужди природният детерминизъм или волята на едно всемогъщо същество). Един свободен атински гражданин следва да е в достатъчна степен господар на своите удоволствия. Без значение какъв ще бъде изборът на негов обект – мъж или жена.
Като sophron бива мислен онзи човек у когото различните части на душата се намират в разбирателство и хармония. Фуко привежда и анализ на няколко по-конкретни практики, свързани с разработваните от него понятия: практиката на режима (Диетика), практиката на домашното управление (Икономика) и практиката на ухажването (Еротика).
Диетиката е свързана конкретно с модели на поведение, които трябва да бъдат следвани и спазвани – най-често те са под формата на предписания за определен начин на въздържание. По този начин един атлет, например, съумява да извоюва морална победа над себе си и запазва ненакърнена силата на тялото, която сексуалният акт би разпилял навън.  Икономиката е свързана с конкретното управление на стопанството. Важното тук е, че икономическото изкуство учи на практиката на управляването като цяло, тъй като когато човек ръководи правилно своя имот, той ще съумее да ръководи добре и държавата. Еротиката е другата сфера, в която са създадени определени практики на въздържание.

Фуко разглежда отношенията на мъж с момче и показва, че гърците все още са далеч от нашите понятия за норма и отклонение – хетеро и хомосексуалност. Не съществува разграничение между двата вида любов, защото практиката с момчета и тази с момичета не са класификационни категории. Важна тук е ролята на желанието. Едно и също желание се насочва към всеки, който е желан – момче или момиче. Любовта на мъж към момче се свързва преди всичко с практиката на обучение. Сложността тук произтича от въздържанието, което свободният атинянин следва да си наложи – колкото и да иска да притежава обекта на желанията си, той преди това трябва да го ухажва, да го спечели и едва след това евентуално да го притежава. За Фуко в Еротиката играта в отношенията е много по-сложна, отколкото в Диетиката и Икономиката.
Чрез анализите си на конкретни практики от ежедневието Фуко предлага една интерпретация на човешкото поведение без да теоретизира излишно. Методологията на История на сексуалността цели да изведе на преден план практиките, показвайки чрез тяхното описание една възможна интерпретация начините, по които човек е мислил себе си в античността.


Литература:

1.      Фуко, М., 1994, История на Сексуалността. Употребата на удоволствията, том II, изд. Евразия-Абагар, Плевен. 

петък, 1 април 2016 г.

Мишел Фуко за границата между понятията "нормално" и "патологично"


Диференциацията между нормално и патологично интересува Мишел Фуко през по-голяма част от неговото развитие. Независимо дали ще разработва понятията в по-детайлния анализ на развитието на клиниката, то френският философ постоянно съпоставя двете понятия, изследвайки различни аспекти на културата и обществото. Най-общо питането, от гледна точка на идеята за генеалогия, би могло да се постави по следния начин: как се е стигнало дотам, че определени принципи и порядки в едно общество са успели да се наложат като норма, а други или биват табуирани, или се приемат за отклонение от нормата.
Историята на европейското общество е пряко свързана с понятието логос, което обаче също се превръща в определен вид нормативно понятие що се отнася до всичко останало, което е различно от него. Изследванията на Фуко са съсредоточени именно върху появата и развитието на тези наглед стабилни понятия, които, погледнати в историческа перспектива, всъщност не са никак непроблематични. Оказва се, че зад привидно ясни и често употребявани понятия всъщност се намират множество практически процеси, които са довели до тяхното легитимиране.
Чрез текста ще се опитам да изследвам важността на понятията норма/патология, които стават водещи за сферата на медицината. От XIX век насетне медицината все повече борави с тези две понятия; чрез тях спокойно биват рамкирани множество случаи: децата в училище следва да изпълняват задачите си според определена норма за време, сексуалността все още се мисли през перспективата на хетеросексуалност (или нормалност) и хомосексуалност (или отклонение/девиантност) и т.н.
Поради тази причина понятието норма играе ролята на коректив, то задава модел, по който обществата и отделните индивиди следва да моделират своето всекидневие, своя личен и професионален живот. Затова двете понятия са важни не само когато става дума за медицина и поставяне на определена диагноза, а влизат в употреба почти всеки път, когато общуваме с другите (най-общо казано разделяме приятелите си на „нормални“ и „леко странни“), когато изграждаме плановете за своя живот (приема се, че е нормално да се ожениш до определена възраст, да водиш един определен начин на живот и т.н.).
Затова бих искала да обърна по-конкретно внимание върху произведението Раждането на клиниката. Интересът към нея се съдържа в следната й „особеност“ – тук Фуко показва изцяло своя структуралистки подход, а книгата има своята предметна насоченост – медицината като социално явление, т.е. като клиника. Още в първите страници на книгата Фуко ни посочва, че ще става дума за проблеми, свързани с пространството, езика, смъртта и погледа. Това са четири основни философски категории чрез които е интерпретирано понятието клиника. Проблемът за погледа се свежда до емпиричното изследване на самия феномен „болест“; по този начин погледът на лекаря определя рамката на здравото/болното, изследвайки и установявайки наличието на определен вид симптоми. Тялото на болния от своя страна следва да се поддаде на класифициране, трябва да бъде поставено в една/няколко схеми, за да бъде назована болестта.
Описваните медицински реформи във Франция, които се осъществяват през 18-то столетие са времето, в което медицинското пространство съвпада със социалното или по-скоро, двете пространства се пресичат в голяма степен. Централно явление е клиниката, която се изгражда като организация, имаща право да формира критериите за онова, което трябва да се възприема за нормално (за здраво и качествено) в един човек. Затова болестта и здравето вече придобиват социална ценност, поради което се налага и упражняване на контрол върху съответната сфера.

Логичното следствие от тези процеси е един: постепенно започва да се изгражда нов понятиен език на медицината; ако до преди това сферата на медицината не е била толкова ясно разграничена от практики като знахарство и природолечение, то през XVIII век бива изграден понятийният апарат, чрез който ще биват дефинирани критериите за онова, което ще бъде норма и за отклоненията, които ще бъдат възприемани като болест/патология. Клиниката е органът, чрез който тези норми на практика се прилагат и изпълняват; пространството на клиниката моментално се превръща в обособено пространство на болестта, която трябва да бъде изолирана, да бъде държана далеч от всичко останало, което се предполага, че е здраво/нормално.
Съвсем накратко бих искал да вметна една забележка, която е убегнала в анализа на Раждането на клиниката, а именно, че понятията норма/патология действат на принципа на религиите и техните модели на света, предлагащи морални интерпретации чрез понятията добро/лошо, т.е. и в двата случая е наличен един изцяло опростен модел, който е бинарен. Хората биват разпределяни в две категории: здрави (нормални) и болни (или патологични). По същия начин и религията интерпретира човешките постъпки като добри (морални) или лоши (неморални). Подобни бинарни модели се отличават с това, че те действат на най-първично асоциативно ниво (човешкият свят е изграден от противоположности, които са гранични: ляво/дясно, ден/нощ, горе/долу, голямо/малко, красиво/грозно и т.н.).
Симптомът се превръща в явление, чрез което се маркира границата на здраво и болно, тъй като чрез него (или по-точно чрез симптомите) болестта се изразява и става достъпна за лекарския поглед. Симптомът бива схващан като признак за някаква болест; интересен е фактът, че в Раждането на клиниката Фуко използва лингвистичната парадигма на Фердинанд дьо Сосюр, когато определя симптома. По този начин симптомът се разбира не като физическо проявление на болестта, а като разбиране на болния/пациента.
За да влязат в конкретна употреба понятията здраво/болно е необходимо провеждането на емпирично изследване на самия феномен болест. Това е свързано с две неща: „погледа“ на лекаря-специалист, който е упълномощен да постави диагноза и пространството на клиниката, в която лечението (ако такова е необходимо) ще се проведе. Понятието пространство също е сред важните за френския философ. Проблемът се свързва с намирането на конкретното място на болестта в тялото. Когато мястото на болестта се определи, лекарят е способен да назове и същността на самата болест. По този начин той определя тялото на пациента като здраво или като болно.
С анализите на Фуко в Раждането на клиниката се показва и начина, по който болестта се мисли през XVII век – тя бива интерпретирана като материална същност, намираща се извън  тялото; тук е и най-съществената разлика, която се случва за период от около сто години. Болестта, от външна спрямо тялото, сега се „нанася“ в пространството на телесното. По-този начин е много по-лесно да бъде определено едно лице като болно или здраво. Новите критерии, които медицината през XVIII век изгражда са насочени към тези две понятия; чрез тях медицината определя кое трябва да се възприема за норма в едно общество.
Примерът, който искам да посоча е изцяло от сферата на антропологията и е свързан с наднорменото тегло. В арабските страни нормата за здраво тяло е различна от тази, която съществува в европейските държави. В единия случай като патология функционира слабото, което се възприема за болно, недохранено и в естетическо отношение дори за грозно; докато в другия случая патологичното е дебелото, което се мисли като отклонение от идеала за телесни пропорции и бива възприемано в естетическо отношение за грозно.
Фуко отбелязва, че съвпадането между „тялото“ на болестта и тялото на болния човек без никакво съмнение е историческо и това начало на естественонаучния подход към медицината придобива все по-широко разпространение от началото на XVIII век. Болестта и здравето притежават една природа, която се съдържа в (правилното) функциониране на физическото тяло.
Друг важен аспект са понятията за симптом, болест и здраве, чрез които се изгражда нормата за здравото тяло, а така също и за нормалното функциониране на съзнателната дейност на човека. Но под „тяло“ Фуко не разбира единствено физическото тяло, а по-скоро съвкупността между физическото и социалното. Определянето на тези понятия единствено чрез позицията на физическото довежда медицината на задънена улица, където фундаменталната точност е постановката за точната диагноза и изследването на болестта. В съвременната естествено-научна медицина най-висшата ценност се явява животът (а оттук и здравето) на пациента.
От друга страна Фуко помества на една плоскост понятието болест заедно с понятието смърт. По този начин той довежда болестта до ранга на философска категория, тъй като болестта бива мислена като знак на смъртта. По този начин се оказва, че човек умира не защото се разболява, а се разболява именно защото може да умре. Създава се пряка връзка между живот и смърт, което бива анализирано от Фуко в Раждането на клиниката. Освен това и самата смърт бива подложена на научно изследване, а френският философ следва концепцията, според която смъртта бива мислена като нещо множествено и разпределено във времето.
Феноменът на смъртта не може да се сведе до този на болестта; по този начин той остава извън класификацията на понятията норма/патология. Напротив, смъртта дори е отделена в отделна категория, ставайки феномен на научното изследване. Подобно пространство открива редица важни черти от съвременната медицинска практика – доминирането на идеята, че със смъртта трябва (и можем) да се борим. По този начин медицината измества своята парадигма от позицията, според която е загрижена да открие истинската същност под видимата индивидуалност до това да изследва безкрайното възприятие от събития в откритото пространство на клиниката, където тялото на пациента бива етикирано чрез критериите и стандартите за норма.

Лекарят разчита знаците на смъртта върху тялото на болния вече не за да открие истиннат природа. Той притежава нова функция – длъжен е да излекува болния, подвеждайки го под стандартите за здраво/болно и нормално/патологично. Именно от тук изникват множество въпроси и дискусии в медицинската практика – такива като евтаназията, абортите, конфиденциалността на диагнозата и т.н. Всички те намират своето решение в пространството на клиниката като особена територия на властта. В това пространство в най-пълна степен се борави с понятията за норма и патология, чрез издаването на различни диагнози, обосноваващи се на директен емпиричен опит и наблюдение.

Библиография:

Градев, Вл., 1999, Силите на субекта, ЛиК, София.

Фуко, М., 1994, Раждането на клиниката, Св. Климент Охридски, София.